"Дойче веле": Кирилицата е българският връх в световната култура

Новини
15:59 - 26 Май 2020
1187
"Дойче веле": Кирилицата е българският връх в световната култура

Кирилицата, тази адаптирана гръцка азбука, е най-успешният български (ре)експорт. Износът на културна революция сред славянския свят представлява абсолютният български връх на световната културна сцена, пише "Дойче веле".

Далечните, но добросърдечни отношения между България и Ирландия по традиция търсят опора в прилики и паралели: малки страни и народи в трудно съседство с мощни империи, лишили ги за векове от независимост. Извоюваната независимост и на двете места оставя открити национални въпроси с неприсъединени "изконни територии”, които навличат беди поради исторически погрешни опити за решаването им. И двете въстания се отличават с трагична театралност, завзела авансцената на историята: подобно на опълченците, които знаят, че "България цяла сега нази гледа", подбудителите и на двете знаят как да обърнат жертвата в печалба.

Има обаче и различия. Ние, българите, отколе се гордеем, че единствени сме превърнали азбуката си в повод за национален празник. Корейците впрочем също честват писмеността си и отхвърлянето на китайските йероглифи. Празнуването често противоречи на знанието. Отдавна (и все така напразно) в училище се преподава, че братята Кирил и Методий не са българи; че славянската писменост е имперска политическа поръчка с цел привличане на по-отдалечени славяни, докато българите са заставени да приемат християнството от Византия на гръцки; че Борис I избира да балансира този акт, като оказва прием на прогонената от запад славянска писменост; че при Борис и Симеон преводът на християнска книжнина се прави и на Кириловата глаголица, но и на наречената нему кирилица, която де факто отстъпва от творението му, бидейки адаптирана гръцка азбука.

Празникът, честван на 24 май, обвързва българската просвета и култура със славянската писменост, но остава неясно коя писменост се има предвид. Защото глаголицата и кирилицата носят твърде различни културни и политически послания. По същество кирилицата не е оригинална, а видоизменена гръцка азбука. Едно време никой не е поставял този факт под съмнение.

Но 24 май тогава следва да се преосмисли като празник изключително на кирилицата. Ползвана и до днес от милиони хора, тази адаптирана в България и преодоляла византийския комплекс гръцка азбука, е най-успешната българска стока за (ре)експорт, чрез която "вси славяне” се приобщават към православието и византинизма. Това дегизирано гръцко писмо внушава едновременно приобщеност и обособеност.

Износът на тази по същество протопротестантска културна революция скъсва с догмата за триезичието, според която, божието слово е можело да се разпространява само на три езика - еврейски, гръцки и латински. Този износ към други славянски народи представлява абсолютният български връх на световната културна сцена. Той допринася за консолидирането посредством общата вяра на единен славянско-византийски Pax Orthodoxa, в който обаче отделните църкви зависят повече от държавата, отколкото от Вселенския патриарх.

През Златния си век българите се държат като голям играч в европейската културна дипломация. Вместо късогледо конкуриране с империята, държавата ни избира ролята на приобщаващ посредник между цивилизационния център и славянството посредством кирилицата, вероятно осъзнавана колкото като славянска, толкова и като гръцка, византийска писменост. Именно балансът между цивилизационно приобщаване и културно-политическо самоопределение е печалбата от тази писменост-посредник.

Усвоеният цезаропапистки модел отрежда приоритет на държавата пред църквата, на политиката пред културата, на материално-светското пред духовно-религиозното, на отсамното пред отвъдното: по същество все изпреварили времето си ренесансови, протестантски и абсолютистки идеи. Иронията е, че именно тези идеи, които ще дадат бъдеще и възвисяване на Запада, ще станат причина за изоставянето и падането под чужда власт на Православието от европейския Югоизток.

Ирландия, от своя страна, има най-старата в Европа литература на собствена азбука и на местен говор – от 4 век. Ирландският език и литература доминират в Ирландия досами 18 век. Английската намеса и присъствие в Ирландия от 11 век нататък не успяват да изместят ирландския. Ала от 18 век насетне в Ирландия, както и у нас, се развиват паралелно два проекта: романтико-националистически и просвещенско-модернизационен.

У нас надделява първият. Нашето Възраждане "присвоява" Солунските братя и "национализира” азбуката им дори когато изтъкваме, че "и ний сме дали нещо на света и на вси славянe книга да четат”. В Ирландия успява вторият проект: националната идея така и не предизвиква родолюбиво отхвърляне на езика на "потисника”. Вместо това езикът му бива усвояван и заеман. Големият глад от средата на 19 век, за който англичаните имат вина, парадоксално вдига акциите на английския.

Световно призната литература на езика на другите

Най-успялата в света ирландска литература всъщност е писана извън Ирландия и на английски. Така ирландската литература става потенциално световна без необходимостта от превод. Суифт, Стърн, Уайлд, Стоукър, Шоу, Джойс и Бекет са световните ирландски изгнаници. Ирландското литературно възраждане от края на 19 век така и не успява да издигне литературното достойнство на ирландския над това на английския.

Може би единствената страна, в която литературата продължава да бъде най-важното изкуство, създава световно призната литература на езика на големия съсед, като по този начин дискредитира автоматизма английският език да се асоциира с английската литература. Отхвърлянето на властта на другия парадоксално минава през припознаването на езика му и посредством литературата.

Можем само да гадаем какво би се случило, ако българските възрожденски писатели бяха прописали и на турски, ако Григор Пърличев, прославил се заради творба на гръцки, се беше сдобил с последователи, въобще ако митът за Кирил и Методий беше осмислен като българско посредничество между езици и култури, а кирилицата – като символ на заедността между българи, гърци и православни славяни. Драмата на българската литература и до днес остава това, че тя не се оправя по света, защото не знае чужди езици.