Репортаж от болничната стая: Малки жестове облекчават стреса от Ковид-19

ЛИНДЗИ ТЕНЪР, Асошиейтед прес

Едно телефонно обаждане може да изглежда нещо много малко. Но полуупоеният мъж в болничната стая в Мисури бе в много тежко състояние с Ковид-19 и сестрите уредиха телефонен разговор с неговото семейство, за да му пожелае да се оправи, вероятно за последен път.

В друга болница медицинска сестра свири на китара и пее популярна песен пред стая с пациенти. А в трета болница лекари показват свои усмихнати снимки, за да могат пациентите с Ковид-19 да видят лицата зад маските.

Във време на притеснения и изолация прости жестове на доброта от медицинските работници дават успокоение и надежда на пациентите и техните семейства. Телефонният разговор, уреден от една сестра в болница в района на Сейнт Луис, даде възможност на Ерин Мут да говори с баща си Стив Блаха за първи път от 6 дни и само часове преди лекарите да го реанимират, след като сърцето му спря.

“Татко бе почти умрял и ние нямахме шанс да му кажем нещо“, – каза Мун, самата тя медицинска сестра в Айова. Жената се обърнала към баща си през сълзи: „Благодаря ти за всичко, което си направил за мен, насърчавал си ме и си ме ободрявал. Ето, че сега аз те ободрявам, татко.“

Машинистът Блаха навърши 65 години на следващия ден, 28 март, и макар че остана в полуупоено състояние, Ерин и майка й му пожелаха честит рожден ден в уреден от медицинската сестра видеоразговор.

Мут е убедена, че тези разговори са дали сила на баща й. Няколко дни по-късно лекарите го откачиха от апарата за изкуствено дишане и той вече можеше да диша самостоятелно. Все още е отслабен, но се възстановява. Повечето хора наистина оздравяват от новия коронавирус. Той обаче си остава опасен за живота на по-възрастните и за хора със съпътстващи здравни проблеми. Много болници, лекуващи пациенти с Ковид-19, са възприели строга политика на недопускане на посетители и единствените човешки контакти на пациентите са медицински работници с маска и ръкавици.

„Опасявам се, че така малко се губи човешкият контакт, – каза д-р Елизабет Полк – лекуващ лекар в болница „Парклънд мемориъл“ в Далас. – Толкова много от нашето общуване с пациентите е безмълвно, и мисля, че много от топлотата и човечността на общуването се губи, когато не можеш да видиш усмивката или лицето на човека отсреща.“

По тази причина Полк и нейният екип решили да правят персонални представяния, показвайки на пациентите свои цветни снимки на хартия, с имената си и поздравления на английски и испански. На своята снимка Полк е с двете си деца. „Посланието е: Ние сме нормални хора и смятаме и тях за нормални хора“, каза тя.

В болница „Салин мемориъл“ в Бентън, щата Арканзас, старшата медицинска сестра Кейти Лий знае, че нейните колеги и пациенти имат нужда от разтоварване от стреса. Тя се сетила, че един от мъжете в екипа свири на китара и пее в местна църква. Майкъл Страмиело с удоволствие се съгласил. По време на почивките в работния ден, както е със синята си хирургична маска, той дрънка на китарата и пее в сестринския пункт и в коридора, достатъчно силно, за да могат пациентите да го чуват в стаите си.

Религиозните песни са му любими, но по желание на един пациент изсвири и запя „You are My Sunshine“ („Ти си моята слънчева светлина“). Страмиело призна, че всеки се чувства „малко по-притеснен“ заради пандемията. „Музиката е моята лична терапия за облекчение, – каза той. – Това, разбира се, е по-различен начин да бъдеш медицинска сестра. Но съм благодарен, че мога да го правя.“