Психоложките на националния отбор: Зависимостта към алкохола и хазарта са най-големият бич (част I)

Лилия Стефанова и Кети Вандова - тези две имена едва ли ще ви говорят нещо. Да, но ако чуете: "Психоложките на националния", веднага ще ви просветне и ще си кажете: "Уха-а-а-а, тия двечките ли?" и ще ви се визуализира някоя снимка - на руса и чернокоса дами. Някой ще попита веднага за възрастта им, друг за семейния им статус... Всъщност, какво ви интересува на колко години е някой, когато срещу теб са хора, които се държат като възрастни и професионалисти.

Както и да е, защото с тях няма да си говорим нито за възрастта, нито за личния им живот, нито... Но ще си говорим най-вече за психология, за проблемите, които решава тя, за футбол, за проблемите при децата и тийнейджърите и още куп неща. И в началото уточняваме - Лили е блондинката, а Кети е брюнетката в този дует.

- Да започнем с нещо различно от това, което се тиражира по медиите и интернет пространството напоследък - как и защо психология?

Лили: Ние сме психолози и по-точно - психотерапевти, надграждаме, така да се каже. Занимаваме се с когнитивно-поведенческа терапия, а Кети и със схема терапия.

Кети: Това са различни методи и техники, с които се работи. Представете си една задача, решена по различни начини - при някои по-бързо, при други по-бавно. Зависи от човека, зависи от проблема. В това е разликата - да се прецени в конкретния случай - човека и характера му, какъв подход да се приложи.

Лили: Последните две години се занимаваме с тази професия, направихме си сдружение - "Кели академи", което е кръстено на нас. Наш проект си е и го развиваме успешно. Имаме на разположение психиатър, който също работи съвместно с нас, разполагаме и с детски психолози - все специалисти, които помогнат при различни ситуации. Психологията е едно, а психиатрията е съвсем друго.

- Много хора не правят разлика между психология и психиатрия, а поставят тези две думи под общ знаменател.

Лили: Психологията работи с думи, а психиатрията с хапчета. Всъщност, на психолозите кой взима интервюта? Никой! На нас ни взимат, но под друг повод. Почти никой не се интересува от това, никой не пише за психологията, не се дава гласност за нея.

- А преди това с какво сте се занимавали, какво е образованието ви?

Лили: Преди това всяка от нас се занимаваше с различни неща - аз разработих една хранителна добавка, която действа като антидепресант. Аз я създадох и патентовах. Преди психологията имам бакалавърска степен - "Национална сигурност“ и магистратура - „Международна сигурност".

Кети: Имам моя марка козметика, основно на базата на розово масло и лавандула – етерични масла, кремове, флорални води, сух цвят и продължавам да я развивам. Преди психологията съм завършила Икономическия университет във Варна, ВИНС-а - специалността ми е "Счетоводство и контрол".

- Колко често хората търсят услугите на психолози?

Лили: Ние сме психотерапевти, да уточним това. Психоанализата е съвсем друга школа, ние нямаме нищо общо с нея. В последно време работим изключително много с тревожни разстройства, с депресии, с инсомнии, с паник атаки.

Кети: Все по-често хората се обръщат към нас за помощ и това означава, че ние продължаваме да се развиваме като общество.

- Как хората успяват да преодолеят този момент, че да потърсят помощ от вас?

Кети: Човек много трудно признава пред себе си, че има някакъв проблем. Обикновено близките му започват да търсят помощ. Човек последен разбира, че има реален проблем. Родители, съпруги, съпрузи, сестри и братя - те най-често се свързват първи с нас и търсят помощ за близките си.

Лили: Трябва да имаш желание и мотивация за това, да се оправиш, да се възстановиш, така да се каже. Най-големият ни проблем е, когато липсва мотивация в клиента. Иначе след това е лесно.

- Да направим паралел - клиенти или пациенти?

Лили: Могат да бъдат пациенти и клиенти, зависи. Ако сме психолози в клинична обстановка, тогава хората са пациенти - в болниците е така. Клиенти са, когато дойдат тук, в кабинета.

- Тук ли се чувстват в свои води хората?

Кети: Чак в свои води – не бих казала. Трябва да мине време, от първия път е трудно. Колкото по-често са срещите, толкова повече доверителната връзка се засилва и им става спокойно, усещат ползата. Тогава се чувстват приятно, отпускат се и искат да говорят.

Лили: Рядко се случва това – хората да говорят и да ти се доверят още от самото начало. Само 5 процента от 100 говорят открито в началото, а това е твърде малко. Но хората са така устроени.

Кети: Повечето казват, че не са за тук, че нямат проблеми. Но истината е, че осъзнават, че са за тук, искат да дойдат, мислили са си го отдавна, но едва сега са се решили. Отнема им време да направят крачката. А накрая си казват: "Трябваше по-рано да дойда".

- Ако човек няма подкрепата от близките? И кое е нещото, което те побутва, за да прескочиш прага на вратата на кабинета на психолога?

Лили: Най-често са органични нарушения. Примерно - конкретно за зависимостите.

Човек, ако получи вътрешен кръвоизлив в стомаха, което е класика при алкохолизма. И буквално почти умира. След седмица, когато излезе от интензивното отделение, си казва: "Боже, какво направих?!" И тогава се осъзнава. Или е опитал да се самоубие, но не е успял - друг пример. Тези хора взимат сами решение, независимо от външния свят. Третият най-популярен вид са комарджиите, които вече всичко са проиграли. И си казват: "Абе, тук май нещо сбърках!"

Винаги, когато нещо отиде в тотална крайност, тогава се предприемат мерки. Това е в повечето случаи. Тогава човек се самоосъзнава. Дотогава е 50:50, зависи от заболяването, от личностните характеристики, от средата - социална и семейна.

- Кога не може да му се помогне на човек?

Лили: Само при органични нарушения – епилепсия, примерно, шизофрения също - ние не можем да излекуваме, можем да подобрим състоянието на човека. Дори можем да подобрим качеството на живот и съществуването.

Кети: Когато той сам не иска и категорично отказва консултации или лечение. Когато не вярва и не вижда смисъл. Но и тук пак е нашата роля, да го накараме да повярва.

- Кои са най-често срещаните проблеми?

Кети: Тревожност, депресия, паник атаки - това е епидемията на съвременното ни обществото.

Лили: Не мога да си обясня защо в България хубавите неща идват доста по-късно. Последните две години се заговори активно за психология, а за паник атаки - от 8-10 години. Паник атаките са в регистъра на психичните болести - спектър "Тревожни разстройства". Ние работим с тези симптоми - и най-вече как те да се потушат, за да се чувства човек по-добре. Малко се говори за психологията, малко поле за изява й се дава. Имало е паник атаки и преди 30 години. Аз съм от докторско семейство. Само че хората не са познавали добре този механизъм. Тогава са му казвали невръстеник или хистеричка - изтръпване на ръката, т.нар. "акушерска ръка", припадне някой - те казват, че тази или този е хистерик. Дават един диезепам и това е.

Кети: Случва се клиенти, които идват при нас с паник атаки, да казват, че когато за първи път са почувствали симптомите и отиват в "Спешното", не им казват реално каква е диагнозата, мислят че е инфаркт.

Лили: Сега започна да се обръща внимание на психичното здраве, да се говори и да се правят рубрики за здравословното хранене. Тогава се заговори за паник атаките, даде им се гласност. Ние с Кети се борим да не бъде психологията инструмент за подигравки. Тя е най-смисленият лечебен инструмент - и за психични болести, и за органични. Има хиляди примери как хора, болни от рак, или от други терминални нарушения, се излекуват.

- Когато споделяш, помага ли, олеква ли ти?

Лили: Всеки може да подкрепи някой, като го изслуша, но не може да го терапевтира. Всеки има нужда от любов и подкрепа, но лечението е друго нещо.

- Думите ли помагат най-много или съветите?

Кети: Ние съвети не даваме. Ние предлагаме една друга гледна точка, друга посока. Задаваме правилните въпроси и помагаме човек сам да разбере, че има и друга алтернатива. Светът не е това, което си виждал до момента, не е начинът на живот, който си водил до момента, има и нещо различно. Има и друг начин на мислене, който може да промени начина на живот на даден човек. Но без подкрепа не става! Няма как да помогнеш на някой, ако не сподели. Често клиентите се самозалъгват. Нещо им тежи, нещо не е наред, мислят че е от нещо определено, но не са сигурни. И затова е специалистът, за да каже къде се корени проблемът.

- Колко често се случва хората да бъдат зад някаква маска и кога разбирате, че има нещо такова?

Кети: Когато си противоречат. Най-често те казват, че проблемът е еди-къде си, но в разговора става ясно, че той не е там, няма логика и връзка.

Лили: Това може да се види и в по-дълбоките психични структури, което хората не могат да видят сами. Затова има и психотерапевти. Когато работим задълбочено, ние виждаме неща, които човекът не може. Ние бързо преценяваме кой се опитва да ни излъже и до каква степен, буквално на 15-та минута. Наблюдаваме поведението - дали езикът на тялото кореспондира с това, което ни казва, какви са реакциите му, тъй като психологията не залага само на това, което пациентът или клиентът ни казва. Те могат да кажат всичко.

- Колко време се изгражда тази рутина, за да можеш да прецениш един човек дали казва истината, дали има някакво конкретно заболяване, какво прикрива?

Лили: Психотерапията се учи 4 години. Горе-долу след третата година на младите специалисти им се отварят чакрите и започват да разбират хората. Терапевтът трябва да е много съзнателен, за да е ефективен. Ако той не е съзнателен, каквото ще да е учил, нищо няма да свърши.

Кети: С опита. Всичко идва с работата, с директния контакт с клиента.

- Споменахте езика на тялото, разкажете повече за него?

Лили: Това е цяло изкуство. Езикът на тялото никога не се тълкува като единичен жест. Ако аз сега съм си кръстосала краката, като седя на масата срещу теб, но съм си кръстосала ръцете, може и нищо да не означава за някои. Ние гледаме тези неща на снопове - така му казваме. Важно е и общото поведение. Възможно е и човек да е направил нещо заради комфорта си, а не защото иска да каже нещо с жестовете си.

Кети: Ето пример - жени с къси поли могат да си кръстосат краката, не защото искат да прикрият нещо душевно или емоционално, а за да не се види нещо. Това вече е чисто естетически. Затова се тълкува на снопове.

Лили: В любовта езикът на тялото е по-различен. Ако погледнем една любовна среща, в начален стадий, ако жената е седнала срещу мъжа и е кръстосала краката си и те са обърнати към вратата, показва, че тя иска да избяга. Докато при една бизнес среща не е задължително да показва точно това.

- Кои са жестовете, които разкриват един човек?

Кети: Погледът. Самото ръкостискане.

Лили: Да, ръкостискането е показателно - то може да бъде слабо, вяло, или тип "трошене на пръсти", твърде плахо - с подаване на предната част, само на пръстите. Всичко това показва по нещо.

Най-емблематичният пример е обръщането на китката - особено на политически или дипломатически срещи. Ако искам да смачкам, образно казано, моя събеседник, ще му обърна ръката надолу, т.е. дланта да е нагоре. И на снимката ще излезе, че моята ръка ще е отгоре.

Хората няма да го забележат, но не всички. Истинските, добрите лидери в света, ходят на такива обучения. И това не е тайна.

Кети: Повечето хора, които не знаят това, го правят инстинктивно. Така го чувстват, така им идва отвътре. Оттам можеш да си извадиш много изводи. Тук не става дори въпрос за етикеция, а това е въпрос на определени качества и характер. Можеш и да не ги притежаваш, но можеш да ги демонстрираш с едно определено поведение.

Лили: При политиците има едно специфично нещо, едно несъответствие - те казват едно с думи, но с жестове показват съвсем различно. Казват: "Ще ви дадем много", но в същото време правят жест с ръцете, все едно заграбват, прибират към себе си.

Лили: Винаги съм се чудила, когато някой мъж се репчи и казва, че ще си вземе жена - такава, която да превъзпита. И моят отговор винаги е бил: "Чудесно, вземи я някъде между 3 и 5 годинки, за да ти се получи наистина!" Общо взето това няма как да стане!

- От кой сте се учили?

Лили: Това е едно светило в пълния смисъл на думата. Това е д-р Петър Василев, който ни е и супервайзър. Той е председател на "Българската асоциация на конгнитивно поведение психотерапия".

Кети: Ние се възхищаваме на този човек, той ни е дал този занаят в ръцете. И продължаваме да се срещаме с него, да се учим. И така ще бъде.

Лили: Това е дълъг процес, той продължава през целия живот на психотерапевта.

Във втората част от интервюто очаквайте подробности за работата на двете дами в Локомотив Пловдив и националния отбор!