Само в Lupa.bg: Неизвестни стихове на Дамян Дамянов

Неизвестни на публиката стихотворения на големия поет Дамян П. Дамянов бяха открити от неговата вдовица - поетесата и публицист Надежда Захариева. Тя ги е отпечатала в днешния брой на пенсионерския седмичник "Минаха години", където води собствена рубрика. Lupa.bg получи писмено разрешение от носителя на правата да ги публикува за читателите си.*

"На 18 януари 2020 г. Дамян навърши 85 години. На 17 март в централното фоайе на СУ „Св. Климент Охридски“ щеше да бъде открита голяма изложба и да бъде представена „Антология манускрипта” – лимитирано издание. Но... обявената на 13 март карантина като гилотина над проектираното събитие – беше отложено за незнайно кога...

Стиховете, които ще прочетете след малко, са непознати за вас. Не са излизали в книга. Открих ги в неговите бележници", пише Надежда  Захариева.

УЧАСТ

Аз писах със сърце и на коляно,
и куцайки изминах много път.
Сърцето ми се умори тъй рано,
дано пък колената издържат.
1961 г.

ПОЕЗИО!
Не бих те заменил със никакво богатство.
Не бих те заменил със никаква любов.
Не бих те заменил с най-приказното място,
с най-хубавата роза на земното кълбо.
Не бих те заменил на жадните с водата,
с парите на бедняка, с райските врати.
Аз бих те заменил с едно – със свободата,
защото свободата, аз знам, това си ти!
1962 г.


СВЕТКАВИЦИ

Сега се чувствам цар на този свят.
Светкавицата става моя скиптър.
Земята става моя огнен трон,
небето – моя огнена корона.
И аз – бедняк – се качвам пак на трона,
издавам най-великия закон:
дъждът да мие всяка плесен скрита,
светът да грейне чист и много млад.
1962 г.


ЗАВРЪЩАНЕ
Пак тези тъжни тротоари,
пак този почернял калкан.
Ни гласовитото магаре,
ни слънчевият тих балкан,
ни звездното небе голямо...
Оглеждам се със страх навън,
но вече оня свят го няма.
Подобно пасторален сън
край мен е минал и заминал.
Но всъщност за какво тъжа,
минават пътища, години,
и аз през тях – с една лъжа,
с една утеха мимолетна,
че скитайки под този свод
внезапно съм открил най-сетне
туй що съм търсил цял живот.
Открил съм гледка, село, мисъл,
случаен залез, път, трева...
И пътят носи ме, върти се
и аз по пътя бял вървя.
Вървя и всичко е повтаря
дорде внезапно в някой час
изчезнат всички тротоари,
балканът, старото магаре
и пътя, и света, и аз...
1969 г.


ПОЕЗИЯ
И за какво ли да те пиша
и с теб да си троша перото?
Едва ли става по-възвишен
и по-щастлив от теб животатът!
Не виждам нищо, със което
съвсем да си го променила.
И силите на битието
комай не са по твойте сили.
Светът воюва, лъже, люби,
без с теб да се съобразява.
И аз май времето си губя
като със теб се забавлявам.
И все пак сам се утешавам:
за теб човеците се сещат
едва когато грях направят
или беда ги сполетява...
...А туй е вече много нещо...
1971 г.



КНИГИТЕ НИ
Безропотни и примирени,
една до друга наредени
в библиотечния ми рафт,
седят те всички. Наште книги!
Като халки в една верига
крепят се те. Без злост. Без гняв!

Не се боричкат помежу си,
не се делят, не се раздрусват
във битки, във дребнава страст.
За разлика от нас търпят се,
не се пререждат и седят си
във мир! За разлика от нас.

А ние – авторите техни...
Ех, по-добре да млъкна... Ех, ний...
Но стига завист, стига гняв!
Ний ще се късаме в омрази...
Те ще останат да доказват
кой бил е крив, кой бил е прав...

И само тез от тях, най-мръсни,
със белези от много пръсти,
ще се окажат най-добри.
За пръв път тука чистотата
ще е съмнителна. И не тя
със вечност ще ги озари!
1972 г.


РОДИНО
За тебе толкоз думи са издумани,
че вече ти едва ли вярваш в тях.
Знам, вярваш само в риза прокуршумена,
но аз куршум да хвана не успях.

За тебе толкоз тухли – през годините,
се вдигнаха след туй в градежа твой.
Но аз и със градежа ти разминах се,
тъй че и в туй, уви, не бях герой.

Останах зрител ням на твойте подвизи.
не лях за тебе нито кръв, ни пот.
Да, исках аз да ти даря живота си,
но не поиска този мой живот

ти моята, едничката безумната
и умната. Но ти го обещах.
И както можех, ти го давах с думите.
Но ти нуждаеше ли се от тях?

Дали ти бяха нужни и потребни те?
И свършиха ли всичко онова,
които други в други битки жребийни
ти даваха със дъх, не със слова?

Не знам, Родино. Знам едно: длъжник съм ти.
И ще остана дотогаз такъв,
дорде в пръстта ти като стрък поникна и
в теб оживее мъртвата ми кръв.

Тогава ще ти върна хляба, думите.
И може би ще изравним с теб ръст:
ти – с моето словесно многошумие,
а аз – със мълчаливата ти пръст.
1988 г.

* Заб.: Публикуваните стихотворения са обект на авторско право и са защитени от ЗАПСП. Забранява се препубликуването им без изричното писмено съгласие на наследника на авторското право