Прости селяни в „По жицата“? Ето го Петър дьо Моканин

Големият филолог проф. Лилия Илиева се възмути от възмутата на наш сънародник, че героите от безсмъртната творба на Йордан Йовков „По жицата“ са „прости селяни“, затова предложи свой, по-изискан вариант на превърналия се в класика разказ.

Ето какво написа проф. Илиева във фейсбук, след което може да се насладите и на нейния вариант на Йовковия текст:

Преди време някой наш сънародник с болка въздишаше, че героите на "По жицата" били прости селяни - единият моканин, другият - торлак. Не си спомням кой беше опечаленият, може и свестен човек да е бил. Но се замислих и реших да се опитам да пооправя нещата.

Ако всеки един от филолозите в България редактира поне по един разказ от българската класика, на нашата простотия би дошъл краят и възвисили се бихме до равнището на най-елитни нации!

Затова предлагам скромната си редакция, извършена с благородни и идеалистични подбуди.

ПО ЖИЦАТА

Още докато го бранеше от ловните си кучета и от слугите, Петър дьо Моканин разбра, че тоя непознат благородник не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата и на глупавите слуги, нахока ги, и пак погледна благородника. По червения герб на златотканата му мантия се познаваше, че е маркграфът на Делиормана. Висок, едър човек беше; а че е богат и като че ли богат се е родил - и това си личеше: ризата му беше от най-фина коприна, фино и умело шита, поясът му - със златни токи, потурите - също. Беше с червени ботуши. Инак, да го гледаш - човек планина, но дьо Моканин набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.

Маркграфът поздрави, измънка нещо като как сте, добре ли сте, но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна замъкът Манджилари и колко път трябва да има дотам. Дьо Моканин му разправи и едвам сега забеляза, че на пътя беше се спряла една карета с дванадесет коня. Тая карета маркграфът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в маншона си, превита; златотканият й воал не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но дьо Моканин знаеше, че когато жените отпуснат тъй воала си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каретата, завита донякъде с везана коприна, сложила глава на бели свилени възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.

- Вие май болно имате, сир! - каза дьо Моканин.

- Имам. Една момичка имам болна.

Маркграфът погледна към цветята, разцъфтели на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.

- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!

- Не сте тъдявашен, сир, отде сте - попита го дьо Моканин.

- От замъка Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, подарявам диаманти - хубави диаманти излизат в моето маркграфство. Хубави са, радват им се жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое бисери, кое изумруди, кое как се случи. Сполай на бога - гледам си макграфството. Само да не беше ни се случила таз бела...

Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Дьо Моканин седна до него и видя как тънките му дълги пръсти трепереха, като свиваха цигарата.

- Не ни траят децата - започна той. - Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каретата). Гледали сме го като очите си. От устата на крепостните селяни съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа херцогините и принцесите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоят късмет ще излезе. Що гледаш другите - принцеси са. Сегашните ергени тъй са - все барем херцогиня търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла.

- На колко е години

- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.

- Е, че младо е момичето.

- Младо, ами.

Маркграфът замълча и пак загледа цветята, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше трубадур.

- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде на баловете. Благородници сме, нуждаем се от общество, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата. Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В царския палат лягаха, в царския палат ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка танцували цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Манонка - тъй се казва мойто момиче - си легнала и тя. Легнах си, кай, тейко, между мраморните колони, под един златен кръст, легнах си на завет, да не ми духа, и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си - зъмя!

- Бре!

- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всичкия си страх я сграбчва и я захвърля!

- Захвърля я! По баловете става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали

- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ей го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. Там, кай, дето беше зъмята, ме боли.

- Ама работа, ама работа! - чудеше се дьо Моканин. - Ами сега де го водиш На доктор ли

- Дохтори колко дохтори променихме. Водя го сега аз... хм... как да ти кажа... На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е...

Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше нужда да казва някой на дьо Моканин, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.

- Онази вечер - продължи маркграфът - додоха си нашенци от кръстоносния поход. Продумали каквото продумали - знам ли Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас дьо Стоеница, кумица ни е, една устата, една много знайница. Маркграфе, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде, да е на хаир. Какво има - думам. Дошли си от кръстоносния поход Никола и Пеню, дьо Сидеровите, те казват, че в замъка Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг. Е ти, кай, знаеш ли що е бяла лястовичка Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.

- Ама истина ли е - извика дьо Моканин. - Къде била таз лястовичка

- Нали ти казах, тук се явила, в графство Манджилари.

- Бяла

- Досущ бяла.

Както беше учуден, дьо Моканин се озърна и погледна към алеите. Всеки ден отбиваше ловните кучета все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

- Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение маркграфът - Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал...

- Не съм, mon ami, не съм. Бяла лястовичка нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага дьо Моканин се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза:

- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...

- Кой знай - въздъхна маркрафът. - На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...

Той стана да си ходи. Трогнат, дьо Моканин също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до алеята, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.

- Човекът каза, че замъкът бил близо - каза маркграфът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту дьо Моканин.

- Нонке, тоз рицар виждал лястовичката - каза маркграфът и погледна дьо Моканин. - Ей в оня замък била, е! Хайде, дано я видим и ние!

- Ще я видим ли, сеньор? - продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на дьо Моканин, задуши го, очите му се премрежиха.

- Ще я видите, синьорина, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, синьорина, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, синьорина, не бой се...

Майката стисна очи и заплака. Високият, едър маркграф се закашля, хвана кочияша за ухото и го поведе.

- Adieu, adieu! - викаше след тях дьо Моканин - Близо е замъкът! Все по медения тел, все по тела!

Той дълго стоя на алеята и гледа подир каретата. Гледаше майката със златоткания й воал, момичето, легнало до нея, високият маркграф, който крачеше прегърбен край дванадесетте коня, а над тях, между всеки два телеграфни стълба, лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, дьо Моканин се върна при ловните кучета и се залови отново за барутницата, които правеше от най-фина щавена волска кожа. Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каретата.

ВИЗИТКА

Лилия Илиева е езиковед и етнолог, професор по сравнително езикознание, доктор по филология. Завършила е българска филология в Софийския университет „Климент Охридски", с втора специалност - философия.

През 1976 г. започва работа във филиала на Софийския университет в Благоевград, който впоследствие прераства в Югозападен университет „Неофит Рилски".

През 1994 - 1997 и 2004 - 2006 г. е лектор по български език и култура в Университета за чужди езици в Пекин. Има публикации в областта на компаративната лингвистика, общото езикознание, славистиката, етнолингвистиката, лингвистичната типология.