Талантът със сините очи Кирил Варийски: Скандално живея, обичам и пия

Нарича себе си Робърт де Киро – с намигване към големия Робърт де Ниро. Талантлив и чаровен, раздаващ се, влюбчив и обичан, бохем. Вулкан от емоции. Актьор и поет. Такъв бе Кирил Варийски, познат от десетки български филми и спектакли и най-вече от филма „Йо-хо-хо”. Една от големите звезди на българското кино, угаснал твърде, твърде млад, но оставил ярка диря в съзнанието на публиката.

Жените пощуряват по сините му очи и копнеят за един негов поглед. И макар самият Варийски да не възприема себе си като „мачо”, близките и приятелите му нямат съмнения, че е истински мъжкар. Човек на честта, който до края си остава единак, ярко открояващ се сред множеството. Но както често става, единственият му порок го убива. За съжаление страстта към чашката го сваля от сцената и го отнася в гроба едва на 41, в разцвета на творческите сили. Макар до последно да е канен за епизодични роли във филми, Кирил Варийски чувства тъга и неудовлетвореност от живота, от прехода, от държавата.

„Казвам се Кирил Петров Варийски. Роден съм на 28.Х.1954 г. в Пловдив. Завършил съм ВИТИЗ през 1980 г. – специалност „актьорско майсторство”. Играл съм в театрите в градовете Смолян, Пазарджик, Сатиричен театър гр. София, ТНА – София, НТ „Ив. Вазов” – София, Театър „199” – София. Имам участия в над 30 български и чуждестранни филма. Участвал съм в много предавания на БНР и БНТ. Имам и журналистически публикации във в. „Континент”. Неотдавна излезе от печат и книгата ми „ЛОРА” (сънища), българска поезия – издателство „Христо Ботев”. Имам няколко национални и международни награди. Завършил съм 9-а гимназия с преподаване на френски език в София. Владея говоримо английски, италиански и руски език. В момента съм безработен. Търся си работа. Спешно.”

Бохем и бунтар – така описват актьора неговите приятели

На 14 юни 1996 г. актьорът пише своята автобиография, отчаян от пълната мизерия, до която е докаран в смутното „демократично” време. Само седмица по-късно умира. В джоба на прокъсаните му дънки намират последните му останали пари - 2 лева и 84 стотинки. Има и дългове в кварталното магазинче. Спестявания и банкови сметки няма. А бе наистина легенда... В средата на 80-те получава наградата за актьорско майсторство от Националния преглед на камерните постановка за ролята си в пиесата на Станислав Стратиев „Животът, макар и кратък”.

Този спектакъл се очаква пророчески и за самия артист – той си тръгва от този свят твърде млад. Още от малък Кирчо, както го наричат всички познати, е запленен от сцената и големия екран. В родния си Пловдив с интерес попива всички филми, които излизат на голям екран. Преди да завърши ВИТИЗ, Варийски играе в студентския сатиричен театър „Стоножка” в Софийския университет. Тогава следва строително инженерство, но решава, че неговото призвание е изкуството. Кандидатства в театралната академия и е приет в класа на режисьора и изкуствоведа проф. Сашо Стоянов. Състудент е заедно с Пламен Сираков и Ивайло Христов. След това е разпределен в театъра в Смолян.

Ролята на Черния пират през 1981 г. в дебютния му филм „Йо-хо-хо” на режисьора Зако Хеския по сценарий на Валери Петров го превръща в звезда. Успех му носи и вторият филм, за който получава покана от режисьора Владислав Икономов – „24 часа дъжд”. Създаден е по разказа „Частният учител” от цикъла „Вечери в Антимовския хан” на Йордан Йовков. Варийски е фелдшерът Марински, който иска да спечели сърцето на красива чужденка от пътуваща театрална трупа, изиграна от богинята на полското кино Ева Шикулска.

Ролята на Актьора-пират във филма „Йо-хо-хо” превръща Кирил Варийски в звезда

Кирил трябва да мери мускули с героите на Стефан Мавродиев, Стефан Данаилов и Вельо Горанов. При това за сърцето на самата Шикулска. От тогава насетне постоянно го ангажират във филми и сериали, играе редовно в театъра, участва в радиото, снимат го в телевизионни програми, дублира и озвучава. Ролите му са второстепенни, но той им привнася чар и колорит, така че всъщност да бъдат запомнящи се като него самия, а не безлични.

Следват роля след роля в киното - „Синът на Мария”, „Инспектор без оръжие”, „В името на народа”, „Ударът”, „Мечтание съм аз”, „Борис I”, „Жребият”, „Единственият свидетел”, „Бързо, акуратно, окончателно”. Публиката знае, че всеки път ще направи забележителна роля. Филмите с негово участие са сред най-гледаните по кината. Жъне успехи и с участията си в театрални постановки. На различните сцени, на които играе прави силни роли – като Меркуцио в „Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир, Славчо - в „Максималистът” от Станислав Стратиев, музикантът в „Ако откраднеш влак” от Дарио Фо. Той играе Горилков в „Големанов”, дяволът/редакторът в „Приказка за стълбата”, Бодков в „Господин Балкански”, Нерон в „Антихрист-суперзвезда”, Хилавия в „А на сутринта те се събудиха”. Той е и Дьо Гиш в „Сирано” на Теди Москов. След като умира, режисьорът вади персонажа от постановката в знак на уважение към приятеля си Кирил Варийски, който никога не е предавал колегите си.

Самият Москов си спомня с обич за талантливия актьор: „Помня го от представлението на Здравко Митков „Ромео и Жулиета” като най-добрия Меркуцио, когото съм гледал. Още тогава се промъкваше силата на саморазрушението като част от неговото аз. С насмешливото си държание към себе си той не ми позволи нито веднъж да изговоря възхищението си. Когато най-сетне имах възможност да репетирам с него, му дадох роля под неговия актьорски талант, но Киро се нахвърли да я направи без никакви резерви. Помня нещо, което ми каза по време на репетициите: „Не бързай пред таланта си!”. Никой по-лаконично и по-точно не е изразявал моя характер”.

Режисьорите Пламен Марков и Здравко Митков казват, че Варийски е горял на сцената и всъщност е изгорял на нея, защото не е могъл да потуши пожара, който сам е разпалил. В средата на 80-те големият режисьор Крикор Азарян кани Варийски в Сатиричния театър. Там бохемът и бунтар Кирил се сприятелява със своя сродна душа – Пепа Николова – също бунтарка, която не робува на норми, клишета и не коленичи пред силните на деня. Варийски е поканен и в Народния театър, до който малцина по онова време са допускани. Там отново разгръща своя талант в „Престъпления на сърцето”, „Бресткият мир”, „Пред залез слънце”, „Животът на Галилей”, „Синята птица”. В НДК участва в нашумелия мюзикъл „Нека да е лято” по Миряна Башева и Стефан Димитров.

Във филма „Бързо, акуратно, окончателно” на своя състудент - режисьора Михаил Мелтев, по сценарий на Свобода Бъчварова Варийски без да проявява каквито и да било претенции се съгласява да бъде заровен „жив” в гроб, изкопан в замръзналата земя. Не желае да има дубльор и сам скача в един ручей край Бояна, въпреки че е декември и стои в ледената вода, докато заснемат драматичния епизод.

Последният филм с негово участие е френската кримка „Бюро за убийства”, където си партнира с Орнела Мути. По ирония на съдбата Кирил играе тъжен и отчаян тип, почти изхвърлен от живота. Неудобно му е даже да застане до ослепителната италианка. По-късно се шегува: „Че аз дори нямам пари да я поканя на едно кафе. Как да имаш самочувствие като мъж пред такава жена?”.

Филмът излиза на екран година след смъртта му. На екрана се изписва надписът „Посвещава се на големия български актьор Кирил Варийски”.

Актьорът бохем обича да пее и да пише стихове, а и великолепно свири на китара. Кирил Варийски дори участва на популярните музикални фестивали „Златният Орфей” и „Златният кос”. На сцената на Орфея геният излиза с песента „Мъже” заедно с Борислав Чучков. На фестивала на хумористичната и сатирична песен в България „Златният кос” участва с „Щастливецът” по текст на Димитър Арабаджиев и музика Димитър Вълчев. Ето и няколко лирични изповеди на Кирил Варийски:

Роля. Живот.

Не ме обичаш.

Чудя се защо?

Нормално…

Скандално живея,

скандално обичам.

Скандално немея.

Скандално се вричам.

Скандално пия.

Скандално мразя.

Не се и бия.

Какво да пазя...?

Скандално ме гледат

и все е скандално...

А всичко свързано с тебе

е ужасно нормално.

 

Малко преди смъртта му излиза стихосбирката „Лора: сънища”, която актьорът посвещава на своята дъщеря.

ЗАВЕЩАНИЕ ЗА СБОГОМ

на Лора

 

Когато настане време,

когато светът ми задреме.

Ти не плачи за мене.

Моля те, не плачи за мене...

 

Когато отида дори в рая –

и това не е сигурно, Лори, и това не зная...

Помни, това не е края.

Remember me, това не е края...

 

Защото когато и ти ще създаваш,

чрез теб, Лори, и аз малко оставам.

Така че недей се предава.

Моля те, не се предавай...

 

Та когато, коте, настане време,

когато светът ми задреме,

ти недей плака за мене,

моля те, не плачи за мене.

 

Знай, че ще ми е страшно прекрасно,

дори и в съня ти,

да чувам отгоре по няколко пъти, ясно,

твоето нежно и моето любимо

„ТАТИ?...”

Кирил Варийски завършва ВИТИЗ през 1980 г. и получава покана от режисьора Зако Хеския да играе главната роля в „Йо-хо-хо”. 9-годишният тогава Виктор Чучков, който днес е успешен режисьор и продуцент, партнира блестящо на Варийски. Филмът печели куп отличия на фестивалите в София, Варна и Москва. Лентата разказва за отделението по травматология в една болница. Тук започва приятелството между Актьора – млад мъж със счупен гръбначен стълб и Леонид – десетгодишно момче със счупена ръка. За да забавлява детето, а и да спаси себе си от самотата и отчаянието, парализираният актьор измисля приказни истории за пирати, в които герои са другите болни. Това е накратко сюжетът на популярния през 80-те години детски филм.

Заедно с Виктор Чучков-син в „Йо-хо-хо”

След като е одобрен за ролята, Кирил Варийски, който изпълнява ролите на Актьора и на Пирата, започва да тренира фехтовка. Отива в болницата в Каварна, където ще се снима филмът, правят му гипсово корито и той лежи 3 дни в него. Актьорът иска емоциите и реакциите на пострадалия му герой да бъдат автентични. По време на снимките по негова идея е заснет епизодът, в който се дуелират с малкия Леонид (Виктор Чучков).

На Международния филмов фестивал в Москва Кирил Варийски е номиниран за най-добра мъжка роля с „Йо-хо-хо”. Наградата обаче е връчена на полския актьор Роман Вилхеми. По този начин артистичният свят от соцлагера показал симпатиите си към „Солидарност” и Лех Валенса, които по това време набират скорост в Полша. Кирил Варийски обаче въобще не е съкрушен. Самият той се радва, че диктатурата в „братска” Полша може и да падне в най-скоро време…

Кирил Варийски среща съпругата си Елза Лалева, нашумяла главно от ангажиментите си в дублажа, като първокурсник във ВИТИЗ. Той учи актьорско майсторство, тя е четвърти курс куклено майсторство. По-късно Елза става режисьор и драматург. Дамата е пленена от тъмнокосия и мургав невисок мъж с искрящи сини очи. Тя твърди, че в онзи момент в края на 70-те е видяла най-хубавите, романтични, дълбоки сини очи, които можело да съществуват на света.

Любовта между двамата пламва в коридорите на театралната академия. Сключват брак в понеделник, когато по традиция повечето театри почиват. Близки до артистичното семейство разкриват, че Елза и Кирил взаимно се допълвали. Като творци взаимно се усещали, помагали и подкрепяли. Но, уви, и в тяхното щастливо семейство настъпва разрив, породен от любовта на Варийски към алкохола. Съпругата на актьора го умолява да изостави страстта към пиенето, но нещата все не се получават. Колеги на артистичната двойка твърдят, че жена му била на крачка да го изостави, но сърце не й давало да го нарани. „Страх ме е и ме е жал за него. Той има саморазрушителен талант. Как да го напусна, като го обичам въпреки всичко?”, казва тя пред колеги.

Дъщерята на Елза и Кирил – Лора Варийска, противно на очакванията, не става актриса. Красавицата завършва маркетинг и комуникация в Братислава и от години върти свой бизнес като един от създателите на архитектурно студио Funkt. Преди години Лора разказа спомени за своя татко, с които зарадва почитателите му. Ето какво сподели дъщерята на актьора:

„Моят тати не работи, той играе, съм казала в първи клас. Може да пее. Рано сутрин замеря с бирени капачки шумните ни съседи гълъби. Говори френски с гостите чужденци. Гости имаме постоянно и ме слагат да спя при дядо ми. Ходи „на турнета” и ми носи купища подаръци – несесер с цветни моливи, дето могат да пишат, и в училище ми завиждат. Гледа мачове и много се пали. В яслата се маскира на Дядо Мраз, но го познах по часовника. Сребърен със син циферблат. На Нова година си правим дискотека на „Джипси Кингс” и Джана Нанини. Никога не закусва.

Слушам го в детските по телевизията. Носи ме на конче и брадата му винаги боде. Чете дебели книги винаги с кафенце и цигарка. Нося му червени точки от детската и се пръска от гордост. Води ме да яздим в Киноцентъра, а понякога и на снимки, както когато в двореца „Врана” с другите деца от екипа ловихме гущери. Нямам твърде много спомени, понеже тати през повечето време го няма. Репетиции. Представления. Снимки. Дублажи. Участия. Фестивали. Турнета. Помня гъсто изписания му тефтер, няма празни дати. Но винаги навсякъде, във всяка поща, банка, гише, всеки път името ми предизвиква усмивка, радост и признанието, че „това беше любимият ми актьор”. И до днес. Моят тати.” Кирил Варийски има внуци – Кирил, който е наследил същите сини очи като него, и Яна. Казват, че дядото всъщност се е преродил в своя внук - толкова голяма е приликата им. 

Последната година от живота на актьора е доста тежка. Той няма постоянна работа, не играе в театъра, тъй като заради непрекъснатите алкохолни запои е уволнен. Въпреки че е невероятно талантлив, режисьорите не го искат. Киното в този момент е зациклило, нищо не се снима. И мизерията сграбчва Кирил Варийски за гушата… Канят го за малки епизодични роли в киното, когато се снима нещо. Хонорарите са толкова символични, че не стигат за нищо, а когато ги получи, инфлацията вече ги е „изяла”. Отчаян и омерзен, в разцвета на силите си, талантливият актьор затъва все повече и повече в алкохолния делириум. Продължава обаче да пише нежни стихове, същевременно тъжни и романтични като него самия.

В средата на 90-те Варийски обрисува родината си като „държава на милионерите, кучетата и пенсионерите”. Той презира истински новобогаташите, трупащи пачки силово, ограбвайки сънародниците си. Отказва да се подмазва на силните на деня, отхвърля ангажименти в театър, спонсориран от знакови мутри.

Отива си на 21 юни 1996 г. на 41. Получава инсулт, който го отнася. Намират го на една пейка до Военна болница. По думите на съпругата му Елза Лалева след запис в радиото той се почувствал много зле и тръгнал да търси помощ. Седнал на пейка пред болницата, докато чакал да го прегледа лекар. И умира. Сам. Минаващите наблизо хора го взели просто за пияница, който спи. Открили трупа му 3 часа по-късно. На надгробния му камък пише „Кирил Варийски, „Йо хо хо”.