След труса: Кой как си тръгна от БСП?

Обикновено определяме БСП като столетница, което има основание, защото тя търси корените си в сбирката на Бузлуджа от лятото на 1891 г. и не се отрича от наследството си.

Но ако трябва да сме честни, собствено социалистическият ѝ път тръгва от началото на 1990 г. Първо, след като извънредният конгрес в края на януари и началото на февруари сменя основните документи — програмата и устава, а после през април — когато след вътрешнопартиен референдум беше сменено името ѝ от комунистическа на социалистическа.

Затова ще се опитам да отговоря на въпроса от заглавието, като се фиксирам върху тези три социалистически години.

Първият председател на БСП, както бе прекръстен постът от Първи или Генерален секретар, беше Александър Лилов. В първите месеци и години в БСП вреше и кипеше от нови идеи и идейни течения (Алтернативно социалистическо обединение, Път към Европа, Демократичен форум, Движение за демократичен социализъм, Движение за радикална промяна, Обединение за социална демокрация, Марксистка платформа, Марксистка алтернатива).

Това, както и желанието на инакомислещите в партията да се наложат, затрудняваше дейността на Лилов, на когото му се налагаше да балансира в партията, докато води политическа борба със СДС.

За голяма изненада БСП спечели изборите от юни 1990 г., но вътрешнопартийната борба не спря, а продължи с още по-голяма сила: тогава тя се водеше между социалистическата тенденция, олицетворявана от Лилов, и социалдемократическата, лансирана от Андрей Луканов и Александър Томов. И двамата социалдемократи обаче предпочетоха изпълнителната власт – Луканов като премиер, а Томов като вицепремиер в правителството на Димитър Попов, което намали техните шансове да изместят Лилов в БСП.

Но времето за оттеглянето на Лилов дойде след първата загуба на БСП в изборите от 13 октомври 1991 г. На свикания тогава извънреден конгрес (14-16 декември 1991 г.) вътрешнопартийната опозиция постави въпроса за отговорността и поиска оставката на Лилов, макар изборната загуба тогава да беше с 1,2 %.

Само че при избора за председател Лилов получи най-много гласове, следван от Жан Виденов (след като Янаки Стоилов си направи отвод) и Георги Пирински. Въпреки това при балотажа Лилов не се отказа, а малко неочаквано призова своите привърженици да подкрепят Жан Виденов, както и стана. Така Лилов се съобрази с искането да поеме отговорност за загубата и да отстъпи ръководството на по-младото поколение, но си осигури контрол върху смяната.

Всъщност Лилов ръководи БСП малко по-малко от две години (от февруари 1990 до декември 1991 г.), но остана в историята на БСП като Стратега. Защото след като напусна председателското място създаде Център за стратегически изследвания в БСП, който изработваше документи, между които и новата програма на БСП „Нови времена, нова България, нова БСП“.

Не съм сигурна, че ръководството на БСП се съобразяваше с документите на Лилов, но той остана име и емблема на партията, която не напусна до края на живота си през 2013 г.

Новият 35-годишен председател Жан Виденов остана начело на БСП пет години (1991-1996 г.). Това бяха бурни години, изпълнени с победа на парламентарните избори през декември 1994 г. и на местните избори през октомври–ноември 1995 г., но и с вътрешнопартийни борби и управленски неуспехи. Вътрешнопартийните борби не спряха, а на моменти се водеха с още по-голямо ожесточение.

Истинските проблеми обаче дойдоха от управлението, след като Жан Виденов оглави правителството. Насложилите се една върху друга кризи доведоха не само до вътрешнопартийни искания за оставка, но и до нарастващо обществено недоволство (не и до демонстрации – те започнаха две седмици след оставката). В такива условия се проведе извънредният конгрес на БСП (21–23 декември 1996 г.). Още в самото му начало Жан Виденов обяви, че подава оставка – както като министър-председател, така и като председател на БСП.

Виденов остана още няколко години в БСП, но новото ръководство, оглавено от най-близките му сътрудници Георги Първанов и Николай Добрев, правеше дейността му като пловдивски регионален лидер все по-трудна. Към това се добави и огорчението на Жан Виденов от категоричния отказ на новото ръководство БСП да защити онази част от управлението му, която е била успешна.

Той все по-често изразяваше несъгласие и с пронатовската линия на БСП и през 2000 г. напусна БСП, но без това да се превърне в партиен или обществен проблем. Отиде си безмълвно.

Следващият председател на БСП беше и най-успешният в българската политика. Въпреки изолацията на БСП в изборите от април 1997 г. и месеците след това, Първанов успя с помощта и на ПЕС (Партията на европейските социалисти) да върне БСП в политиката. Той създаде Новата левица (БСП, БСДП, Българска евролевицата и Обединен блок на труда), в която се опита да скрие БСП.

Тази тактика се оказа ефективна и благодарение на нея, а и заради драстичните реформи на Иван Костов, които разградиха наследената от социализма социална държава, доверието към БСП започна да се връща, особено след като Първанов оглави протестите срещу бомбардировките на НАТО срещу СР Югославия. Което не му попречи следващата година да убеди БСП да оттегли несъгласието си за членство в НАТО, и това му спечели симпатиите и на западните фактори.

Така се стигна до чудото на президентските избори през есента на 2001 г., когато Първанов победи действащия президент Петър Стоянов. Последваха уникалните 10 години със социалист на президентския пост. Но когато и вторият мандат приключи, Първанов се изправи пред въпроса какво да прави, тъй като беше едва на 54 години.

И се върна в БСП, но опитът му отново да я оглави се провали. Той беше изключен и предпочете да направи своя партия от създаденото през 2010  г. гражданско сдружение АБВ.

Следващият председател на БСП Сергей Станишев беше посочен за този пост от спечелилия президентските избори Георги Първанов. Той се оказа и най-дългогодишният социалистически лидер – цели 13 години от 2001 до 2014 г. През това време той успя да оглави коалиционно правителство и да завърши неговия мандат. Същевременно обаче влиянието на БСП започна да се свива, особено след като през 2009 г. тя стана опозиционна партия.

Докато кариерата на самия Станишев вървеше нагоре – през 2011 г. той бе избран за председател на ПЕС, какъвто е и до момента. Председателството на Станишев остана белязано от предложението му Делян Пеевски да оглави ДАНС и последвалите масови протести. Това предложение беляза низходящия ход на БСП и принуди Станишев след поредните загубени избори да подаде оставка през юли 2014 г. Той остана в БСП и е неин евродепутат, като и до днес дава оценки за БСП, макар и обикновено от Брюксел.

През 2014 г. на поста председател на БСП беше избран юристът и университетски преподавател Михаил Миков. Той наследи партия със спадащо влияние и по една или друга причина не успя да я вдигне на крака, пък и отредено му време бе твърде кратко – малко под две години (също като Лилов, но в много по-спокойна епоха). Уникално за лидер на БСП, той загуби поста си през май 2016 г. на конгрес, който сам беше свикал.

На конгрес приключиха председателството си и Лилов, и Виденов, но и двамата избраха сами да напуснат поста, докато Миков се кандидатира и се бореше, но загуби. Загуби, след като срещу него се обединиха — в подкрепа на Корнелия Нинова — бившият председател Станишев, пловдивският олигарх Георги Гергов, варненският депутат Красимир Янков. Може само да се съжалява, че Миков загуби поста председател, след като беше започнал левия завой на БСП, инспириран от Лявото крило на Янаки Стоилов. Макар и свален от ръководството, Миков остана в БСП и до днес.

Последният засега председател на БСП, по-скоро председателка, е Корнелия Нинова. Тя е първата жена начело на голямата лява партия и ръководството ѝ тръгна с висок старт, осигурен от нейната решителност и борбеност, от готвовността ѝ да отправи предизвикателство срещу Бойко Борисов.

И се доказа в първия им сблъсък на президентските избори през есента на 2016 г. Тогава избраният лично от Нинова ген. Румен Радев категорично победи издигнатата от Борисов Цецка Цачева. Това беше първата изборна загуба на Бойко Борисов от появата му на политическата сцена.

Следващите действия на Нинова в БСП обаче не бяха толкова безспорни. Тя укрепи позициите си в БСП, като отстрани всички, които осигуриха победата ѝ над Миков, от ръководството, а някои и от партията. След това наложи промени в устава, според които председателят се избира не от конгреса, а пряко от партийните членове, въведе се мандатност: за председателя — от два мандата, а за депутатите — от три. Тези промени съвсем не са еднозначни.

Защото в българските условия партийните членове, заради възрастта си или по други причини, са твърде безкритични. А идеята за мандатност на лидера е подходяща по-скоро за партия държава, отколкото за партия в плуралистично общество.

Още по-странна е идеята за мандатност за депутатите, защото това възпрепятства изграждането на опитен депутатски корпус. И двете поправки отговарят по-скоро на популистките нагласи на обедняващото българско общество, което възприема депутатството и политиката изобщо по-скоро като възможност за забогатяване, отколкото като полезна обществена дейност.

По инициатива на Нинова настъпиха промени и в идеологията на БСП: като чисто прагматичен политик тя тласна БСП към изглеждащия печеливш консерватизъм. Той стана основното оръжие на националистите, но както виждаме днес, популярността му се оказа временна. При това съвсем не отиваше на лявата БСП и предизвика вътрешнопартийна съпротива, която обаче беше разгромена с твърда ръка от Нинова.

След загубата на БСП в изборите за Европарламент през май 2019 г. Корнелия Нинова беше принудена до обяви, че подава оставка, но две седмици по-късно, на заседание на конгреса на 16 юни, оттегли оставката си.

Отново се изправи пред въпроса за оставката през настоящата 2021 г., когато пораженията на БСП следваха едно след друго. След първото, на парламентарни избори от 4 април, двама членове на Изпълнителното бюро (Янаки Стоилов и Крум Зарков) ѝ поискаха оставката, но тя отказа и отстрани тях. Но след като на изборите от 14 ноември БСП се оказа на четвърто място, положението стана неудържимо. И макар с известно забавяне, Нинова подаде оставка. Опитът от 2019 г. обаче прави нейните опоненти в БСП недоверчиви.

Днес вероятно се разделяме с поредния председател на БСП. Разликата с досегашните е в това, че вярна на острия си характер и голямата си амбиция, Нинова не просто подаде оставка заради изборния провал, а предизвика скандал с обвиненията, че поражението се дължи на президента, когото преди пет години тя самата издигна. Това прилича на лична реакция и би било тъжно поредният председател на БСП да си тръгне със скандал.

Така изглежда кратката история на начина, по който председателите на БСП си тръгват от ръководството – някои минават на заден план, други напускат партията и създават паралелни партии, а трети го правят отмъстително и със скандал.

По-общият извод, който може да се направи, е, че вътрешнопартийните борби обикновено водят до отслабване на партията, в някои случаи –  като например при СДС, голямата сила от началото на прехода — до разпадането и залеза им.

Надявам се, че здравият разум и стабилната идейна основа на БСП ще ѝ помогнат да не се подведе от лъжовните песни на сирените и тя ще се върне към традициите си на голяма, а вече май и единствена лява партия в България.

Материалът е назаем от 24may.bg