Успелите българи: Айше от с. Изворско е професор в Анкара

Професор д-р Айше Каяпънар е с корени от България. Но до върховете на науката достига в Турция, където живее след масовото изселване на турци от България през 1989 година - т.нар. Голяма екскурзия.

Доктор на историческите науки, тя е първата жена професор в академичния състав на Военната академия на Университета за национална защита в Анкара, където преподава. В същото време проф. Каяпънар е уважавано и популярно име сред общностите на изселниците от България поради активната й дейност по въпросите на тази значителна част от хората с двойно гражданство в Турция - турско и българско. Автор е на безброй научни разработки, има участия в редица научни конференции.

Родом от провадийското село Изворско, където завършва основно образование в местното училище с пълно отличие, тя продължава да учи във френската гимназия "Фредерик Жолио-Кюри" във Варна, където също е отлична ученичка. Този период съвпада с насилствената замяна на имената на българските турци от бившия комунистически режим в България, което оставя дълбоки следи у нея, разказва БТА.

“До 1984 г. (има предвид кампанията по замяна на имената на турците в България - б. авт.) живеехме спокойно, в приятелски отношения със съседите българи, не се деляхме. Но след тази дата стана напрегнато, усещаше се враждебно отношение, много наши близки бяха изпратени в затвора заради оказване на съпротива срещу преименуването. Трудно, жестоко време беше. Бяхме млади и не разбирахме какво точно и защо се случва", спомня си тя.

Според нея обаче именно процесите, свързани с асимилационна политика на бившата комунистическа власт в България, са допринесли за открояването на турската самоличност у общността на българските турци като цяло. В личен план за нея пък това е изиграло значима роля, за да се заеме с научна дейност.

"Защото науката е инструмент, който ни дава възможност за достоверна преценка на събитията“, казва проф. Каяпънар.

През 1989 г. заедно със семейството си тя се заселва в Турция, където продължава образованието си. С висок успех се дипломира в специалност История в Анкарския университет, едно от най-престижните висши учебни заведения на Турция. През 1999 г. със стипендия от турския Съвет за висше образование заминава за Франция, където защитава докторска дисертация на тема ”Османският санджак на Видин от XV до края на XVI век”. През 2014 г., като доктор на историческите науки, ръководи катедрата по история на Университета "Намък Кемал" в Текирдаг. По-нататък академична дейност развива и в други висши учебни заведения, сред които някои от най-престижните турски университети. От няколко години е преподавател във Военната академия на Университета за национална защита на Турция и живее в Анкара.

Сред научните й интереси голямо място заемат процесите на Балканите от османския период до наши дни: ”Дервенджийските села в Търновската каза/нахия от 1515-1613-1614 г.”, ”Алиано-бекташийските завиета в Източните Родопи /XV-XVI в./“, "Примери за парични фондации в Русе и Търново /XVII-XIX в./" и др.

Владеенето на българския език я улеснява в общуването й с българските колеги, от една страна, а от друга - й позволява да представя научни изследвания от турски източници, отнасящи се до малко познати явления и събития, свързани с българската историческа наука. Тя е първият учен от Турция, поканен да участва в научно жури за оценка на докторска дисертация на български учен във Великотърновския университет. С активното й съдействие се организира първата по рода си международна научна конференция, посветена на годишнината от т.нар. Възродителен процес. За пръв път на нея заедно дискутират по проблема учени и специалисти от Турция, България и от други страни.

“Понятията, наричани ”Възродителен процес“ и ”Голямата екскурзия”, които нямат аналог в световната история, са различни по време, но имат общи причини и последствия, които се простират в един по-дълъг период. Когато анализираме тези процеси от научна гледна точка, трябва да имаме предвид социално-икономическата обстановка, идеологическата и не последно място политическата конюнктура, които ги родиха. Смятам, че въпреки изминалото време тази процеси не са анализирани достатъчно, има още по какво да се работи, което е дълг на учените”, казва тя.

В многостранната й научна дейност специално място заема дейността на Мустафа Кемал (по-късно получава името Ататюрк - б.авт.) като военен аташе в София през 1913-1915 г.

“Мисля, че изпращането му в София има връзка със Солун, където е роден. По онова време в Солун има силно българско влияние, той общува с българчета, израснал е в тяхна среда, както сам споделя в едно интервю във в. "Утро", разбира и говори български език в неговия македонски диалект. Според мен има дълбоки познания, от които лидерите на правителството на младотурците "Единство и прогрес" (Иттихат ве теракки) са искали да се възползват, като го изпратят в София. С други думи, ако ще трябва българите да бъдат убеждавани за нещо, то Мустафа Кемал е този, който най-добре може да свърши тази работа”, казва проф. Каяпънар.

Според нея Ататюрк оползотворява изключително плодотворно 15-те месеца, през които остава в България.

“Това много ясно се потвърждава в докладите -109 на брой, които изпраща от София до турския генерален щаб", казва тя. "Те не са произволно написани донесения, а съдържат ясни изрази, с много добър стил. Налага се впечатлението, че по военнополитическите въпроси той разсъждава хладнокръвно, далеч от всякакви емоции. Среща се и разговаря с български военни, защото те притежават опит, различен от този на османската армия, възгледите и мненията им са много важни за него. Всъщност военните, с които общува в София, също са впечатлени - оценяват военните му способности, според мен те много добре разбират, че наистина имат работа с военен гений”, допълва Айше Каяпънар.

Тя обръща внимание и на по-малко известния факт, че турците в България събират значителни средства и ги изпращат на армията на Ататюрк по време на националноосвободителната война в Турция.

“Мнозина се присъединяват към армията доброволно, българи също се бият в армията на Мустафа Кемал. Съществен факт е, че земеделското правителство на Александър Стамболийски изпраща оръжия и храни въпреки натиска на държавите от Антантата. Всичко това е благодарение на връзките и приятелствата, натрупани от Ататюрк в България, който е един от главните архитекти на турско-българските отношения, които в наше време имат много измерения”, казва още тя.