Велко Кънев – човекът, за когото никой никога не каза и една лоша дума

Обикновено големите таланти са доста спорни личности – в тях бушуват хиляди демони, а обсесиите им често нараняват хората около тях. И за най-гениалните хора на изкуството ще чуете колкото добри, толкова и лоши думи – понякога казвани скришом и със завист и често без основание. Единственият, за когото никой никога не е изрекъл лоша дума – нито критик, нито колега, нито режисьор, нито интернет трол, е Велко Кънев. Просто няма как толкова добър и смирен човек да събуди отрицателни емоции.

„Жаден. Недоволен. Мечтаещ. Фантазьор. Работлив. Максималист. Обичлив. Емоционален. Чувствителен... Всички тези качества могат да се тълкуват като слабости. Това не са приоритетите на модерния човек... Но аз не се сърдя за това, че не притежавам чак дотам модерно мислене.” Такъв словесен автопортрет си прави Велко Кънев по случай своя 60-годишен юбилей пред някогашния драматург на Народния театър Андрей Филипов. Изповедта му стана само три години преди да ни напусне завинаги…

През 2008 г. актьорът отбеляза празника си с моноспектакъла „12 разгневени монолога”, в който събра 12 от най-добрите си изпълнения през трите десетилетия на сцената на Народния театър. Андрей Филипов пък направи интервю с актьора, което бе публикувано в програмата на моноспектакъла. Големите таланти често биват оценявани по-късно и първоначално малцина забелязват дарбата им.

Такъв е и случаят с Велко Кънев. За малко България да се лиши от артист като него, тъй като на първия кръг на приемния изпит във ВИТИЗ е скъсан. Тогава известният режисьор проф. Гриша Островски смята, че кандидат-актьорът Велко няма никаква дарба, твърде стеснителен е, а и има говорни дефекти. Тук обаче се намесва големият Апостол Карамитев, който не се съгласява със заключенията на своя именит колега и кани Велко Кънев в своя клас. Така звездата от „Любимец 13” се превръща в онзи ангел за бъдещия актьор, който му дава пътеводна светлина и го открива за света на театъра и киното.

Велко Кънев се раздаваше максимално на сцената 

И наистина - прозорливият преподавател не се излъгва в оценката си от края на 60-те години на миналия век, защото след време Велко Кънев покорява и храма на Мелпомена, и върха в Седмото изкуство, като прави емблематични роли в много филми, които се помнят и до днес: „Оркестър без име”, „Бон шанс, инспекторе”, „Да обичаш на инат”, „Човек на паважа”, „Петък вечер”… „Героите на Велко Кънев са тарикати и задръстеняци, шмекери и романтици, непрокопсаници и борци - онази лавинна смес от мачизъм, кротост и щурост”, отбеляза известната кинокритичка Геновева Димитрова.

Истината е, че Велко Кънев трудно си пробива път в артистичната гилдия, но за сметка на това, влизайки и утвърждавайки се в нея, става любимец на всички – на колегите си, на режисьорите, на драматурзите, на сценаристите, на операторите и на всички, които имат отношение към театъра и киното. Но най-вече се превръща в любимец на публиката. „Велко бе най-обичаният и най-обичащият колегите, театъра и народа си артист”, даде своята оценка преди време Стефан Данаилов. „Той е човек, който винаги е палил със страстта си към театъра, с доброто си отношение към живота”, казва за покойния актьор Христо Мутафчиев.

Мнозина колеги на Велко Кънев го описват като деликатен и обичащ хората човек. Роден е на 31 юли 1948 г. в бедно семейство в Елхово, като родителите му едва свързват двата края. Майка му Кера работи като реквизитор в театъра към Военния културен дом, обичайно културно средище в провинцията по времето на социализма. Баща му Христо е шивач във военното поделение в Елхово.

Актьорът е поканен в трупата на Народния театър през 1979 г.

От малък Велко мечтае да бъде актьор и затова още като дете и ученик свири на акордеон и йоника участва в театрални постановки в елховското читалище. Велко взима уроци по музика от капелмайстора на военния оркестър на Елхово. Но самородният талант няма възможност да се подготви подобаващо за изпитите във ВИТИЗ и когато отива на първия си тест за Театралната академия, няма и понятие от история и теория на театъра, не познава нито един преподавател, не е взимал и предварително уроци при някой педагог.

„Това, което най-дълбоко ме свързва със света, е българщината”, казва приживе Велко Кънев. „Това са родителите ми, земята ми, Тунджанската долина, Елхово и улицата, където е дядовата къща и където за първи път видях коледарите. Спомням си биволите и хармана, където се белеше царевица. Чичо ми имаше унгарски коне и каруца, с които ходеше до тухларната да си изкарва хляба, да вади пръст от Тунджа. Баба ми имаше високо кръвно и в едно бурканче на сайванта си държеше пиявици. Беше сляпа и от време на време бръкваше да си сложи една пиявица да й олекне. От старата къща на дядо ми Кольо няма нищо. Тя е съборена”, разказва Кънев.

Дядото на Велко го праща да пасе биволи и така да си изкарва прехраната. Момчето знае какво е да работи от ранни зори на полето до късна вечер превито на две. „Като дете Велко e много притеснителен, свит и при затруднения и пречки веднага се разплаква”, пише журналиста Димитър Стайков в книгата „И рибите заплакаха за Велко Кънев”. „Бях от тези деца, които и едно стихотворение не могат да кажат, защото щом се качат на столчето, заревават като магаре. Имам една учителка от детската градина, която не можа да повярва, че съм станал актьор”, признава самият артист в биографията си.

Велко в една от коронните си театрални роли – като Кръстьо в пиесата „Великденско вино”

Майка му Кера помага за кандидатстването във ВИТИЗ като подава документите вместо сина си с помощта на приятели в София. След първоначалното разочарование, че е скъсан, Кънев решава да поеме към Велико Търново, където е прие за студент. Но тогава късметът му се усмихва и благодарение на Апостол Карамитев се връща в столицата. В крайна сметка завършва с отличие Театралната академия през 1973 г. Първи го открива режисьорът Никола Петков. Актьорът от Елхово играе в представленията на Сливенския театър, където е изпратен по разпределение с цяла група от студентския клас. За голямата сцена го подготвя пък режисьорът Никола Петков, който го кани за ролята на д-р Кондов в пиесата на Йордан Йовков „Милионерът”.

Концепцията на режисьора е да постави по нов начин битовата комедия за провинциалния тарикат д-р Кондов, който лъже, че е паралия, за да улови дъщерята на местен богаташ. Велко Кънев репетира с огромно въодушевление, влага хъс и страст и напълно възприема новаторските идеи на Никола Петков. Спектакълът има огромен успех, като за ролята си през 1975 г. Велко получава Наградата за актьорско майсторство на националния преглед на Йовковата драматургия.

За известно време Кънев играе и в Сатиричния театър, а през 1979 г. директорът на Народния театър Дико Фучеджиев го кани в трупата. Малко преди това актьорът спасява Народния от провал на премиера, като в последния момент приема отново да изиграе ролята на д-р Кондов в пиесата „Милионерът”, отново поставена от Никола Петков.

Седмица преди излизането на сцена Емил Джамджиев, който е разпределен в ролята на мнимия богаташ, получава сърдечна криза и постъпва в болница. Тогава режисьорът избира Велко Кънев, с когото вече е работил по Йовковата пиеса. Актьорът отива на въвеждаща репетиция и смайва всички, все опитни артисти – Мария Стефанова, Жоржета Чакърова, Михаил Петров, Георги Раданов, Константин Цанев. Постановката отново има невероятен успех не само в България, но и в чужбина, като получава награди от редица престижни международни театрални фестивали.

Пепа Николова и Велко Кънев във филма на Иван Андонов „Светъл пример”

На сцената на Народния талантът прави незабравими роли в няколко пиеси на Йордан Радичков - Матей Нищото в „Опит за летене”, Сусо в „Януари”, Гоца в „Суматоха” и Кралят в „Образ и подобие”. Талантът му блести и в „Чичовци” като Иванчо Йотата, в „Под игото” като Михалаки Алафрангата, във „Великият комбинатор” като Остап Бендер. Превъплъщението му на поп Кръстьо в пиесата на Константин Илиев „Великденско вино”, поставена от Иван Добчев в Народния, му носи през 1994 г. „Аскеер” за водеща мъжка роля. Велко Кънев беше и режисьор – зрителите още помнят поставените от него „Омайна нощ”, „Благородният испанец” и „Дядо Коледа е боклук”.

През 2008 г. поставя в Бургас моноспектакъла „12 разгневени монолога” по повод на 60-ата си годишнина. Актьорът се появява сам на сцената без декор и с леко стържещ глас изиграва любимите си герои. В началото излиза като сценичен работник с огромен нос, който се пречка насам-натам. Мнозина зрители не го разпознават. От сцената му извикват: „Хайде, махай се! По-добре да беше станал артист!” „Ами че аз съм артист, бе!”, извиква Велко Кънев и маха маската. Залата гръмва в ръкопляскания, за да поздрави юбиляра. „Най-голямото удоволствие в театъра е да играеш, затова повече играх, отколкото режисирах”, споделяше Велко Кънев.

Първата му голяма роля в киното е през 1975 г. във филма на режисьора Иван Терзиев и по сценарий на Боян Папазов и Генчо Стоев „Силна вода”. В околностите на крайдунавски град сондьорска бригада търси вода. Четиримата членове на бригадата знаят, че вода няма и се отдават на безделие. Макар филмът да е метафора за системата на социализма, цензурата проспива и пуска лентата. В „Силна вода” Кънев си партнира с великолепните си колеги Иван Григоров, Кирил Кавадарков и Филип Трифонов. В творческата си биография е записал близо 50 роли в киното, като сред най-популярните му изпълнения са във филмите „Мъжки времена” на Едуард Захариев, „Светъл пример” и „Бяла магия” на Иван Андонов, „Прозорецът” на Георги Стоянов, „Хан Аспарух” и „Време разделно” на Людмил Стайков, „Маневри на петия етаж” на Петър Б. Василев, „13-та годеница на принца” на Иванка Гръбчева.

Георги Мамалев, Павел Поппандов, Мария Каварджикова и Велко Кънев в „Оркестър без име”

Едно от любимите занимания на твореца е да ходи за риба. Вече като утвърден артист използвал всяка свободна минута, за да избяга до близкия до софийското село Герман водоем, за да хвърли въдицата. Часове преди спектакъл също отива да разпуска край някоя река или язовир. Багажникът на колата му винаги бил претрупан с въдици, червеи и всякакви захранки и риболовни такъми. Велко запалва по риболова и своя колега Антон Радичев, на когото обяснява, че нищо не може да се сравни с тръпката да ловиш риба. По ирония на съдбата коварно заболяване отне най-ценното на актьора – неговия характерен глас и въпреки дългата и за кратко успешна битка с рака накрая болестта отне големия актьор в момент, когато все още имаше огромно желание да играе.

Велко Кънев издъхна на 11 декември 2011-а на 63, след като 4 години се бори с рака на гласните струни и претърпя операции и продължително лечение в чужбина. „Човек не може да режисира смъртта. Никой от нас не знае как си отива другият. Парадоксално”, каза приживе актьорът.

През 2012 г. посмъртно Велко Кънев бе удостоен със специален „Икар” за чест и достойнство. Наградата, връчена от председателя на Съюза на артистите Христо Мутафчиев, получи съпругата му Дора. „За моя съпруг театърът беше живот. На тази сцена, която той целуна преди три години, когато честваше 60-годишнината си, е преживял сигурно най-хубавите моменти в живота си и всичко най-важно се е случило може би тук. Аз вярвам, че духът му витае тук някъде и може би вечно ще витае”. Велко Кънев не успя да види последния си филм - „Още нещо за любовта” на режисьора Магдалена Ралчева. Той обаче остави своето послание за поколенията под шаржа си на Стената на славата пред Театър 199: „Всички след нас – по-добри!”

Съпругата Дора получава от Христо Мутафчиев наградата „Икар” за чест и достойнство, с която Велко Кънев бе удостоен посмъртно

Велко Кънев се жени за ученическата си любов – Дора, която също е от Елхово. Актьорът й остава верен за цял живот. Двамата учат в една и съща гимназия и Дора е впечатлена от изпълненията на младия мъж на сцената на самодейния театър. „Оттогава ми е тръпката. Не си спомням заглавието на представлението, но добре си спомням как Велко играеше милиционер. Беше неописуемо смешен, но едновременно и тъжен. Играеше естествено, без превземки и измислици за ефект. Аз се съгласявах с него, когато повтаряше упорито, че не е чист комедиант. Смятам, че да го приемаме за комик, това е ограничение за него”, сподели в интервю съпругата му месеци след смъртта на таланта.

Двамата учат и заедно в София – той във ВИТИЗ, а тя в Икономическия институт в сградата до Театралната академия на ул. „Стефан Караджа”. Дора и Велко се залюбили, когато той бил първи курс. Двамата обичали да ходят на кино и да гледат филмите на Феделико Фелини и Франко Дзефирели. Младите минават под венчилото на 16 януари 1976 г. в Сливен, където Кънев играе в местния театър. Актьорът няма официален костюм и неговият колега и съквартирант Юрий Ангелов му дава абитуриентското си сако, за да отиде Велко да се разпише в гражданското. Дора е облечена с черно поло и карирана пола. Като на младо семейство им дават стая в един апартамент в квартал „Кольо Фичето”. Там се ражда и дъщеря им Катя.

Със Симеон Лютаков в последния си филм „Още нещо за любовта”

Междувременно Велко Кънев вече е в трупата на Сатирата и семейството се мести в София, но младите срещат големи финансови трудности, тъй като нямат собствено жилище и плащат висок наем. Накрая големият актьор Хиндо Кисимов чрез своя позната в Комитета за култура помага на Велко да си намери апартамент срещу сносен наем. Семейството се настанява в новото жилище малко преди да се роди втората им дъщеря - Марта.

Най-голямата радост на актьора бяха неговите внуци – София и Алекс-Владислав. За съжаление той не можеше да ги вижда често, защото и двете му дъщери живеят в чужбина. Катя е в Канада със семейството си, а Марта завършва икономика в Париж и се жени за французин. Пред колеги Велко Кънев е споделял, че е изключително щастлив с внуците си и се радва да ги чува по телефона или по скайп.

Заедно с Антон Радичев и Стефан Данаилов в култовата лента „Маневри на петия етаж”

 „Таз наглед бистра водица може да тръшне два тибетски яка! Два тибетски яка - да! Но инспектор Тюхчев - никога!”, казва героят на Велко Кънев инспектор Тюхчев в „Бон шанс, инспекторе”. „Контрола след контрола, гумата съм сменил, резервоара съм източил, двигателя съм сменил, турил съм по-лек - мотоциклетен...”, пък е друга култова реплика на актьора в ролята на Радо Пешев в „Да обичаш на инат”.

И двата филма са визитната картичка на Велко Кънев. Но лентата, която преди това го изстрелва на върха през 1982 г. е „Оркестър без име”. Писателят Станислав Стратиев пише ролите специално за Велко Кънев, Филип Трифонов, Павел Поппандов и Георги Мамалев, като в лентата те носят собствените си имена. Режисьорът Людмил Кирков и сценаристът Станислав Стратиев дават пълна свобода на актьорите. Много от култовите реплики във филма са импровизации. Артистите умишлено вкарват популярни тогава лафове в сценария, за да звучи по-съвременно. „Оркестър без име” се радва на популярност и до днес като според зрителска класация на БНТ лентата е в Топ 3 на любимите на родните киномани.

Първоначално идеята на Станислав Стратиев е да разкаже историята на кварталната група в България, а след това и в чужбина. През лятото на 1993 г. Стратиев пише сценарий за „Оркестър без име – продължението”, в който описва живота на музикантите след 15 години, когато всички те са емигрирали в Германия. И актьорите, и режисьорът са ентусиазирани, но, уви, пари за втора серия не се намират. Людмил Кирков умира през 1995 г. и Велко Кънев смята, че без този режисьор не бива да се снима „Оркестър без име 2”. „Дължим го на Людмил – той ни направи звезди. „Оркестър без име” трябва да се свързва само и единствено с него”, казва Велко Кънев.

В „Клуб НЛО” с Мария Сапунджиева, Антон Радичев и Георги Мамалев

„Ние се съобразихме с желанието на Велко и не направихме втори „Оркестър без име”. Велко завинаги остава с нас и в нашите сърца, защото беше невероятен и неповторим човек и актьор. Той не е починал, такъв човек като него не може да умре”, убедена е Катето Евро, която изигра ролята на Рени в култовата лента.

Голямата популярност на Велко Кънев идва от телевизията. Тв изявите в предаването „Клуб НЛО”, което върви по Канал 1 от 1996 до 2004 г., го утвърждава като любимец на публиката заедно с Георги Мамалев, Павел Поппандов, Антон Радичев, Чочо Попйорданов, Катето Евро, Мария Сапунджиева. Милиони зрители знаеха наизуст реплики от хумористичното шоу, което държеше на качеството и не падаше на нивото на пошлия хумор.

Всъщност, началото си „Клуб НЛО” води от филма „Оркестър без име”. Част от актьорите от лентата основават естрадната група НЛО през 1983 г. и имат огромен успех. Тринадесет години по-късно, през 1996 г., те правят и собствено телевизионно шоу. Малцина знаят, че продуцент на тв поредицата е застрахователния бос и бивш депутат от БСП Добромир Гущеров, а в някои от скечовете като дете се изявява 7-годишния му тогава син - днешния любител на плеймейтки и чалга певици Християн Гущеров.

Актьорът получи много цветя и честитки по случай 60-ия си рожден ден през 2008 г.

През 2007 г. идва най-лошото. Велко Кънев внезапно е покосен от рак на гласните струни. Актьорът обаче не иска колегите му да знаят за болестта му, но поради липса на средства все пак се обръща за помощ към Съюза на артистите. Творческият съюз чрез Здравния си фонд отпуска пари за операция и за лечение в Германия. Процедурите преминават успешно и година по-късно звездата от „Оркестър без име” се завръща триумфално на сцената, за да отпразнува своя 60-годишен юбилей. Дрезгавият му глас отново проехтя в театъра.

Две години по-късно обаче се оказва, че болестта дава рецидив и здравето му пак се влошава. Отново се налага лъчетерапия в Германия. Семейството му се обърна с молба да бъдат събрани средства за лечението му. Шефът на САБ Христо Мутафчиев и министърът на културата Вежди Рашидов отправиха апел към гилдията да помогне за събирането на над 40 000 евро.

Велко целува сцената на юбилея си

Кметът на София Йорданка Фандъкова съдейства Държавният фонд за лечение в чужбина също да отпусне средства. През 2009 г. за втори път Велко Кънев успява да надвие смъртта. За съжаление обаче въпреки лечението в чужбина през 2011 г. здравето на актьора отново рязко се влошава и се налага между спектаклите и снимките да ходи на вливания в столични болници.

Според актьора Стоян Алексиев колегата му се борил за живота си докрай - тихо, без шум, като истински рицар. И въпреки огромната болка запазил ироничната си усмивка.

Добросърдечен, много щедър, с чувство за хумор и много силна самоирония. Такъв беше Велко, спомнят си с много обич и уважение за големия актьор неговите приятели и колеги.