Седмицата: 13 май ли ще ни е национален празник (или 13 юни, юли…)
След пандемията от коронавируса нищо няма да е същото… Това, да кажем изречение, изричано и в двете крайности – и като радост, и като мъка, всъщност се оформи като някакъв постулат. Положение, което не е очевидно, но се приема без доказателства. Постулат ли ще си остане или факт, коронавремето ще покаже. Но сега, във времето на коронавируса, точно взирането във време след заразата ни прави най-големите номера.
От празник на празник, в това иначе сгъстенопразнично време на годината в нашия календар, си добавихме нови празници. Всичко започна на 13 март, и то петък, когато беше обявено извънредното положение. От една страна тази дата мигом стана Разпети петък – разпънати да изпълняват ограничителни мерки, удрящи му и личния, и трудовия живот. От друга страна същата дата постепенно взе да се възпява като празник на решителността, с която България ще успява да озаптява заразата. Все си е бележита дата 13 март и в двете положения.
А и все по-бележита става. Тя е изходната точка за бъдещия голям празник – деня в който всички българи ще бъдем освободени от тиранията на коронавируса. Натам сме се вперили всички. „13“ вече не ни плаши фатално, а ни е любимо. И чакаме в момента 13 май – действащия срок на извънредното положение, след като беше удължено с месец на 13 април.
Ей в това ни е проблемът и по време на коронавируса – в празничното мислене. В саморазпъването от дата до дата, като висша цел. В извън коронавирусвремето животът си го подреждахме „празнично“. Дори има календари и далеч във времето, кога са ни почивните дни по празниците и как да си добавим още към тях, та да си ги слеем. По Коледа и Нова година вече мечтаехме как няма да работим по 3-ти март, по Великден, после по 1 май, по Гергьовден, по 24 май, а след това по най-големия ни празник – лятната платена отпуска. След това с няколко по-дребни празнувания пак се насочвахме към Коледа и Нова година.
Е, сега за доста хора всички работни дни взеха да стават „празнични“, оставайки без работа заради прекалено работния коронавирус.
Но дори и тази заразна и в здравно, и в икономическо отношение ситуация, която ни сменя и подменя празниците, не успява да ни спре да си празнуваме традиционните празници. Без значение дали повишеното шетане - по пазарите и магазините и из страната по Цветница и Великден, са причина за повишаването на установените заразени, точно тази шетня в момента ни мести напред във времето новия празник „13“. Най-малкото поради задаващите се майски традиционни празници, ще има едно наум на държавно ниво по отношение на затягане и разхлабване.
Но пък в крайна сметка, за най-големите любители на празници - и след пандемията, и по време на нея, „нищо няма да е същото“ от постулат си е вече факт. Имат си нови празници и се задават още по-нови. Като дойде засега заветният 13 май и короната си е все още тук в положение да ни владее, ще се вперят в 13 юни, юли…(?). С успокоението „че какво друго ни остава“ и „в „чакането му е майката“. Без да им пука, че точно сега не е празнично, а работно време дори и в безработицата. Време, в което всеки лично и общо трябва да си свърши работата срещу коронавируса и най-вече срещу последствията от нея. Другото е да чакаме да се напразнуваме като „гергьовско агне“.
