Помните ли 4 февруари 1997 г.?
Навършват се 25 години от една от паметните дати в българския политически живот – 4 февруари 1997 г. Масови протести заради несправянето на правителството с редица кризи карат премиера Жан Виденов да подаде оставка в края на 1996 г.
Властта преминава в ръцете на президента Жельо Желев едва няколко дни преди да предаде поста на своя наследник Петър Стоянов. Парламентарната рулетка отрежда БСП отново да получи мандат за съставяне на правителство. Президентът Желев обаче отказва да го връчи на кандидата им за премиер Николай Добрев. Тази ситуация изправя следващия президент пред трудна задача. Стоянов все пак изпълнява задължението си по Конституция, но в първото си обръщение апелира социалистите да го върнат нереализиран. БСП се съобразява, а Добрев връща мандата.
Президентът назначава служебно правителство начело със Стефан Софиянски, което разкрива мащабите на икономическата катастрофа, защитава националната валута, договаряйки се за създаването на Валутен борд, подава и заявка за членство на България в НАТО. И всичко това за едва няколко месеца до изборите през април същата година, спечелени с пълно мнозинство от Обединените демократични сили.
Петър Стоянов е избран за президент на България на 3 ноември 1996 г., но встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г. Това е един от най-драматичните периоди в съвременната ни история. Правителството на БСП отказва да прави реформи, икономическата ситуация се влошава драматично, хиперинфлацията „изяжда заплатите“ и спестяванията на хората, страната изостава рязко в сравнение с „отличниците“ в Източна Европа – Чехия, Полша и Унгария. Започват масови протести, които бързо обхващат всички големи градове, напрежението ескалира опасно – на 10 януари протестиращите нападат Парламента. Правителството на Жан Виденов подава оставка, Парламентът практически се саморазпуска, припомнят драматичните събития от сайта на президента Петър Стоянов - www.petarstoyanov.com в материал, озаглавен "4 февруари 1997 г. – как бе разрешена политическата криза".
Веднага след встъпването си в длъжност, съгласно Конституцията, държавният глава е длъжен отново да даде мандат за съставяне на правителство на БСП, като най-голяма политическа сила, но съставянето на второ правителство на бившите комунисти би могло да доведе до непредвидими последици, дори до гражданска война – новият лидер на партията Георги Първанов и кандидатът за министър-председател Николай Добрев до оставката на Жан Виденов са били негови заместник-председатели и носят пряка вина за кризата в страната.
На 28 януари Президентът, задължен от Конституцията, дава такъв мандат, но публично призовава няколко пъти БСП да се откаже от съставянето на второ правителство.
Въпреки това на 4 февруари 1997 г. в 11.50 часа Георги Първанов и Николай Добрев носят на „Дондуков“ 2 папка със състава на новия кабинет, с министър-председател Николай Добрев. БСП не само, че не се отказват – БСП искат съставянето на второ правителство. Съгласно Конституцията, вземе ли тази папка, Президентът е длъжен да я внесе в Народното събрание, където социалистите имат абсолютно мнозинство. Петър Стоянов отказва да вземе папката и свиква незабавно Консултативен съвет за национална сигурност. По време на Съвета социалистите са принудени да се откажат от мандата и в 18.50 вечерта Президентът обявява това.
Така се отваря пътят за предсрочни парламентарни избори, спечелени от СДС.
Ето какво споделя Петър Стоянов в интервю, дадено на Йордан Василев за книга 1 на
„Това се случи пред очите ми“:
„Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Хората бяха на улицата около месец, бяха изтощени и изнервени и дори озлобени от отказа на БСП да слезе от властта. Това беше реакция не само срещу кабинета на Жан Виденов. Това беше реакция и срещу всичките онези 45 години на унизителен комунизъм в България. Беше нашата закъсняла Пражка пролет. Всеки ден ходех при хората и знаех, че само една искра е достатъчна, за да се стигне до непредвидими последици. Представяш ли си, ако един провокатор кажеше пред студентите на Орлов мост, че полицията бие техни колеги в Пловдив или Дупница, какво можеше да стане? Или ако някой запалеше кола, или хвърлеше камък срещу витрина – бяхме на ръба на гражданска война. Ако БСП бе съставила ново правителство, точно това можеше да се случи.
Много пъти съм си мислил дали някой не е желал точно този сценарий. Страна, хвърлена в хаос и отдалечаваща се от НАТО и ЕС за десетилетия, а може би завинаги, както сега това се случва с някои държави от бивша Югославия. Затова искрено се надявах в БСП да проявят разум и да се откажат от мандата, да забравят идеите си за коалиционно правителство, просто да си отидат от властта. И когато на 4 февруари сутринта ми връчиха папката с новия министър-председател и министрите, бях твърдо решен да не допусна съставянето на нов кабинет. Отказах да взема папката, като съзнавах, че правя крачка към нарушаване на Конституцията. Ако я бях взел, трябваше да я внеса в Народното събрание за гласуване – при абсолютното мнозинство на БСП. Но вече бях сигурен каква ще е реакцията на хилядите протестиращи и какви могат да бъдат последиците за България. Затова я отказах с ясно съзнание за всичко, което може да последва и в единия, и в другия случай.
Днес упорито се лансира тезата, че Първанов и Добрев носели две папки: едната с новия кабинет, а другата – празна. Освен че няма нищо общо с истината, тази теза е и смешна до нелепост. Ако беше така, не е ли очевидно, че щях да предпочета празната папка, с отказ от мандата и да изляза незабавно с нея пред хилядите хора, които бяха обкръжили сградата на „Дондуков“ 2, да размахам папката и да им кажа: „Вие победихте, БСП току-що се отказа от властта.“ Само че аз не можах да произнеса тази фраза на 4 февруари в 12.00 часа, защото, уви, празна папка нямаше.
БСП искаше да състави второ правителство. Следващите часове бяха най-напрегнати в живота ми. Тогава реших да свикам Консултативния съвет за национална сигурност като последно средство, за да бъде принудена БСП да се откаже от мандата."
"Най-лесното, което би могъл да направи Петър Стоянов, е да каже: „Аз изпълних своя дълг, предупредих ви няколко пъти да се откажете от мандата, но вие не го сторихте, нека на вашата съвест да тежи развитието на събитията оттук нататък.“ И като Пилат Понтийски да внесе папката със състава на новия Министерски съвет в Народното събрание. Президентът Стоянов отказва да вземе папката", пише Йордан Василев в книгата си "Това се случи пред очите ми".
И продължава: "Новоизбраният президент на България със сигурност в този момент е изживявал едни от най-драматичните мигове в живота си. Ако бе взел прословутата папка и я бе внесъл за гласуване в парламента, и аз като участник в събитията от онова време зная какво би могло да се случи. И тук съм съгласен с Петьо – гражданската война бе съвсем реална.
Затова свиква Консултативния съвет по национална сигурност – там по закон участват лидерите на всички парламентарно представени политически сили, министър-председателят, председателят на Народното събрание, министрите на отбраната, външните и вътрешните работи, както и министърът на финансите. И за късмет на младия президент и на разтърсваната от недоволства страна, критичният момент, който можеше да взриви ситуацията, е преодолян, събитията намират мирен изход.
Както по-късно ми каза Петър Стоянов, до щастливата развръзка се е стигнало главно заради опасността, че всеки момент на улицата може да си стигне до необратими, кървави събития.
Съвещанието започва. Първият, на когото президентът дава думата, е главният секретар на МВР Ламбов. Независимо от принадлежността си към БСП, той прави много обективен доклад за ситуацията. А тя е много по-взривоопасна, отколкото си представят повечето политически лидери. Заключението на Ламбов е категорично – само една искра е достатъчна, за да пламне цялата страна.
„Имахме почивка и извън протокола им казах, и то доста рязко, че не могат да си играят на политика, без да поемат отговорност. В България нямаше правителство – Жан Виденов вече си бе подал оставка, на практика нямаше и парламент – след събитията от 10 януари работата му бе напълно блокирана. Единствената работеща институция бе президентът и цялата отговорност за случващото се лежеше върху мен. Казах още на лидерите на БСП, че ако не искат да се откажат от мандата, да излязат през парадния вход и да обяснят това на протестиращите, защото преди това им осигурих достъп до президентството през задния вход, който е до „Шератон“.
Останалите членове на Консултативния съвет видимо разбираха изключителната сериозност на положението и също настояваха пред представителите на БСП да се откажат от мандата. Какви възможни сценарии са обсъждали Г. Първанов, Н. Добрев и министър-председателят в оставка Жан Виденов не знам, но мисля, че точно по време на Консултативния съвет се пречупи желанието им да настояват за втори кабинет на БСП.
Когато това се разбра от останалите участници в съвета, настъпи всеобщо облекчение. И за да не пропуснем този толкова важен момент, лично аз предложих да излезем с декларация или заключение, в което да обявим, че в тази битка няма победители и победени. Смисълът беше да не поставяме представителите на БСП в ъгъла, за да не се откажат от току-що заявеното желание за отказ от мандат.“
На 4 февруари в 18.50 часа Петър Стоянов излиза на площада пред президентството и обявява пред хилядите хора, стояли на студа повече от месец, че кризата е свършила и БСП се е отказала от властта и че през април ще има предсрочни избори.
Това е истината, а не митологията около „връщането на мандата“ от БСП. Съвършено вярно е – и това трябва да се признае на младите лидери Първанов и Добрев, заедно с премиера в оставка Виденов – в последния момент се отказаха от мандата, защото осъзнаха, че събития са необратими, че ситуацията в страната излиза от контрол. Като познавам нравите на тяхната партия, и за това се иска кураж. Но да се твърди, че благодарение на тяхното чувство за национална отговорност се дължи решаването на кризата, е не само лъжа, но и цинично преиначаване на историята.
Решаващата роля за благоразумния изход от политическата криза, която приключи на 4 февруари, по право принадлежи на Петър Стоянов и, разбира се, на хилядите български граждани, излезли по улиците с искане БСП да напусне властта. Малцинството на парламентарната опозиция видя и безпогрешно усети, че България вече има не само свой истински президент, но и своя истински лидер. Лидер от съвсем нов тип, с градски манталитет, ерудиция, политическа прозорливост, надарен от природата да бъде убедителен в аргументите си, да общува свободно както с идейни приятели, така и с идеологическите си опоненти. Още на 4 февруари младият, току-що встъпил в длъжност български президент изпълни даденото пред всички обещание: че ще бъде президент на всички българи.
Не искам да си помисля какво би се случило, ако у него бе надделял юристът, ако бе взел папката с Министерския съвет и я бе внесъл в Народното събрание за гласуване. БСП щеше да състави втори кабинет, реакцията на протестиращите български граждани можеше да е непредвидима, България нямаше да подаде молба за членство в НАТО (направи го по настояване на президента служебният кабинет на Стефан Софиянски), а членството ни в ЕС можеше да се отложи Бог знае докога."
В същия ден, 4 февруари, президентът Петър Стоянов прави изявление, отпечатано във в-к „Демокрация“:
„Днес парламентарно представените политически сили в рамките на Консултативния съвет за национална сигурност стигнаха до едно историческо решение. Никога в България обстановката не е била толкова драматична. Никога не сме били по-близо до сериозна политическа криза.
Ето защо аз благодаря на парламентарно представените политически сили за това, че постигнаха съгласие върху основното. Да бъдат произведени предсрочни парламентарни избори във втората десетдневка на април, като всяка една от тях направи своя жест – отказ от мандат за съставяне на правителство в рамките на този парламент. Схващам много добре, че с този отказ от мандат изключително голяма отговорност пада върху мен като човек, който ще трябва да назначава служебен кабинет, който ще трябва да управлява България през следващите два до три месеца. Използвам този случай, за да заявя, че фабриката за илюзии в България вече трябва да бъде затворена… Очакват ни много, много трудности…“
