УНИКУМ! Написаха стихотворение за дрона с мината

Учителят по история Петър Донкин се вдъхнови от драмата с изплувалия край село Тюленово дрон с осколъчен снаряд и му посвети стихотворение. Представяме ви творбата в нейния пълен блясък.

Дрон ли е, да се опише...

Изписа се мастило - цял тон,
за паднал от небето дрон,
но дрон ли е, да се опише,
гръмне ли, ще замирише..
Добре, че падна на морския бряг,
а не пред парламентарния праг,
че ти да видиш как тогава,
депутат без бой се предава,
ще се кръсти, ще зове амина,
пред вида на пехотната мина,
ще млъкне, ако и да е оратор,
лице в лице с капсул детонатор,
ще забрави за фон дер Лайен,
пред този боен дрон незнаен,
ще разбере, докато се евакуира,
народът как живее и умира...
Защото истината е една:
той гине като на война,
по пътища, в мизерия, в чужбина,
живее и мре с мина и без мина...
И какво тук значи някакъв си дрон,
щом никой не чува тъжния му стон?!

Петър не за първи път описва актуалните събития в мерена реч. Точно преди година той създаде поема за бездомния помияр, който посрещаше депутатите на влизане в парламента. Да си припомним и него.

Балада за кучето пред Парламента

Там, на жълтите павета,
седи една душица клета,
бездомно куче - помияр,
напук на всичкия ПиАр,
пред очите на елита,
сякаш нещо ги пита,
пред очите на всеки гост,
стои с гвардейците на пост
и задава с погледа си влажен
един въпрос до болка важен:
"Нима всеки депутат е сляп,
та не вижда, че прося хляб!?"...
И всеки минава, без да го погали,
а с толкова добродетели се хвали.
И всеки минава, без да забележи,
без дори за миг да се разнежи.
И всеки влиза в Парламента с охота,
без да види колко е кучешки живота,
как кучето си лае, керванът си върви
и кучешки бездомна - душата кърви.
Как кучето гледа с молещи очи,
но съвестта ни отдавна мълчи...
И всеки снима кучето герой,
а не забелязва, че това е той,
че това е народът ни малък,
докаран да проси за залък!