"Тютюн" убива Димитър Димов
Преди 110 години на днешния ден Димитър Димов се роди за литературата, за да направи истински жест към нея – издигна я на европейско ниво, с няколко класи нагоре. Чудакът от Ловеч, дипломирал се като ветеринар, така разнищва вечните въпроси на сложното начало на 20 век, че си спечелва титлата майстор на психологическия и социалния роман. Наред с „Поручик Бенц”, „Осъдени души”, „Тютюн” остава шедьовър не само в националната, но и в световната литература.
Димов е роден на 25 юни 1909 г. в Ловеч, но изкарва детството си в Дупница. Родът на писателя е от сой – дядо му Спас Харизанов, който е преселник от мелнишкото село Влахи, е дипломиран като юрист в Русия и работи като адвокат в Дупница. Сестра му Милка е майка на Яне Сандански. Горд от този факт, Димов иска да издаде книга за войводата и дълго събира материали, но така и не успява да я напише. Единият от синовете на Харизанов – чичото на Димов – Иван, е журналист и общественик с огромен авторитет, той е и съпруг на поетесата Екатерина Ненчева. За развитието на Димов най-голямо влияние има този родственик, заедно с майката Веса Харизанова. Макар и с гимназиално образование, тя живо се интересува от литература и изкуство. Разказват, че била ексцентричка – обличала се демоде и рецитирала поезия. Веса мечтае синът й да стане поет или художник. Бащата Тотю Димов също е културен човек, но умира като капитан на фронта през юли 1913 г., няколко дни преди края на Междусъюзническата война, когато синът му Димитър е едва четиригодишен.
Още като малък, Димитър е тих и вглъбен, особняк, който обича да се усамотява. Такъв остава характерът му през целия му живот. За да се оформи такъв, роля има майката, която дори не го пускала да играе на улицата сам и дори го връзвала за стола. Макар и много затворен, Димов има силно въображение. Младежът чете много, неудържимо го влекат науките - физика и химията. Проявява и дарба на художник и често разсмива съучениците си с карикатури на учителите. Когато баща му умира, майката му се омъжва за офицера Руси Генев. Семейството има късмет- пастрокът е много грижовен към момчето.
Вторият баща на Димитър е артилерист, завършил е военно училище в Санкт Петербург. Когато фамилията се мести в София, Генев излиза в оставка с чин майор. След като завършва право, започва сериозно платена работа като тютюнев експерт. Тъкмо в този период, момчето има възможност да наблюдава работниците и условията в тютюневите складове и това му дава детайлни познания, за да опише в най-малки детайли дейността на „Никотиана” в романа си „Тютюн”. В последните класове в Априлската гимназия, Димитър зарязва химията и започва да се увлича от философските трудове на Анри Бергсон и Зигмунд Фройд. След средното си образование, Димов учи само един семестър във Ветериринарномедицинския факултет на СУ, след което се прехвърля в Юридическия факултет по настояване на втория си баща, но после се връща обратно и се дипломира като ветеринарен лекар.
Когато през 1934 г. облича бяла престилка, той вече пише романите си. Работи като участъков ветеринарен лекар в софийското село Ваксево и в Кнежа. От 1939 г. е асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет. Три години по-късно специализира хистология на нервната система в Мадридския институт „Рамон-и-Кахал“. През март 1944 г. се връща в България и е мобилизиран в Беломорието до септември 1944 г. От 1946 г. е доцент в Агрономическия факултет в Пловдив, а после в Селскостопанската академия в София. От 1953 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ „Г. Димитров“ в столицата. Докато практикува като ветеринар, през 1938 година Димов вече дебютира с романа „Поручик Бенц”.
Триумфът идва веднага – книгата е призната за роман на годината. И е различен от типичните творби до този момент - писателят дори въвежда образа на фаталната жена, която ще присъства във всичките му творби по-натам. Накратко – по време на Първата световна война, немски военен лекар се влюбва в интелигентна и богата българска красавица. Както след време в „Тютюн”, още тук Димов сякаш вкарва в ход изчетеното от големите философи и с много фин психологизъм анализира тъмната страна на човешките страсти, любовта, която може да въздига, но и да запрати човек на дъното.
От 1942 година талантът на Димов се отприщва и той пише разкази, пътеписи и драми във вестниците „Литературен глас”, „Литературен фронт”, „Отечествен фронт”, „Народна култура”. Писателят прекарва цяла година в Мадрид във времето, когато Испания е разпокъсана от гражданска война. Именно тогава се разпалва искрата за написването на „Осъдени души”, който излиза през 1945 г. В книгата, по която по-късно е направен великолепния едноименен филм, на фона на героично-трагичните събития в Испания, е описана любовта между монахът езуит отец Ередия и млада англичанка, пристрастената към морфина - Фани Хорн. Всъщност този роман се смята за най-добрата творба на автора и е преведен на няколко езика.
Учудващо, но затвореният и сдържан писател има цели три брака. Първата му съпруга е Нели Доспевска - потомка на възрожденските художници Станислав Доспевски и Захари Зограф. За Нели Димитър се жени ден преди соцреволюцията – на 8 септември 1944 г., току що завърнал се от Испания. Красавицата попада в компания на приятели на Димов, той я харесва и я кани на вечеря в ресторант „България”, води я и в модната по онова време сладкарница „Китев” на ул. „Ангел Кънчев”. Един ден я привиква пред черквата в Дупница, където ѝ прави изненадващо предложение за брак. Казват, че без да иска, Димов повтаря ексцентричностите на майка си и това съсипва нещата. Първородната му дъщеря Сибила се ражда през 1947 г. Момичето израства в прекрасната двуетажна къща на днешната улица „Димитър Димов”, в тихата и уютна махала.
Когато родителите се развеждат, Сибила не го приема тежко, защото Димов открай време си живее сам в апартаментчето на „Кръстю Сарафов”, пък и запазва нормални отношения с Доспевска. Вторият брак на Димитър Димов е с Лена Левчева, млада актриса във варненския театър. Тя се явява на кастинг за ролята на Ирина във филма „Тютюн”, където се запознава с писателя, но избират Невена Коканова. За амбициозната актриса остава утешителна печалба - завърта главата на автора на романа.
И този брак обаче е кратък - Лена сама си тръгва, тъй като заболява от туберкулоза и предприема лечение. Тя решава да прекрати съжителството с аргумента, че не желае да поема риска да предаде заразата на съпруга си. От този период са запазени писмата на писателя, в които той я моли да се върне, но тя настоява да се възстанови сама. След развода им Лена Левчева се отдава на поезията, към която я насочва самият Димов. Третата си съпруга – пианистката Лиляна Бушева, Димов среща в зряла възраст. Лили е с цели 22 години по-млада от него и вече известният писател и не може да повярва, че младото момиче му отказва брак при първото предложение. В крайна сметка венчило има и от този брак е втората дъщеря на Димитър Димов – писателката Теодора.
Тя е едва на 5, когато баща й умира. Димов издъхва на 1 април 1966 г. на летището в Букурещ след среща на писателските съюзи на България и Румъния, където той получава масивен инсулт. Подробностите за причините си тръгват заедно с писателя, никой не се осмелява да разкаже каквото и да било.
Бюрото на писателя - кутията цигари и очилата за четене
Писателят си остава чудак и странник цял живот. Маниакален е на тема ред, пуши като комин и пие огромни количества кафе. Иначе обича телешко и обича да пийва с хапването бяло вино. Първата дъщеря на писателя Сибила Димова помни детството в малкия апартамент от двуетажната къща, където единствена стая остава спалнята, защото холът е превърнат в кабинет на баща й. Шкафовете му са пълни с химикали и апаратура. Когато момичето е ученичка, баща й оборудва училищния кабинет по физика с електроскопи. От Съветския съюз пък си е донесъл електростатична машина. Увлечението от детството по физика и химия му помага да се отморява от упоритото писане - Димов прави експерименти, като забърква химикалите. След това, освежен, продължава да пише.
Роднините на Димов не смеели да побутнат нито една вещ на писателя. Иначе мек по характер, той ставал силно раздразнителен, ако някой пипнел и един молив на бюрото му, или пък папиросите му. „Той беше маниашки подреден”, описва баща си Сибила. Но била респектирана как татко й подостря педантично моливите си, с които пишел. А почеркът му е почти по калиграфски красив.
И в кухнята се шири той – тя пък е превърната във фотолаборатория. В последните години от живота си, писателят подхваща ново хоби – запалва се страстно по фотографията и с огромно удоволствие сам обработва лентите и снимките. Бащата писател бил много внимателен и деликатен с дъщеря си и никога строг. Самата тя разказва как в 10-и клас се провинила в училище, като изтърсила на учителка, че е грозна простачка. Естествено, има наказание – поведението на ученичката е намалена, а бащата е привикан в директорския кабинет. Писателят изслушал всичко, а като се върнал у дома, вместо да се накара на непокорната щерка, й обяснил, че в живота ще среща много простаци, но не бива да се разправя с тях.
Драматична е съдбата на върховата творба на писателя. Идеята за „Тютюн” и въобще интересът към производството и живота в тютюневия град идва от втория баща Руси Генев. Разказите на тютюневия експерт очевидно са запалили въображението на сина. Така през 1946 г. е отпечатан първият откъс от романа в „Литературен фронт“, озаглавен „Тютюнев склад“. Романът пише в Пловдив, където като преподавател в Агрономическия факултет живее в Търговската гимназия, където се намира факултетът на „Антим І“ № 14 . Наблизо е домът на Кочо Апостолов и на д-р Марена Колушева на улица „Кирил и Методий“ 6, а в съседство внушителна къща обитава тютюнотърговецът Никола Каишев, с когото Димитър Димов също се е срещал и разговарял. Романът „Тютюн” излиза през октомври 1951 г. в 4000-ен тираж.
В началото нищо не вещае огромният скандал, който ще предизвика романът. Автор на вътрешната рецензия е проф. Пантелей Зарев, а редактор - комунистът Димитър Ангелов, съден през 1943 г. по Закона за защита на държавата. Появата на романа обаче предизвиква огромна завист сред писателите. 3 месеца след вече се чете, секциите на белетристите и критиците към СБП свикват „спявка” и започват да обсъждат книгата. Дискусиите продължават на 8-и, 11-и и 13 февруари. Случаят е без прецедент – никога досега книга не се е обсъждала 3 дни. Проблемът е, обаче, че „Тютюн” е подложен на унищожителна критика и тръгват мераците да бъде преработен. Злобният хор от играе по най-чувствителната струна – че авторът се е повлиял от упадъчните черти на западната литература и е изпълнил книгата с еротика и космополитизъм, а не пише по законите на социалистическия реализъм. Да се преработи, тропат по масата завистниците, сред които най- наострени са Георги Караславов като шеф на СБП, Стоян Каролев, Павел Вежинов, Стоян Ц. Даскалов, Челкаш, Иван Бурин, партиен секретар на СБП.
Странно, но романът е разкритикуван от самият рецензент Пантелей Зарев, който е дал начален тласък на творбата в издателството. Изведнъж започва да го критикува за това, че „никъде не дава нито един от положителните герои да си мисли за Сталин, за утрешното време, какво ще стане. Няма пориви, които да изпълнят героя.” Вълко Червенков следи дискусията отстрани, но мълчи. Но за новата 1952 г. Димитър Димов получава писмо, писано на ръка:
„Уважаеми другарю Димов. Честита Ви новата година. Желая ви здраве и много сили за по-нататъшна плодотворна работа, за нови Ваши успехи. От все сърце ви поздравявам за „Тютюн”. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го вече, дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов. Братски Ви стискам ръката.
1.1.52 г. Ваш: В. Червенков”.За негова изненада, вместо да се поласкае, Димов не му отговаря и дори не съобщил на никого за писмото. Разказват една много сантиментална версия – че Червенков направо се влюбил в героинята на романа Ирина, която му напомнила за неговата възлюбена – оперната прима Нели Карова.
Не го смутило дори това, че в края на книгата Ирина е в пълен разрез със соц морала и става държанка на тютюневия капиталист Борис Морев. На 6 март 1952 г. в „Литературен фронт” излиза статията „За пълна победа над антиреалистичните влияния” с автор Пантелей Зарев. Само след 10 дни, на 16 март, „Работническо дело” публикува статията „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици”, която излиза без подпис. Едва по-късно се разбира, че е написана от Христо Радевски и тогавашният главен редактор на вестника Атанас Стойков. Окончателната редакция обаче е на самия Вълко Червенков. Текстът сипе суперлативи за романа и подчертава, че „Тютюн” е „едно от най-вълнуващите произведения, написани след 9-ти септември” и е гордост за литературата ни. Всичките злостни хулители са натикани в миша дупка.
„Наши „меродавни” критици, с лекомислието на чужденци в нашата литература и с чудовищна свирепост отрекоха Димитър Димов, „съсякоха” го с брадви и го „изхвърлиха” в задния двор на българската литература пред смаяното недоумение на цялата читателска българска публика, която с един замах бе обявена ни повече, ни по-малко, за публика с развалени, едва ли не порнографски вкусове. Главен изразител на това непостижимо за здравия разум отрицание стана Пантелей Зарев...”, пише в статията. На 22 април 1952 г. на партийно събрание в СБП, най-яростните критици на романа - Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Пенчо Данчев, Емил Петров, Максим Наимович, са уволнени от ръководните си постове в изданията на писателския съюз.
Публичното обезглавяване обаче не означава светло бъдеще за романа. Лично Вълко Червенков иска от Димов да добави допълнителни 250 страници и писателят го прави, тъй като няма избор. Не се ли съгласи, творбата му е обречена на смърт. Дори добавя в книгата героинята комунистка Лила, която липсва в първия вариант на книгата.
В началото на 1954 г. излиза вторият вариант на „Тютюн”, вече в удобен за властта, в обем почти 1 000 страници и тираж 20 000. Сега властта се радва, че в романа няма „буржоазно влияние“ и не е „порнографически“. Димов обаче е психически изтощен и пише до Червенков, че няма повече физически и емоционални сили да създава образи на леви герои и са му „безразлични“. Въпреки драпането на послушната кохорта от творци, Димитровска награда, за която се борят, печели Димов и романът му „Тютюн”. За ужас на омразниците на творбата, лакоми да грабнат паричната стойност – 16 000 лева. Тогава за приза са номинирани Георги Караславов с романа му „Обикновени хора” и Стоян Ц. Даскалов с романа „Мелницата „Липовански”. Първият е свален от поста началник на Съюза на писателите през 1964 г. и на негово място идва Димитър Димов. 2 години след това той умира от инсулт в Румъния, където е с делегация на СБП. Всъщност писателят боледува емоционално заради грубата намеса в творчеството му. Втората му съпруга Лена Левчева споделя, че Димов е изживял ужасно тежко принудителното дописване и „ремонт” на романа си. Дори не е имал сили да се зарадва на голямата награда. А след пренаписването на „Тютюн”, отвратен, изобщо спира да пише.
„Нямаше начин да не се подчиня. Направих го, за да спася единственото, което имах - писането.”, споделил болката си писателят. Лена е още по-точно: „Не мога да забравя болката, с която го изрече. Като в библейска история ми е. Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му
„Тютюн”. Умъртвяването му беше на косъм. Победата не му донесе творческо удовлетворение. Напротив - осъди го на двойствен живот...”, казва тя.
След шумния успех на романа „Тютюн”, има куп версии за това кои са реалните личности - прототипи на образите на Борис Морев и Ирина, на Костов и Гайер. Най-вероятната е , че прототип на експерта на „Никотиана“ е Кочо Апостолов – беден млад чиновник във фирмата на Крум Чапрашиков „Ориенттабако“ в Дупница, който става шеф на пловдивския клон и накрая самостоятелен търговец. В града под тепетата, писателят често се вижда и опознава него и съпругата му. Апостолов е бонвиван, облеклото му е винаги елегантно и предизвикателно, маниерите изискани. От живота иска само едно – да го изживее охолно, леко и приятно. В романа влиза и неговата съпруга д-р Марена Колушева, от чиято биография Димов взима само парченца.
Но има физическа прилика с Ирина. Марена е с червена коса и зелени очи, красива, в Пловдив тя е смятана за една от най-атрактивните жени. Баща й е посланик в Турция по времето на Първата световна война през 1914-1918 г., който загива при атентата в църквата „Света Неделя“. Бъдещата лекарка Марена Колушева вижда и разпознава баща си в моргата. С женитбата си влиза в пловдивското „висше общество“, без да потъне в бита на търговските среди. Твърди се, че в Пловдив писателят намира и други герои на романа си - партизанката и по-късно журналистка Жули Левиева е прототип на Варвара, кумирът на пловдивското тютюноработничество Никола Балканджиев – на Шишко.
Очарован от романа „Тютюн”, режисьорът Никола Корабов през 1963 г. прави сензационна лента, с която печели не по-малко овации от самия Димов с романа му. Режисьорът на всеослушание заявява, че писателят е постъпил достойно и аристократично, като не е отвърнал на ласкателното писмо на Вълко Червенков. Интересна е историята как тогава никому непознатата Невена Коканова е избрана да играе Ирина. Естествено, за ролята се явяват куп кандидатки, включително и втората съпруга на Димов – Лила. Корабов пък със завидно упорство и смелост преодолява всички препятствия по пътя си. Талантът убеждава Димов да пригоди романа си за киното. Първоначално писателят отказва, но Корабов успява да го убеди.
„Още докато траеха критиките към романа, аз се възхитих от личността на неговия автор. Наричаха го „еротик” и „фройдист”. От дистанцията на времето мога смело да заявя, че изживяното беше наистина дръзко, беше авантюра. Но си струваше”, казва Корабов.
Самият той се спира на Невена Коканова, нея одобрява и самият Димов, но от ЦК на БКП настояват Ирина да бъде някоя друга кандидатка, само не и буржоазната актриса. Отгоре на всичкото я виждат като невзрачна и въобще далеч от фаталния образ на докторката. Налага се русолявото дребничко момиче да бъде тотално променено. Боядисват косата и черна и я повдигат на токчета, за да добие образа на дръзката красавица. Екипът е поразен от новото й присъствие. Неопитната още Невена ужасно се страхува от провал, но Корабов я убеждава, че ще успее. Ролята прави от младата Коканова истинска звезда.
