"Аз, доносчикът" излиза с пето издание

С лека ръка гледаме на хората, които са били вербувани. Това заяви в предаването по NOVA News писателят Христо Стоянов, който преиздаде книгата си „Аз, доносчикът“.

“Книгата не е изповед, не е и художествена измислица. Това е романизирана история за човек, който е принуден да стане доносник, след като му казват, че майка му е болна от рак. Години наред на нея ѝ падат косите в ръцете му след химиотерапии. Той извършва това, което е необходимо, и след като тя разбира, че синът й е бил доносник, тя умира. Приятелят на главния герой му казва, че тя всъщност никога не е била болна от рак”, разказа авторът. 

По думите му вербовката е нещо страшно. “Всеки е могъл да стане доносник. За съжаление, ние с лека ръка гледаме на тези хора”, коментира той.

“Това е може би най-тежката ми книга, най-трудно четима е”, смята Стоянов. 

Според него преди родината не е била само понятие, а хората не са били само население. А сега няма личности и индивидуалност. “Пълно е с индивиди. Страхувам се в момента от новите доносници, защото има и такива, които вървят по кариерата”. 

“Познавам и отпреди доносници, които нямат картончета, но с бутилка ракия са ходили при ченгето на Съюза на писателите Петко Михов, за да му докладват какво са казали писателите през това време в ресторанта. Но него вече го има, жена му е свидетел на всички тези неща и е страшно, че всички тези хора по един или друг начин градиха демократична кариера, обявявайки, че едва ли не са дисиденти”, каза Стоянов. 

Писателят разказа, че преди време са го обвинили, че е доносник. “Имаше един период, в който можеше да дадеш 30 лева в полицията, и те ти дават индулгенция, че си бил или не си бил доносник. Но точно в този момент спряха индулгенциите и аз реших да направя един номер. Отидох в полицията и помолих да ми бъдат изплатени хонорарите от всичките доноси, които съм дал. След месец получих индулгенция, че няма въз основа на какво да ми се заплати”. 

“Книгата е писана преди 20 години. Но в миналото този, който искаше, можеше да отстои позицията си. В момента не можеш да я отстояваш. Това е страшното”, смята той.

По думите на Стоянов мъртвият е този, който е свършен. “Умрелият е този, който продължава напред по инерция”. 

“Вътре в тази книга има едно изречение, което аз много обичам - “като син направих това, което като човек никога не бих направил”.  Мисля, че това е ключът към тази книга. Защото какво може да направи един син освен да спаси майка си? И какво може да направи един човек в такава ситуация?  Той би могъл да направи абсолютно всичко - всякакви мръстоти. Синът го прави в името на нещо”, разказа писателят.