Щастливи като в сонет на Шекспир
Живеем така, сякаш преди нас нищо не е съществувало. Единствено настоящето е интересно, само то има значение. Ако изобщо обръщаме поглед назад, в романите и в нарисуваните картини обикновено намираме нещо наивно или снизходително сантиментално. Живеем с идеята за неповторимост.
Малцина са онези, които оставят трайна следа след себе си, сравнима с оцелелите до днес древноримски павирани пътища. И сега все още минаваме по тях, но гледаме на дървета, места и хора с други очи. Това, вероятно, е напълно естествено. В настоящето любовта минава за по-интересна, по-дълбока и по-значима, но я претворяваме по различен начин, според възможностите и таланта, които са ни дадени. Можем да нарисуваме лицето ѝ върху къс хартия да ѝ посветим кратък стих, написан небрежно върху забравена в джоба салфетка. В собствените ни очи това ще си остане шедьовър.
От наша гледна точка любовта е достойно себична.
Да сме влюбени като в сонет на Шекспир, звучи като пожелание от картичка за рожден ден или като послание над нечий автограф в книга. Но да обичаме именно по този начин е напълно достатъчно, защото всеки един от нас изпитва простичката нужда светът да стане свидетел на емоциите, които обитават душата му.
В настоящето много хора вярват, че изпитват любов. Говорят за нея така, сякаш гравитацията зависи от думите, с които замерят безкрая на вселената. Любовта, обаче, си остава действие. Тя често припознава тишината за свое естествено състояние и никога няма да се превърне в престация, зависеща от това какво и колко ще дадем насреща.
Мерките и теглилките превръщат любовта в нелюбов.
А колко прекрасно би било да се оставим да бъдем лирическия герой от сонет на Шекспир:
„Защото в твойто хубаво лице
сърдечната ми радост се оглежда.
Живееш в мен, аз в твоето сърце,
от теб по-стар как мога да изглеждам?
Затуй не остарявай всеки ден!
Сърцето ми е в тебе. Предпазливо
носи го, както нося твойто в мен
и като майка пазя боязливо.
Да предположим — моето ще спре.
Нима и твойто няма да умре?”.
(Из сонет 22, превод Владимир Свинтила )
Поетът Добромир Банев специално за Lupa.bg
