Стига сте ни занимавали с пенсиите на Кидика и на Кеца, идва цяло поколение, обречено на глад

Вече 20 години едни и същи две шепи свирачи и прецъфтели гласовитки са флагманите на българската пенсионна реформа. Те не са чували за трите стълба на осигурителната система, не им дреме за косвени данъци и очакван целеви приход. Кидика, Кеца, Маргарита Хранова и Валди Тотев си знаят едно – да броят участия в „Златният Орфей“, телевизионните халтури на Хачо и гостувания в радомирския машиностроителен завод „Червена могила“ и да си искат парите. И докато слушаме техния справедлив хленч, не забелязваме социалната катастрофа, която ни очаква само след 2-3 десетилетия – цяло поколение пенсионери, пред които днешните продаващи магданоз по тротоарите бабички ще изглеждат милионери.

Тези, които днес са в 30-те и 40-те си години, ще изядат такава хурка, когато дойде време да си съберат за последно багажа от офиса/цеха/закусвалнята/колцентъра/фризьорския салон, че няма да могат да си позволят и ВЕФ, на който да послушат как Христо Кидиков ги приветства с „Хей, живот, здравей, здравей“. Комбинацията от фактори е просто убийствена и докато учудващо трезвеният Боил Банов и вечно екзалтираният Георги Любенов се пощипват като кисели комшийки за пенсиите на две дузини певачки, милиони са обречени на глад.

Първо, днешното активно поколение за свое щастие, или съжаление, ще поживее средно десетина години повече от родителите си, ако от пазара в Ухан или централата на „Майкрософт“ не решат нещо друго. Актуалните работещи обаче, за разлика от мама и татко, имат да изплащат ипотеки на жилищата и автомобилите до средата на 50-те си години. При това с тлъсти импорти, а не 60-те лева на месец, които предшествениците им внасяха за разхлопаните си панелки. Вноски по кредитни карти, лизингови телевизори с двуметрови екрани и лъскави айфони до гроб, вместо набутани под дюшека петолевки е това, с което ще се окажат в края на трудовия си път.

Второ, частните пенсионни фондове се оказаха тотален провал и капан за балъци. Протекционисткото условие да нямат право да инвестират повече от 15% от събраните пари в чужбина може да звучи патриотично, но е самоубийствено за държава като България. То на практика ги принуждава да закупуват държавни ценни книжа, което щеше да е добре в Норвегия или в Швеция, но тук е високорисково вложение с минимална възвръщаемост. Така на практика фондовете не работят за клиентите си, а финансират правителство след правителство от Жан, през Иван и Царя, та до Сергей и Бойко, които ги преразпределят в локвата Белене или ги подхвърлят на Гад Зееви.

Трето, всички онези, които са работили в милионите частни фирми между началото на 90-те и лелеяното ни еврочленство през 2007-а няма да са в състояние да открият никакви документални следи от трудовата си дейност. Концертна дирекция направо ще им се стори Пентагона пред опита да си съберат книжата от ЕТ „Наско Пръча 93“ или „Хубавото Ленче“ ЕООД. Да не говорим за врътките с осигурителните вноски  до началото на века, благодарение на които звездата на Левски Георги Иванов – Гонзо примерно получаваше официално заплата на чистачка, докато Майкъл Чорни му плащаше на ръка по 40 000 долара на месец.

Ние обаче продължаваме да си заравяме главата в пясъка и да броим левчетата и трудовия стаж на Кеца и Кидика, да роним горчиви сълзи за Борето Гуджунов и Филип Трифонов, които са потънали в гроба омерзени от неблагодарната държава. А през това време два милиона българи трябва добре да си поемат въздух, защото имат да духат голяма паница супа. Абсолютно постна.