Урок по география от Костадинов : Осем края има България

Лидерът на "Възраждане" Костадин Костадинов изненада последователите си в социалните мрежи. Той публикува дълъг пост, в който дава урок по география на последователите си. Костадинов се похвали и какво е правил през почивните дни и сподели какъв голям свой мерак е удовлетворил.

Той сподели и снимки от начинанието си, на които се вижда, че е обул къси червени гащета.

Ето какво написа той в личния си профил във фейсбук: 

"Знаете ли колко са краищата на България? Имам предвид крайните точки на нашата страна?

Не са четири, а са осем. На изток - нос Шабла, на североизток - нос Картал бурун, на север - устието на р. Тимок, на северозапад - един безименен връх в Стара планина близо до прохода Връшка чука, на запад - тройната пирамида над с. Жеравино, Кюстендилско (където се събират границите на България, Сърбия и Македония), на югозапад - вр. Тумба в Беласица (където пък се събират границите на България, Македания и Гърция), на юг - вр. Вейката в планината Гюмюрджински снежник, дял от Родопите и на югоизток - устието на р. Резовска.

Та от всички тези места досега не бях посетил само Вейката, и ми беше голям мерак да отида. Вчера, заедно с моите другари Георги Георгиев от Хасково, Валери Далов от Кирково и Тодор Тодоров от Маджарово, успях да стигна и до там:) Валери ни беше водач - първо през дъбовата, после през буковата гора над с. Горно Къпиново. После, след като ни изкара на билото на планината, което за моя изненада беше доста тясно и изглеждаше буквално като ребро, ни подкара по пътеката към върха, която, за друга моя изненада, се оказа бая стръмна на места и доста ни озори. Но резултата си заслужаваше! През цялото време, докато вървяхме по билото, гледахме от едната страна безбрежното море на родопските ридове на север, а от другата се бяха ширнали като на длан Гюмюрджинското и Ксантийското поле, езерото Буру, зад тях Бяло море, а в морето един до друг се мержелееха островите Имброс, Самотраки и Тасос, като в далечината зад Тасос се виждаше пирамидалният вр. Атон на Света гора в Халкидическия п-ов. Абе, гледка за милиони, какво да ви кажа.

На самия връх разбрах защо му казват Вейката. Мислех, че идва от вейка, обаче май се оказа, че е от веене:) Имаше такъв вятър, при това студен, че буквално щеше да ни издуха от скалите:) Върхът не е от най-високите, 1463 метра е, но е средно труден за достигане. Като го изкачихме обаче решихме друго. Тъй като най-високия връх на Гюмюрджински снежник, вр. Орлица, е останал в Гърция, и тъй като се виждаше примамливо точно пред нас, решихме да изкачим и него. Върхът е по-висок само с няколко метра от Вейката, обаче до него водеше същинска тарзанска пътека по скалите, на които се наложи да се катерим като диви кози:) Изкачихме и Орлица, от където се виждаше още по-прекрасна панорама към Гюмюрджина и Гюмюрджинското поле.

По целият път до Вейката и Орлица, гледайки с копнеж отнетите ни плодородни земи и отрязаното от нас наше Беломорие, с пълна сила осъзнахме какво означава беломорския блян. Ние българите винаги в своята история сме били средиземноморски народ и откъсването ни от Бяло море е точно толкова неестествено, колкото и евентуално наше откъсване от Черно море. Затова винаги сме се стремили към него и затова и досега, особено жителите на Родопите, наричат Бяло море "нашето море". Така е било, така и ще бъде! Защото болката е голяма - най-южната ни точка, Вейката, е само на едни нищо и никакви 27 километра от Бяло море. Оставили са ни гледката към него, но не и достъпа до лазурните му брегове.

В тази връзка някак естествено и от сърце понапсувахме цар Фердинанд около стотина пъти:) Заради мегаломанията и некадърната политика на загубилия ориентир в международните отношения български цар Отечеството загуби Беломорска Тракия, а и далеч не само нея.

Общият преход от Горно Къпиново до Вейката, Орлица и обратно до селото ни отне точно 7 часа - от 8 сутринта до 15 следобяд. А всяко изкачване има две кулминации - първата е като се качиш на върха, втората е като слезеш и видиш отдолу къде си бил преди часове:) В нашия случай Валери ни покани в къщата си в Кирково, която се намира, както и цялото село, в подножието на Вейката. Там брат му ни чакаше с пържени манатарки, варено телешко, салата от градински домати и краставици и студен компот. Честно казано, винаги е трудно да си тръгнеш от вече изкачен връх, защото хем е хубаво, хем знаеш какви усилия си положил да го качиш, но ставането ни от масата в Кирково беше много по-трудно:) Не ни се тръгваше, ама хич не ни се тръгваше:)", завършва предългия си пост Костя.