Солистът на Софийска опера Александър Георгиев пред Lupa.bg: Операта в България се възроди, и за елитарното изкуство има публика

"В България има много зрители, които разбират от опера. А от опера има нужда и младата публика, и по-възрастната, защото това е вечно изкуство. То не би трябвало да става архаично и да бъде забравяно. Напоследък операта се възроди и това изкуство стана доста посещавано, благодарение на много хора, които са патриоти в България. Операта беше малко позабравена, публиката се беше отдръпнала и като изкуство операта не беше достатъчно уважавана." Това сподели в интервю за Lupa.bg водещият солист на Софийска опера и балет Александър Георгиев.

Даровитият баритон участва в едни от най-гледаните опери на сцената на Софийска опера - "Тоска", "Дон Карлос", "Дон Паскуале", "Риголето", "Янините девет братя", "Джани Скики", както и в хитовите мюзикъли "Mamma Mia!“, "Клетниците", Баща ми бояджията". Участвал е и в детските спектакли "Бременските музиканти", "Червената шапчица", "Вълкът и седемте козлета", "Шегобишко на острова на чудесата", "Лили и вълшебното бисерче".

Александър Георгиев прави своя дебют в Пловдивската опера, а първата му роля след завършването на Академията за музикални и танцови изкуства в Пловдив е на Април в „Кармина Бурана“. Спектакълът се играе пред 5000 души на Античния театър. Как роденият през 1978 г. в Казанлък музикант, който отначало свири на тромпет, се насочва към оперното пеене и защо смята, че така е решила съдбата? Какво самочувствие му дава специализацията в Академия "Борис Христов” в Рим и Консерваторията "Санта Чечилия”? Защо операта и мюзикълите се превръщат в негово призвание? И за какво мечтае Александър Георгиев? На тези и на много други въпроси солистът на Софийска опера отговори на Lupa.bg.

Александър Георгиев в ролята на Бил Остин в хитовия мюзикъл „Mamma Mia!“

- Александър, през септември в Софийска опера предстои месец на мюзикълите. Зрителите ще имат възможност да гледат наистина хитови световни заглавия като „Mamma Mia!“, „Клетниците“, както и българският мюзикъл „Баща ми бояджията“. Вие участвате и в трите спектакъла. Какво ви дава мюзикълът и като жанр, и като емоция?

-  Мюзикълът е един страхотен жанр, до който за пръв път се докоснах в „Mamma Mia!“ Играл съм в детски мюзикъли. Един от тях е „Лили и вълшебното бисерче“, композиран от Любомир Денев по приказката на Валери Петров „Пук“ и под режисурата на Анри Кулев. „Mamma Mia!“ е първият мюзикъл от световна величина с хитове на АBBA, в който участвам. Мюзикълът е театър, операта също е театър, но в операта няма толкова много слово и текст както в мюзикъла. В операта има речитативи, което е равносилно на текста в мюзикъла. При мюзикъла, ако енергията и емоцията в текста не стигне до зрителя, то той няма как да разбере действието. Това е трудността на мюзикъла и съответно задача на актьора – чрез своята игра да успее да представи на зрителя текста и емоцията на героя по ясен и и разбираем начин, но без да е престорен.

Понякога и самото място, на което представяме мюзикълите има своето символно значение – както в случая с „Mamma Mia!“ През лятото го играем на едно много красиво място - езерото Панчарево. Езерото е тясно свързано със самата история, тъй като и действието в мюзикъла се развива край водата – край морето, на гръцки остров. Целият екип на „Mamma Mia!“ е много приятен. Работи се с голяма лекота и с голямо удоволствие и има всички компоненти за едно чудесно представление.

„Mamma Mia!“ жъне огромен успех не само на сцената на Софийска опера, но и на откритата лятна сцена "Музи на водата" край езерото Панчарево

- С какво ви плени вашият герой Бил?

- Оприличавам Бил Остин със себе си. Той е писател, пътешественик, човек, който търси емоции, преживявания. Има зад гърба си бурни преживявания и ги предава чрез диалозите в спектакъла. Мисля, че Бил ми пасва доста добре.

Героят на Александър Георгиев в „Mamma Mia!“ е писател пътешественик

- Защо „Клетниците“ бе толкова чакан от вас, артистите, мюзикъл и с нетърпение искахте да се върне отново на сцената, когато здравната обстановка го позволи? С какво е важен този спектакъл за вас като певец и актьор?

- „Клетниците“ е мюзикълът, който се играе най-много по целия свят. В самата драматургия и в идеята на спектакъла са идеите за свободата, справедливостта и правдата. Това са принципи, за които човек винаги трябва да се бори и да ги отстоява. Свободата е най-гениалното нещо в човека. Изключително вълнуващата музика, дори настръхвам като говорим за това, прави спектакълът много емоционален.

„Клетниците“ е мюзикъл, в който има всичко – драматизъм, любов, вяра, силата на човека да се пребори, дори да знае, че може би няма да успее. Уви в мюзикъла има и смърт, но смъртта с всичките й метафори, алегории, препратки. Всичко това обяснява защо „Клетниците“ е най-играният мюзикъл в света - защото историята в спектакъла може да се преоткрие във всяка една епоха и всеки един човек може да преоткрие себе си в постановката.

Баритонът в драматична сцена от най-гледания мюзикъл в света - "Клетниците", който също се играе в Софийската опера

- Говорейки за свободата смятате ли, че съвременният човек се отказа от част от свободата си?

- Той не се отказва. Така му е наложено. Има толкова много дискриминация спрямо съвременния човек. Уж има демокрация – но каква демокрация е това, ако човек няма право на свободен изказ и няма право да взима сам решения. От друга страна според мен политическата коректност е прекалено много. Както знаем между свободата и свободията има огромна разлика. Човек трябва да се чувства свободен, но не и да изразява свободия. Покрай вируса загубихме доста колеги, много обичани от всички нас. Това е огромна загуба. Въпросът е, че човек трябва да внимава, трябва да пази другия, но все пак да не му се налага да прави нещо на всяка цена и хората да бъдат притискани.

Прочетох, че в Белгия хората няма да може да посещават културни събития без ваксинационен паспорт или без отрицателен PCR тест, което е дискриминация. И то огромна. В културните институции у нас – опери, театри, кина, музеи, галерии се спазват стриктно противоепидемичните мерки. Един човек, който е достатъчно възпитан и интелигентен и вижда цялата тази ситуация, имам предвид ситуацията с вируса, би трябвало да се съобразява и да пази другите. Всеки човек трябва да е отговорен към другия и когато усеща, че не е добре да вземе мерки и да не предаде заразата на другите хора. Периодът е много труден, но смятам, че ще преминем и през това изпитание.

Александър като Учителя г-н Андреев в мюзикъла "Баща ми бояджията"

- Беше ли предизвикателство за вас да участвате в главната роля на г-н Андреев, познат от един обичан в миналото кино мюзикъл - „Баща ми бояджията“?

- Изключително интересно ми беше. Това е първият български мюзикъл, написан въобще някога. Според мен „Баща ми бояджията“ е изключителен и не отстъпва по нищо на световните образци. Героят Андреев е многопластов, изключителна личност, интелектуалец. Прекрасен герой. Аз имам две деца, а той шест. Да ви кажа честно с две деца се справям много трудно. Г-н Андреев е учител, който е отстранен от работа. Децата му не са в такава възраст, че да разберат за какво става въпрос и той постъпва към тях по такъв хитър начин – хем да не ги разочарова, защото един баща да разочарова децата си е най-голямото престъпление, хем да ги учи на определени принципи.

Г-н Андреев никога не се отказва да се бори в името на децата си. На мен лично мюзикълът „Баща ми бояджията“ много ми допада и да се надяваме да го играем дълго. Пожелавам си спектакълът да има голям успех, да има много зрители, защото емоцията, която дава този мюзикъл на зрителя е голяма. Този мюзикъл е много актуален и в днешно време. За жалост.

Александър Георгиев възпитава шест деца в "Баща ми бояджията"

- Да актуален е като история. Особено е актуална темата за арогантността на хората, които притежават много пари и които си мислят, че може да унижават бедните. Защото един милионер не може да разбере какво е човек буквално да живее с левче на ден и да няма пари за парче хляб. Един от героите в „Баща ми бояджията“ – Фабриканта всъщност е точно такъв образ.

- Да, точно така. Бакалинът Гаро от мюзикъла има следната реплика: „Хората нямат пари.“ Тези думи са били актуални през 30-те години, но те актуални и днес. Тук е мястото да се обърна към нашите сегашни политици: „Хайде, хора, искаме тези реплики да ги няма вече в изкуството.“

Певецът заедно със Славчо Пеев в ролята на Фабриканта

- Какво ви подтикна да учите музика?

- Всички големи мислители казват, че в този живот няма случайни неща, но при мен стана наистина случайно. Така поне изглежда на пръв поглед. Аз бях тромпетист, завърших Музикалното училище в Стара Загора с тромпет, след което започнах да уча в Академията за музикални и танцови изкуства в Пловдив пак с тромпет.

В първи курс претърпях злополука – двете ми устни бяха срязани наполовина. Посетих доста лекари и пластични хирурзи и всички бяха категорични, че нищо не може да се направи с устните и не може да се прави пластика – те ще си зараснат сами. Но аз нямаше как да свиря и за възстановяването им беше нужно много време. Бях изправен пред избора – или да прекратя образованието си за известно време, или да се прехвърля в друга специалност. В крайна сметка изборът не беше мой, беше избор на съдбата и аз се прехвърлих в друга специалност. Ректорът на Академията ми разреши да започна да уча пеене и така започнах да пея.

Оперният певец в българската историческа опера "Янините девет братя" от Любомир Пипков, постановка Пламен Карталов 

- А защо се насочихте към операта?

- Сценичните изкуства изразяват емоционалността на актьора - дали ще е опера, мюзикъл, театрално изкуство. Операта е най-елитарното изкуство заедно с мюзикъла, защото в тях са събрани всички изкуства в едно – и художествени, и изобразителни, и театрални, и музикални, и слово, и текст, и музика. Това беше и моят стимул да избера операта.

- Как започна вашата музикална кариера и къде направихте своя дебют?

- След като завърших Музикалната академия в Пловдив, започнах работа в Пловдивската опера и първото ми представление беше на Античния театър. Тогава бях на 24 години. Играх Април от „Кармина Бурана“. Театърът бе препълнен, публиката беше поне 5000 души, нямаше къде да падне игла. Постановката беше много грандиозна, много мащабна, с 200 души балет на сцената, канеха и балетни трупи, които изпълняват модерни танци.

Танците в „Кармина Бурана“ не са класически, те са модерни, предизвикателни. Хорът беше около 100 човека – цялата сцена беше пълна с артисти. Аз бях млад артист, който за пръв път излиза на сцената. Вълнението ми беше огромно. Но в един момент някак си не можех да изляза на сцената. И помощник-режисьорът ме приканваше: „Александър, хайде излизай! Време е!“ Аз просто не исках да излизам и тя буквално ме избута, за да изляза на сцената. (смее се)

- И как се почувствахте, когато видяхте препълнения Античен театър?

- Беше магнетично. Това е силата на изкуството. Наистина уникално изживяване, още повече за един начинаещ певец.

- Страхът ви бързо се е изпарил.

- Да, защото ако се страхуваш, когато излезеш на сцената, означава, че нищо няма да можеш да направиш. А това бяха първите ми стъпки и нямах право на грешка. Когато опера се изпълнява на открито атмосферата и енергията са съвсем различни. Особено на антични форуми – там, където е имало история. Усещането е съвсем друго. А когато опера се изпълнява в Античния театър в Пловдив се потапяш истински в епохата.

Актьорът има и сериозен опит в киното - снимал се е в чуждестранни исторически продукции

- Съвременният човек има ли нужда от опера?

- В България има много зрители, които разбират от опера. А от опера има нужда и младата публика, и по-възрастната, защото това е вечно изкуство. То не би трябвало да става архаично и да бъде забравяно. Напоследък операта се възроди и това изкуство стана доста посещавано, благодарение на много хора, които са патриоти в България. Съвременните режисьори като акад. Карталов, които работят много усърдно в България, те възродиха това изкуство и го вдигнаха от нафталина. Операта беше малко позабравена, публиката се беше отдръпнала и като изкуство операта не беше достатъчно уважавана.

- Имате предвид началото на 90-те години ли, в началото на прехода?

- Да. Наскоро четох изказване на мой колега от Пловдивската опера, който се възмущава от модернизирането на постановките.

- Вие на какво сте привърженик – на класическата режисура или на една по-модернистична визия на класическите опери?

- Операта трябва да изразява онова, което са искали да кажат авторите й – либретистът и композиторът. Но има едно „но“, което според мен е много важно – епохата и времето, в което живеем. Но с нищо не трябва да се прекалява.

Работата на добрия режисьор е да покаже едно оперно произведение от 17 век така че, пренасяйки го в нашето съвремие да не развали изказа на композитора, но същевременно да използва и съвременни похвати. За да може публиката хем да гледа нещо, което е модерно и съвременно, но хем да се придържаме към трактовката на композитора и авторите на произведенията.

- Когато ви канят за дадена роля кое за вас е водещото – кое ви кара да приемете или да откажете дадена роля?

- Досега роля не съм отказвал, защото не ми е налагало. Но бих отказал нещо, ако не мога да го покрия според моите представи и разбирания – т.е. не мога да изиграя героя толкова изразително, че да мога да го изразя чрез себе си.

- България трябва ли да се гордее, че е един от оперните колоси?

- България може да се похвали, че е световна оперна държава и че по света се разпознава най-вече с хората на изкуството. Спортистите се хвалят и се гордеят, че България е разпознаваема държава, благодарение на спорта. Не бих искал да делим спортистите и творците, но бих казал, че България е запомнена чрез хората на изкуството.

- В светлината на съставянето на ново правителство смятате ли, че държавата и политиците са длъжници на творците?

- Политиците трябва да обръщат внимание на културата много, много значително. Както мъдрите хора са казали: „Една държава без култура, не е държава.“

Субсидирането на културните институции, финансирането на свободните артисти, особено в пандемичната обстановка, е важно да бъде грижа на държавата. Щатните артисти продължавахме да си получаваме заплатите дори в моментите, когато не работихме. А артистите на свободна практика бяха неглижирани и не бяха подпомогнати. Да не говорим, че един артист трябва да има една филия хляб, за да може да твори. Политиците трябва да сменят изцяло модела на финансиране на изкуството и да разглеждат изкуството не само като държавни институции, а като сектор в обществото.

Всички имаме надежда, че нещата ще вървят към по-добро. Ако загубим надежда по-добре да не се занимаваме с нищо, особено с изкуство.

- Вие сте живял в в родината на операта – Италия, черпили сте знания от светая светих на оперното изкуство.

- В Рим специализирах в Българската академия „Борис Христов“ съвместно с Консерваторията „Санта Чечилия“. Ние бяхме първите български млади артисти, които пяхме в голямата зала на „Санта Чечилия“. Тогава държавата за пръв път организира концерт и ние бяхме щастливците да пеем в тази зала пред Антонио Папано, който беше диригент на „Санта Чечилия“, пред големи имена в оперното изкуство като Бруно Калли и Рената Скотто. В Италия бях четири месеца и там се роди любовта ми с майката на първото ми дете, която е българка. Беше преди 13 години. Големият ми син сега е на 13 години.

- И той ли тръгна по стъпките на музиката?

- Да, тръгна. На 5 години започна да свири на китара. Сам пожела. Аз като музикант исках той да започне с пиано – инструмент, който развива повече сетивността на мозъка. Когато детето е по-малко то по-лесно свири на пиано. Не е лесен инструмент, разбира се, но влияе на повече центрове в мозъка. Синът ми обаче държеше да свири на китара и аз уважих неговото мнение. Той свири седем години на китара. Но тази година ми каза, че вече няма желание. Не го натисках, макар че понякога родителят трябва да натиска децата си. Но прецених, че той сам може да узрее и да се върне към инструмента. Големият ми син е много музикален, но сега се е отдал на чуждите езици. Езикът също е мелодия. За музиката трябва много усилия и постоянство, за да има напредък.

- Вие на какъв инструмент свирите?

- На пиано. Но не съм свирил от много време, така че свиря е силно казано. В Академията задължително учиш облигатно пиано, учиш се да четеш партитури, учиш полифония и хармония. Пианото е чудесна основа за абсолютно всичко, което правиш в изкуството. То развива и мисленето особено при децата в определена възраст. Чел съм, че ако едно дете свири на пиано от 5 до 8 години се развиват по съвсем друг начин центровете в мозъка.

- Как тренирате гласа си? Всеки ден ли пеете?

- Ежедневно.

- Съседите вероятно са свикнали да слушат оперни арии.

- Аз живея много близо до Операта и там пея. Вкъщи не си позволявам да пея, но за сметка на това посещавам един мой колега възрастен баритон, който е пенсионер. С него работя у тях. Комшиите му малко проплакват от време навреме. Спазваме диапазона за разрешително вдигане на шум – т.е. от 14 до 16 часа не пеем и след 22 часа също. Гласът трябва да се обработва постоянно, за да може да бъде изнесен, озвучен във всички резонатори. Това се учи цял живот. Не мисля, че някой колега може да каже, че знае всичко и няма какво повече да научи.

Александър Георгиев в детския спектакъл "Лили и вълшебното бисерче" от Любомир Денев, по приказката на Валери Петров "Пук", режисьор Анри Кулев

- Имате сериозен опит и в киното. В какви филми сте се снимали?

- Най-големите ми изяви в киното са в документални продукции. За Би Би Си ме поканиха да играя Венсенженторикс – вожда на келтите. А преди това за ZDF играх Ханибал Барка – вожда на Картаген. Хубави, мащабни продукции. В киното нещата не са по-различни, отколкото на сцената. При артистите трябва да има вътрешно усещане за изразяването на емоционалното състояние на героя. Дали си на сцена или пред камера – разликата е, че има по-различна техника за пред камерата.

Камерата е много близко до актьора и тя усеща мислите на актьора. Докато на сцената движенията трябва да са по-големи, по-ясни, защото публиката е на 20-30 метра разстояние. Мисълта не трябва да отсъства нито на сцената, нито на снимачната площадка. Движенията на сцената обаче трябва да са преекспонирани, докато пред камерата трябва да са по-обрани. В българското кино съм се снимал в над десет сериала, но засега само в епизодични роли. Не съм възпитаник на НАТФИЗ и навлязох в кино кръга сам. Хората, които се занимават с кино не ме познават. С чужди продукции съм снимал доста по-големи и хубави неща, отколкото в българското кино. Засега. Много искам и се надявам да снимам и в наши филми. Според мен всичко е въпрос на време.

- Били сте на много турнета със Софийска опера извън България. Има ли гастрол, който е бил най-запомнящ се и най-вълнуващ за вас и бихте искали да се повтори като емоция?

- Да, Япония. Япония е мястото, което беше толкова различно от всяко друго място по света. Впечатли ме тяхната стриктност, прецизност, организираност във всяко едно отношение, впечатлиха ме отношенията между хората, съобразяването с личността, с всеки един индивид. Да не говорим за отношението им към културата и артистите. Самата естетика за човека там е впечатляваща, това е място, от което целият свят трябва да се учи. Там човекът е с главно „Ч.“ Няма значение дали получаваш 2 лева, макар че там едва ли има човек, който да получава 2 лева, или 2 милиона лева. Отношението към всички е едно и също, съобразяването с хората е едно и също. Там има уважение към личността. Такива са японците.

- Те имат и особено отношение към България и към нашето изкуство, тачат ни.

- О, да, така е. Тясно свързани сме двете държави – японците наистина ни обичат много заради розите, фолклора, киселото мляко и разбира се заради операта. Аз там участвах с „Джани Скики“ и в „Тоска“. Сега на 13 август също имаме представление на „Джани Скики“ на езерото Панчарево. Бих искал да поканя вашите читатели да заповядат. Много динамична постановка, много комична опера на Пучини с привкус на трагедия. Интересна е.

- Какво си пожелавате през лятото и къде ще избягате от София?

- Може би ще имам много малко време да избягам. Пожелавам си най-вече хората да спрат да се страхуват, да са здрави и да се обичат.