Русия, Украйна и Западът - игра на покер с много блъфове
Русия, Украйна и Западът от години са се впуснали в своеобразна игра на покер с много блъфове, с които като че ли вече са свикнали и възприемат за част от уравнението, макар и неприятна. Напрежението обаче периодично ескалира и се появяват опасения, че някой от тези блъфове, най-вече от страна на Москва, може да се окаже реална заплаха, която след погрешна преценка от Киев или западните му покровители да доведе до фатални последици.
Тази година Русия на два пъти - през пролетта и наскоро - струпа войски близо да границата с Украйна. Това предизвика опасенията на Киев и Запада от евентуална нова руска агресия след анексията на Крим през 2014 г. и избухналия същата година конфликт между украинските правителствени сили и проруските сепаратисти на изток, и съответни предупреждения за сурови западни санкции в отговор. Москва отрича да планира инвазия в Украйна - нещо, за което американското разузнаване предупредило според медии, че може да стане в началото на следващата година.
Украйна обаче е само една фигура, макар и не маловажна, на шахматната дъска, на която се разиграва голямата геополитическа игра между Запада и Русия. Показателно е, че вчера руският президент Владимир Путин поиска незабавни преговори с НАТО за сигурността на страната си, след като украинската проблематика и евентуалното разширяване на Алианса на изток бяха основните теми на неговия видеоконферентен разговор с американския му колега Джо Байдън миналата седмица.
Не за първи път "дрънкането на оръжия" около Украйна бива последвано от срещи и разговори на високо равнище между Запада и Русия. Изходните позиции на всяка от страните са ясни и до голяма степен несъвместими, което вече години не позволява да бъде постигнат пробив.
Когато Путин застана начело на Русия в началото на този век, имаше много надежди за сътрудничество между Запада и Русия. Двустранните отношения обаче постепенно се влошиха до най-ниската си точка след края на Студената война. Причините за това са много, като една от тях, според западни анализатори, е визията на руския лидер и неговото обкръжение за геополитиката като игра с нулев резултат. Путин, който определи разпадането на Съветския съюз като "най-голямата геополитическа катастрофа на 20-и век", вижда в разширяването на НАТО на изток заплаха за Русия, която всячески се опитва да предотврати.
Москва твърди, че Западът е обещал в края на Студената война на СССР, че Северноатлантическият алианс няма да приема за свои членове бивши комунистически страни от Източна Европа.
Американски и европейски представители отричат това, а самите елити в тези някогашни съветски сателити избраха пътя на запад, с надеждата да постигнат неговото икономическо благоденствие, както и да си гарантират сигурността, предвид историческия опит през 19-и век и след Втората световна война.
И така, Москва се чувства обкръжена и непрестанно иска от НАТО гаранции, че няма да приеме за свои членове държави в нейната периферия. Русия е особено чувствителна за Украйна - непосредствен съсед и люлка на средновековната руска държава. Алиансът отказва да даде такива гаранции, като казва, че никой не може да налага решения на суверенни държави. Политическият елит в Киев, който е антируски настроен, е горещ поддръжник на членството в НАТО, в което вижда не само гаранция за сигурност, но и възможност за еманципация от могъщия съсед, с който Украйна има близки етнически, езикови, религиозни и други връзки.
На практика Украйна никога не е била независима (с изключение на кратък и бурен период след Първата световна война) и е разглеждана от руския елит като изкуствено създадена държава и част от сферата на влияние на Москва. Западът отхвърля този начин на възприемане на нещата като отживелица от миналото.
Покойният американски политолог Самюъл Хънтингтън прогнозира в книгата си от 1996 г. "Сблъсъкът на цивилизациите", че след края на идеологическата Студена война в основен източник на конфликти през 21-и век ще се превърнат наднационалните културни и религиозни идентичности. А през Украйна, с русофобски запад и източна част, където живеят много руснаци, минава една от разделителните цивилизационни линии, които имат потенциал да се превърнат в конфликтни зони.
През 2014 г. Радослав Шикорски каза, че руският президент предложил в един момент Русия и Полша да си поделят Украйна, макар и после бившият полски външен министър да заяви, че думите му са били разбрани погрешно. В дълга статия от юли със заглавие "За историческото единство на руснаци и украинци" Путин написа, че Украйна е "неотменна част от Русия".
Публична тайна е, че редица от съюзниците, например европейски сили като Франция и Германия, са против присъединяването на бившата съветска република, за да не бъдат влошени още повече отношенията с Москва. Така че на този етап позициите на страните са ясни: Украйна няма да стане скоро член на НАТО, но Русия не може да е сигурна, че това няма да стане никога. Това не може да не подхранва взаимни подозрения и обвинения, които на свой ред водят до периодично избухване на кризи. Обикновено нещата се успокояват след известна ескалация на фронтовата линия между украинските правителствени сили и проруските сепаратисти в Донбас.
Западът от своя страна изразява подкрепа за Украйна, но даде да се разбере, че няма да се намеси на нейна страна при война. Наскоро Съединените щати доставиха патрулни катери и бронирани автомобили за бившата съветска република. Президентът Джо Байдън обаче потвърди, че няма да изпрати американски войници, за да защитят Украйна при евентуална руска агресия.
Ключов залог при сегашната ескалация на напрежението е руският газопровод до Германия "Северен поток 2". Съединените щати се опитват да спрат проекта, който смятат за нов важен елемент от руския геополитически енергиен арсенал.
Украйна също е твърдо против тръбопровода, който я заобикаля и би я лишил от транзитни приходи. Русия от своя страна се бори за въвеждането в експлоатация на "Северен поток 2", който би й носил милиарди евро приходи всяка година. Проектът е изгоден и за Германия - най-голямата икономика в Европа - която има жизнена необходимост от евтини и надеждни енергийни доставки.
В статия по-рано този месец американският ежедневник "Ню Йорк таймс" обобщи, че ангажиментът на НАТО към Киев е продължаваща дългогодишна дилема. На срещата си през април 2008 г. в Букурещ лидерите от Алианса дадоха (по искане на тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-младши и с посредничеството на Великобритания, въпреки опозицията на много други страни) на Украйна и на друга бивша съветска република с прозападно правителство - Грузия, общи обещания за членство, но с неясни ангажименти.
Според Карл Билд, бивш премиер и външен министър на Швеция, това е бил "най-лошият компромис". Защото е създал за двете бивши съветски републики очаквания, които не бяха, а и нямаше как да бъдат изпълнени, и е предизвикал за Русия страхове, макар и силно преувеличени.
Резултатите не закъсняха. Само четири месеца по-късно - през август 2008 г. - тогавашният прозападен и антируски настроен грузински президент Михаил Саакашвили бе въвлечен в петдневен въоръжен конфликт с Русия заради Южна Осетия. След като спечели войната, Русия разположи свои войници в тази и друга грузинска сепаратистка област - Абхазия. С тези замразени конфликти Москва на практика сама си гарантира, че Грузия няма да стане член на НАТО, поне в близко бъдеще - едно от условията за приемане на дадена страна в Алианса е именно да няма нерешени териториални проблеми.
По-малко от шест години по-късно, Кремъл приложи същата тактика и в Украйна - най-многолюдната след Русия и може би най-важната за него бивша съветска република. За повече от 20 години независимост след разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г., разделената на антируски запад и проруски изток Украйна видя ожесточена борба за власт между двата лагера, чиято кулминация бе прозападната Оранжева революция в края на 2004 и началото на 2005 година.
Пет години по-късно обаче за президент на страната бе избран проруски настроеният Виктор Янукович. В края на 2013 г. той се отметна от обещанието си да подпише споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз - в момент, когато Путин бе започнал да осъществява своя проект за Евразийски икономически съюз - своеобразно възстановяване на връзките в постсъветското пространство. Последва бунтът на Майдана и в Киев през февруари 2014 г. отново дойдоха на власт прозападните сили.
Русия отговори с анексията на Кримския полуостров броени дни по-късно, а през пролетта на същата година в Украйна избухна и сепаратисткият бунт в Донецка и Луганска област, в който до момента са били убити около 14 хиляди души. Напрежението в района е високо, но конфликтът като цяло е замразен.
Въпреки това Русия постигна главната си стратегическа цел: с нерешени териториални проблеми Украйна не може да се присъедини към НАТО.
Щеше да е по-добре, ако Алиансът бе "намерил други начини да подкрепи Грузия и Украйна", коментира сър Лорънс Фрийдман, почетен професор по военни изследвания в Кралския колеж в Лондон и автор на книгата "Украйна и изкуството на стратегията". Той обобщи, че най-вероятно Украйна никога няма да стане част от НАТО, "но не можем да включим това в договор".
Въпреки военното си превъзходство, Русия обаче на практика няма какво да спечели от една инвазия, но може да загуби много: тежки човешки загуби, особено при партизанска война, сурови икономически санкции, катастрофални щети за международния имидж и може би окончателно поражение в битката за душата на Украйна.
И така, позициите и възможностите на страните като цяло са добре известни и нещо трудно може да се промени, особено в краткосрочен план. Поредното раздаване на картите в украинския покер обикновено идва, когато страните, и най-вече Русия, искат да постигнат някоя по-обща цел.
Тези блъфове обаче все пак носят известен риск. Самото разполагане на военни сили винаги крие опасност от случайно даване на искра. Руската информационна агенция РЕГНУМ предупреди в началото на месеца за възможна нова война в Донбас като самосбъдващо се пророчество - сценарий, който на този етап все пак изглежда малко вероятен.
От БТА
