Сашо Симов: Захари Карабашлиев е гнила ябълка, писател за женски списания

Дългогодишният драскач във в. "Дума" и бивш депутат от БСП Александър Симов изглежда е решил да заработва като литературен критик. Ни в клин, ни в ръкав левият коментатор направи обширен анализ на актуалния роман на Захари Карабашлиев - "Рана", две години след излизането му.

Ето какво смята Сашо, а ние с нетърпение очакваме следващите му литературни напъни:

Моите сблъсъци със съвременната българска литература

"Рана" е роман срещу забравата, с високи градуси и без остатъчна захар".
Това изречение е съвсем истинско, срещнах го в нещо като рецензия, нещо като интервю в списание "Ева", посветено на поредния (поредния, господи!) роман на Захари Карабашлиев. Съвременното писане за дами май си е самовнушило, че подобни глупави изречения издават някаква дълбочина и замисъл, което прави ситуацията само по-странна. Това е болезнен отговор на една непосилна задача - как да кажеш нещо хубаво за роман, който е кух и удивително плосък.
И така, зареден с усещането, че няма да има остатъчна захар, реших да се опитам да започна да чета "Рана".

Опитът ми с Карабашлиев е нищожен.
Навремето изчетох "18 процента сиво", но сега и да ме убиете, не мога да си спомня за какво се разказваше в него. Романът не ме издразни, но не и остави и следа.
После един приятел коварно се опита да се отърве от творба на име "Хавра" като я набута в ръцете ми, но аз, израснал по време на прехода, се направих на ударен и си спестих поредното мъчение.

Сега реших, че трябва да изляза от зоната си на комфорт и все пак да видя дали Карабашлиев не е мръднал напред в своето еволюционно развитие.
Защо ми трябваше, по дяволите?

И така - "Рана" е роман за съдбата на тракийските българи в бурните времена на Балканската и Междусъюзническата война. Карабашлиев, странно защо, изхожда от позицията, че това е едва ли не празна страница в историята.

Човекът се чувства просветител, но ако си беше направил труда, щеше да види, че по този палимсест вече е писано. Темата нито е била пренебрегвана, нито е била заобикаляна, а потомците на тракийските българи от години пренасят паметта за нея.
Чисто исторически пък смятам, че за тяхната съдба има жестока научна книга - "Антантата в Тракия 1919-1920" от доц. Стайко Трифонов.

И така само, който не се е интересувал може да смята, че това е заобикалян въпрос.
Както и да е - ролята на литературата не е да дава научно осмисляне, а да влезе в дълбините на душата и да я стисне, за да изкара болката до повърхността.
И точно тук Карабашлиев започва мелодраматично да се проваля.
Защото в романа му войната съществува, има батални сцени, но неочаквано всички хора се оказват добри.

За да не изпадне в така мразеното от либералната интелигенция "патриотарство", комсомолският секретар се раздава - това турци, гърци, румънци - навсякъде има прекрасни хора и човек да се чуди откъде идват политическите трагедии на света тогава.

Да не говорим, че стилът на Карабашлиев е много трудно четивен.
Това, което неговите колеги и приятели определят като "поетичен език" всъщност е едно задръстено блато от претоварени изречения и недоизказани тъпотии и резултатът са истински рани в мозъка. Ако заглавието е препратка към тях, това е изключително мета-текст.

И така - отказах да чета книгата докрай.
Водя се от принципа на Йосиф Хербст: "Ако захапя една ябълка, не ми трябва да я ям докрай, за да видя, че е червива".
И тук проблемът на Карабашлиев избуява много жестоко. Липсата на литературна критика го превръща в нещо като име, но когато се налага да дефилираш из женските списания, едва ли някой някога ще се опита да ти каже, че историческата проза е голяма отговорност и не е лъжица за всяка уста...

И само един пример за истински исторически роман. Не знам как на млади години съм изтървал да прочета романа "Гепардът" на Джузепе де Лампедуза. Намерих си го съвсем наскоро (цената му в интернет беше 1 лев, най-добре похарченият лев в живота ми). Ето това е историческа проза в която няма остатъчна захар. Защото Лампедуза е постигнал нещо, което отличава гения от назначения писател. Той е останал шокиращо безпристрастен. Това е поглед към един миг от италианската история в която той дори не се опитва да заеме страна. Резултатът: левицата го обвинява, че е създал идилия за живота на аристокрацията, десницата се нахвърля срещу него, че романът му е сатира на миналото.

И всичко това, защото Лампедуза не се изживява като човек, който пише за нещо забравено и скрито, той иска да опише своята Сицилия, островът на който "истината живее най-кратко време". Това е историята на неговия род и назад във времето, но без патетика, изхвърляне или желанието да остава като нов патриарх на италианската литература.

Не знам, не знам. Раните от новата българска литература се увеличават с една