Ръст на инфлацията в еврозоната през ноември до 30-годишен връх от 4,9%
Отново с най-голям принос за поскъпването са все по-силно нарастващите енергийни цени
Инфлацията в еврозоната се ускори през ноември до 30-годишен връх от 4,9% спрямо същия месец на 2020 г., като тя вече е далеч над целевото ниво на Европейската централна банка за инфлация около 2 на сто, показват предварителни данни на Европейската статистика.
Индексът на потребителските цени (CPI) в еврозоната нарасна с 0,5% спрямо октомври, когато се повиши с 0,8 на сто.
Спрямо ноември 2020 г. инфлацията се ускори до 4,9% от 4,1% през октомври, достигайки най-високо ниво от юли 1991 г.
Отново най-голям принос за инфлацията допринесоха все по-силно нарастващите енергийни цени, като през ноември те се повишиха с 2,9% на месечна база и с цели 27,4% спрямо година по-рано.
Цените на неенергийните индустриални стоки пък нараснаха с 0,4% на месечна и с 2,4% на годишна база, докато цените на храните, алкохола и тютюна се увеличиха с 0,5% спрямо октомври и с 2,2% годишно. Цените на услугите се понижиха на месечна база с 0,2%, но се повишиха на годишна база с 2,7%.
Основната инфлация (без цените на храни и енергия) в еврозоната се повишиха през ноември с 0,1% месечно и с 2,6% спрямо ноември 2020г. след растеж с 2,0% през октомври.
Въпреки че сега инфлацията е повече от два пъти над целевото ниво от 2% на ЕЦБ, централната банка е малко вероятно да предприеме мерки за нейното ограничаване, макар че днешните данни биха могли да предизвикат политически натиск върху нея да овладее ръста на цените.
ЕЦБ твърди отдавна, че скокът на инфлацията е временен, причинен от редица еднократни фактори и ще отшуми с течение на времето, така че политически действия сега биха били контрапродуктивни, тъй като биха попречили на икономическия растеж точно когато инфлацията започне сама да отслабва.
Докато някои политици предупреждават, че високата инфлация, дори и временна, може да предизвика скока на заплатите, президентът на ЕЦБ Кристин Лагард и главният икономист Филип Лейн отхвърлиха този аргумент, заявявайки, че растежът на заплатите остава анемичен и няма признаци, че фирмите ще променят трайно тяхната политика относно заплащането на труда.
