Румен Воденичаров пред Lupa.bg: Хималайските богове бяха благосклонни към мен

Румен Воденичаров е известен химик, правозащитник, планинар, инструктор по планинско спасяване, един от основателите на Съюза на демократичните сили (СДС), председател на Независимото дружество за защита правата на човека, участник в Кръглата маса, депутат във Великото народно събрание и един от бащите на първата демократична българска Конституция след 1989 г. Кандидат за вицепрезидент през 1992 г. като подгласник на Велко Вълканов. Ръководител или участник в многобройни експедиции в Хималаите, Каракорум и Новозеландските Алпи. 

На 17 декември ще навърши 81, но годините изобщо не му личат. Той е все така енергичен и деен. Макар и пенсионер, продължава да работи, да пише и да катери планинските върхове. За повечето българи името на Румен Воденичаров е преди всичко свързано с политиката, но Lupa.bg реши да разговаря с някогашния дисидент не за събитията от преди 30 години и за неговото участие в тях, а за друга негова страст - планинарството.

Румен Воденичаров гали известния носорог Чико в столичния зоопарк


- Г-н Воденичаров, с какво се занимавате днес и продължавате ли да работите като охранител в софийския зоопарк?

- Продължавам да работя, защото синът ми Румен заслужава да завърши с отличие „безплатното “ си юридическо образование в Софийския университет. Средното си образование завърши в Първа английска гимназия със специалната награда учредена от министър Данаил Вълчев, дадена само на 10 абитуриенти в страната  за отличен успех и получени награди в конкурси. Вече не „пазя маймуните в Софийския зоопарк“ както писа един жълт вестник, а давам дежурства в Института по органична химия на БАН, където преди 50 години защитих първата дисертация по квантова химия. Помагам на една Изпитвателна лаборатория, одитор съм на Система за управление на качеството ISO:9001, „лекувам“ загорели при дестилацията ракии. Изобщо не скучая. А годишните отпуски прекарвам в Хималаите.

- Освен като политик, вие сте известен алпинист? Бихте ли споделили за хората, които не са изкушени толкова много от планината какво ви дава тя?

- Аз се определям като  известен планинар, а не като известен алпинист. Майка ми беше от семейството на комитата Мингьо Тодев от Банско и благодарение на нея преди 70 години като десетгодишен  видях красотите на  Пирин планина. Планинарят знае как да оцелява  и има известни умения в ориентирането, ските,  скалното катерене, фотографията, планинското спасяване.  На 16 години пребродих Рила  с съучениците  на брат ми , на 17 години  водих целия клас от Руската гимназия  до Рибни езера и Мальовица  от Рилския манастир, а на 21 години вече бях член на Планинската контролна спасителна служба. Почти 2 години от моя живот съм прекарал в дежурства, курсове и  акции по планините на България. Но по-известен съм с това, че заболях както казва синът ми Румен-младши, от болестта  „Хималария“ и вече 40 години (с едно прекъсване от 15 години) правя т.н. трекинги в тази велика планина. Планината ми е дала  много: добро здраве, независимост, приятелства за цял живот, незабравими преживявания и влюбените в планината дъщери, които изкачват Монблан  и Елбрус.

Изглед към Еверест от връх Кала Патар, Непал


- В свои интервюта сте казвали, че Хималаите Ви привличат по особен начин. Колко пъти сте били на експедиции там и какво бе усещането, когато за първи път стъпихте там?

- Хималаите и по-точно Непалските Хималаи, където са най-високите върхове в света, привличат неотразимо по особен начин. Те не са  само пустиня от скали, лед и скали. В тях до 5000 м  живеят добри хора, изповядващи двете световни древни религии хиндуизъм и будизъм. Боговете им са десетки. А животът на тези богове и техните  инкарнации са обвити в митове и легенди. В многобройните манастири монасите  извършват  странни обреди. Чувството, че си попаднал в изминали столетия не те напуска. Надеждата, че ще открият входа  на приказната  страна Шамбала, е привличала в миналото не само пътешественици като Свен Хедин и Николай Рьорих, а дори и диктатори като Хитлер. Ето защо  заболяването „Хималария“ се състои в това, че след всяко пътешествие човек започва да прави планове за следващото. За съжаление Хималаите започват да губят от своята тайнственост и привлекателна сила, която ние с Методи Савов и Христо Проданов почувствахме, когато за първи път  през 1980 год. достигнахме до Базовия лагер на Еверест. Трекинг туризмът се превърна в индустрия, от която печелят шерпите, но губи планината.

- Казват, че само Боговете ръкопляскат на алпинистите. Чувствате ли се благословен, че толкова пъти се покорявали планински върхове и всеки път сте се връщали жив и здрав?

- Не бях организиран алпинист и не съм участвал в големи височинни експедиции. Въздигал съм се на собствен риск до 6100 метра  през 1981 год. на Айлан пик (сега Имджа Тце) и на Южната стена на Анапурна до към 5400 м. Обикновено с дъщерите и приятели изкачваме т.н. трекинг пикове, петхилядници, от които  правим невероятни снимки. В началото сме преминавали  и превали  по 5700 метра т.е. по високи от Елбрус. Бяхме млади и силни, а хималайските богове бяха благосклонни към нас и не ни застигна нито лавина, нито падане от бамбуков мост в ледена река. Страдал съм от височинна болест два пъти, когато без изчакване съм се издигал над 5000 метра: единият път на базов лагер на Еверест (1980) и вторият път под превала Торонг ла (1983). В такива случаи за да няма   летален край  прилагаме „първата хватка на джудо“ – бързо бягане надолу, където кислородът е повече. Но смъртна опасност не съм преживявал. Даже , когато в 2014 год. циклонът Хъг хъг взе 43 жертви на превала Торонг ла (5416 м.), ние  вече се къпехме във вировете на Бурунди кхола в селцето Биретанти-изходният пункт за Светилището.

Румен Воденичаров по време на едно от първите си посещения в Хималаите

- Имали сте щастието да посетите светилището на Анапурна. Какво Ви порази там?

- Анапурна е богинята на плодородието в хиндуисткия пантеон. Светилището на Анапурна  е огромен циркус, затворен от осемхилядника  Анапурна (8091 м.) и свещения връх Мачапучаре (7997 м.). Около тях има още десетина върхове над 6000 м. от които се спускат ледопади и гърмят лавини. Това е поразяваща концентрация на красота, която ни остави без дъх с Асен Джаков и Венко Петров през 1981 г. Ние бяхме единствените трекери навлезли през април в Светилището и всичко сякаш беше сътворено от природата специално за нас. С ръководителя на полската експедиция Ришард Шафирски се изкачихме до техния Лагер 1 на Южната стена. Беше незабравимо преживяване. Направихме  невероятни снимки на девственото по това време Светилище. Не бих казал, че сме били благословени, но бяхме наистина щастливци.

- Ако обикновен човек иска да поеме на експедиция до Хималаите колко би му струвало да отиде там?

- Зависи от начина, по който реши да пътешества: дали сам ще се оправя с всички предизвикателства или ще остави всичко това на туристическа фирма срещу съответно по-сериозно заплащане.  Ние с дъщерите и приятели вече сме „печени“ и за месец са ни необходими по 500 евро за самолетен билет на всеки и още толкова за такси, вътрешен транспорт и дневни. Такъв разход все още е по джоба на българина и може да си го позволи поне един път в живота. При това Непал е една безопасна страна. Доказателство е че там ходят много евреи, а моята съученичка диригентката Събка Геновска стигна през 1983 г.по трекинга до Кала Патар и Гокио съвсем сама.

- Каква специална подготовка трябва да има човек, за да предприеме изкачване до Хималаите?

- За трекинг в Хималаите не се изисква нищо повече отколкото за поход по Рила и Пирин: добро здраве, здрави зъби, удобни леки  обувки  и раница. Но за изкачване  на трекинг връх по снежни склонове над 5500 м. са необходими: допълнителна такса, щеки, ледокоп, котки, глетчерни очила, специални обувки, въже  и местен гид. Като добавим специална застраховка, която да включва извикване на хеликоптер,  става ясно, че това си е височинен алпинизъм и не е за всяка уста лъжица.

- Планината не иска герои, а разум и трезва преценка. В този смисъл самият вие предприемал ли сте безразсъдно изкачване, за което впоследствие да сте съжалявали?

- Като опитни планинари ние не си позволяваме безразсъдни изкачвания. Но изкачването в 1983 г. от Муктинат (3000 м.) направо на превала Торонг ла (5400 м.) излиза, че е било безразсъдно, защото неочаквано бяхме блокирани от снеговалеж и мъгла  повече от 60 часа  и трябваше да останем на безопасно от лавини място, при което ни нападна височинната болест. Но това са рисковете във високата планина. Няма защо да съжалявам. Не съжалявам, че на една алпиниада се наложи наглед безразсъдно да се изкача  на 35 метра по стената на Куклата над хижа Мальовица без осигуровка,  за да помогна на едно момче от Гърция, което щеше да се задуши на помощното въже, спускайки се  на рапел. Бях дежурен спасител и бях длъжен да направя нещо, независимо, че самият аз можех да пострадам. Но също не съжалявам. Никой не разбра за случилото се , дори гърчето, което се гърчеше безпомощно на скалата.

Медитация на Зелени рид с Мальовишкия дял на Рила

- Г-н Воденичаров, кой бе Вашият връх, който покорихте с най-много усилия, но пък Ви донесе най-голямо удовлетворение в личен или професионален план?

- В алпинизма моят връх е Айлан пик (6100 м), който изкачихме с Асен Джаков на връщане от Базовия лагер на Лхоце в 1991г. по неизвестен маршрут , без заявка, без заплащане и без всякаква връзка с  другите  българи от експедицията. В Лукла самият Христо Проданов ни поздрави за изкачването.

В професионален план най-голямо удовлетворение ми достави участието през 70-те години във внедряване на една нова технология за инжекционен Ампицилин натрий с колегата Антон Наков в завода за антибиотици в Разград, с която спестявахме на бюджета 4.5 млн  валутни лева от внос.

В политиката естествено моят връх беше участието в първите преки президентски избори през 1991-92 г. в тандем с Велко Вълканов, на които се представихме достойно и спечелихме  47%  от  гласовете на избирателите и второ място. Всъщност българите избраха нас. Жельо Желев спечели с гласовете на антиконституционната партия ДПС.

А в личен план мога да бъда горд, че имам прекрасно семейство, което оцеля цели 25 години. Съпругата ми Цвети е една съвременна Пенелопа, която устоя на всички катаклизми на прехода и демокрацията. Синът ми Румен-младши като дете на двама златни медалисти бе отличен не само със златен медал, но и с най високото  отличие –„ Национална диплома“. Той наследи моето влечение към науката, а дъщерите - подобно на мен станаха запалени планинарки и пътешественички. Всичко това ме прави един щастлив човек.

Снимки: Личен архив на Румен Воденичаров