Смъртта на словото (14 години без проф. Марко Семов)

14 години без проф. Марко Семов (1939 — 2007). Големият писател, журналист, сценарист, есеист, народопсихолог, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и член-кореспондент на БАН си отиде на днешния ден - 17 януари, през 2007 г.

По повод тъжната годишнина Lupa.bg публикува негов пророчески текст, озаглавен „Смъртта на словото”, написан на 15 март 1998 г.:

Трудно е да се каже кога то умря. И съвсем ли умря? Но че се загуби, че го изритахме като ненужно от живота си, това е факт, който е труден за отричане. Както го бе казал някога Иван Вазов, езикът свещен на нашите деди, той именно, умря.  Замести го езикът, не толкова свещен, на техните внуци.

И стана тъй, че именно у нас, вместо слово и демокрация да се прегърнат и да тръгнат в една посока, те отново се разминават.

Някога „класово осъзнатите” казваха, че не е важна формата, а идеята. И тогава идеята уби формата. Точно така, както илюзиите на демокрацията днес убиват словото. Телевизията и радиото го лишиха от движенията му, от магията на точките и запетайките, от многоточията...

Изчезнаха от словото ни думи, като „морал”, „милосърдие”, „Отечество”, „памет”, „знание”, „духовност”… Изчезна „интелигенция”, както и самата тя…

Махнаха му болките и тъгите, лишиха го от багри и звуци, с които журналистите могат да го правят силно и примамващо. И вместо него там, където говори душата на народа, се настани тротоарният му заместител, безценностното слово на борчетата и манекенките, на новоизлюпените бизнесмени и полуграмотните политици. Защото и то, словото, както някога, е плиснато с боя. Партийни ругатни и клишета се опитват да го заместят. Заместиха го така, че то вече бере душа...

Както умря и сладкото, упоително Божие слово в църквата. Колко години ни беше липсвало то, за да се мирим и днес с отсъствието му? Колкото и благовонни облицовки да му слагат двата неотстъпчиви синода, от словото им иде страх и несигурност за бъдното на България.

Слушаме днес езика на уличника, на чалгата, вече налапал и много от вестниците ни, гъгнещ и от екрана. Къде са моралът и почтеността, достойнството и величието, мекотата и чистотата на българското слово? Не само това – безотговорни хора безотговорно го ползват – да клеветят, да цапардосват, да винят, да отравят. И все в името на неговата свобода, все с оправданието, че така било там, където има демокрация. По словото ù ще познаеш и демокрацията на една държава!

Неотдавна в словото си пред Софийския университет големия ни интелектуалец Петър Увалиев закова: „Една държава, в която всичко може да се каже, е държава, в която и всичко може да се случи!”…

И стана тъй, че и самото слово разбра колко много от достойнствата му станаха излишни. Защото и то, както и ние, хората, знаем, че в битката с парите думите твърде често остават безпомощни и непотребни.

Вярно е, че то все още се опитва да светулка тук-там, в някой театър, в някоя книжица. Ала и там то бе принудено да падне на колене, да се наведе и да целуне ръка, да се поклони на нечистите съвести на хора, натрупали в калабалъка пари.

Къде са днес хората на словото ни ? Едни – напъдени заради миналото  си, други – заради днешния си ден, трети – че имат глави на раменете си, четвърти – че не са така чевръсти в обслужването – и някога и сега. Така си отиде един от големите му майстори – преди неудобен, днес напълно забравен – Александър Геров. Така се разделихме и с акад. Ангел Балевски, и с още и още други, които знаеха топлината на словото и можеха да му направят място в душата на човека. Стотици други гладуват – напъдени и излишни, с ръка, умееща да твори за милиони, а протегната сега за стотинки...

И ние като че ли свикваме с нищожността  както на словото, така и на човешкия живот. Защото, когато умира словото, с него умира и душата на един народ.

На кого му е сега, когато се доразграбва една държава, до някакво си слово. Има толкова племена, които и до днес нямат писменост...

И ние май към тях сме тръгнали!

ВИЗИТКА:

Марко Атанасов Семов е роден на 11.07.1939 г. в с. Видима, Троянско. Завършил е реална гимназия в Троян и висше икономическо образование в София.

Доктор по социология и доктор на филологическите науки с изследването си “Българският характер в творчеството на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Иван Хаджийски“.

Работил в продължение на тридесет години като журналист в национални медии - вестници, радио, телевизия.

Автор на повече от 45 книги - пътеписи, есета, разкази, романи, публицистика, на тритомна “Българска народопсихология“, както и на десетки монографии истотици статии в периодичния печат по проблемите на общественото развитие и националната психология на българите.

Паралелно с това е преподавател по народопсихология и есеистика в Софийския университет “Климент Охридски“ и в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски“. Член е на Съюза на писателите, на Съюза на журналистите и на Съюза на учените в България.

Три пъти носител на наградата на читателите, както и на наградата за литература на името на Йордан Йовков.