Проклятие ли тегне над "Любе"? Любимците на Путин измират един след друг

Новината за смъртта на 64-годишния беквокалист на емблематичната руска група „Любе“ – Алексей Тарасов, заля медиите с кратки, сухи биографични бележки. Истината обаче е, че за българската публика „Любе“ никога не е била просто руска група. Тя е явление – феномен, който пълни залите и чийто фронтмен Николай Расторгуев дълги години беше редовен гост по нашето Черноморие. Преди Путин да издаде команда всички руснаци да се изнесат от България.

Днес, когато геополитическата буря и войната направиха тези визити почти невъзможни, смъртта на Тарасов – един от тихите стълбове на груповото многогласие, отваря вратата към една много по-дълбока, мрачна и почти мистична тема. Тема, която руските хроникьори отдавна шепнат: Черната орис на „Любе“.

Зад маската на бодрите военни маршове и лиричните балади се крие шокираща поредица от трагедии. Алексей Тарасов, който загуби битката с рака на 30 октомври, е просто последното име в дългия списък от музиканти на групата, които си отиват преждевременно

Когато съдбата зачерква

Ако се вгледаме в историята на създадената от Игор Матвиенко група, ще открием плашеща закономерност. Смъртта буквално следва членовете на състава един по един, оставяйки Расторгуев почти сам от оригиналната структура.

Анатолий Кулешов, човекът, който отговаряше за хоровите аранжименти и също като Тарасов придаваше уникалния вокален обем на „Любе“, загина в нелепа и брутална автомобилна катастрофа в Москва, точно когато групата беше на върха на славата си. Алексей Хохлов, китаристът, умря млад, покосен от тежка болест. Александър Николаев, басистът на групата, загива при мистериозни обстоятелства в автомобилна катастрофа, само на 57 години. Само няколко месеца по-късно, неговият заместник на баса, Павел Усанов, бе брутално пребит в заведение в Подмосковието и умря в болницата от черепно-мозъчна травма.

В началото на тази година групата се сбогува и с бившия си дългогодишен китарист Риманов

Сега, в края на годината, си отиде и Тарасов. Тази концентрация на нещастия кара мнозина в руските арт среди да говорят за тежка карма, тегнещо над групата и все по-често се задава въпроса Кой прокле „Любе“?

Оперният певец

Самият Алексей Тарасов имаше необичайна съдба.

Той завършва диригентско-хоровия отдел на престижната Музикална академия и кариерата му всъщност започва като оперен певец. В „Любе“ влиза още в годината на създаването ѝ – 1989 г., но малцина знаят, че дълги години той записваше единствено сложните вокални партии в студиото, без да излиза на преден план на сцената. Това се случи чак през 2005 г. Свободното си време Тарасов посвещаваше на коренно различна енергия – пееше в църковни хорове и си сътрудничеше с ансамбли за духовна руска музика. Зад гърба си имаше и брак с една от най-красивите жени на съветското кино.

Българската връзка

„Любе“ винаги са имали особен статут в България. Техните концерти в София, Пловдив, Ямбол, и Варна събираха публика, която не просто слушаше, а преживяваше текстовете със сълзи на очи.

В кулоарите на българския шоубизнес се знае, че Расторгуев притежаваше имоти у нас и допреди няколко години беше чест гост на закрити частни партита на влиятелни бизнесмени и политици, които плащаха баснословни суми, за да чуят „Позови меня тихо по имени“ на живо

Днес войната в Украйна спусна нова „Желязна завеса“ и физическото присъствие на Расторгуев у нас е минало. Но смъртта на Тарасов затваря още една страница. Интересен факт е, че усещайки наближаващия си край, през лятото на тази година Алексей Тарасов предава щафетата на сина си – Серафим, който заменя болния си баща на концертите и застава зад гърба на Расторгуев, за да продължи да поддържа прочутото многогласие. Тайната, която е майката на даровитото момче, все още не е разбулено, след като Тарасов напусна жена си.

Дали младата кръв ще успее да пречупи „черната серия“, която преследва групата, предстои да видим. Но за българските фенове на руската култура, днешната загуба е поредното напомняне, че епохата на класическото „Любе“ бавно и необратимо си отива, обгърната в мистика, съдбовна карма и тъга по едно време, което няма да се върне.