Защо Йосиф Сърчаджиев се отрече от „Време разделно”?

„Време разделно” на режисьора Людмил Стайков бе обявен за филм на столетието според класацията на БНТ. Романът на Антон Дончев излиза през 1964 г. и веднага се превръща в сензация не само у нас, но и в чужбина. Пътят на книгата към широкия екран обаче се оказва доста дълъг и трънлив...

В основата на историческата сага са кървавите събития, случили се в средата на 17 век в Родопите. В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра”. Османските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят християнството с исляма.

Интересът на западните киноиндустрии към екранизирането на „Време разделно” е огромен, като редица чуждестранни продуценти и режисьори се надпреварват да откупят правата за неговото филмиране. Но комунистическата власт начело с Тодор Живков забранява Западът да се меси в българската история и не разрешава романът на Антон Дончев да бъде екранизиран в Холивуд или пък в Италия. У нас филмът е заснет две десетилетия след издаването на романа и излиза на голям екран през пролетта на 1988 г.

Далеч преди режисьорът Людмил Стайков да направи „Време разделно” прочутият италиански продуцент и съпруг на София Лорен – Карло Понти иска да снима филм по епоса. Той е запален по проекта от Петър Увалиев – по това време негов съдружник в общата им филмова компания „Бридж филмс”. На Запад роденият в България интелектуалец, дипломат, режисьор, сценарист, преводач, културолог и писател е известен с псевдонима си Пиер Рув. Той бяга на Запад в края на 40-те години и е обявен за невъзвръщенец.

Увалиев превежда няколко страници от романа на Антон Дончев, нахвърля сценарий и го дава на Карло Понти. Италианецът е пленен от проекта и вижда в него прекрасна възможност за кино и бизнес удар. Според проекта неотразимата София Лорен трябвало да изиграе ролята на Севда, която се дава на турците. В българския „Време разделно” в този образ се превъплъщава Аня Пенчева. Великият британски актьор Лорънс Оливие бил определен за ролята на еничарина Караибрахим, която в лентата на Людмил Стайков се играе от Йосиф Сърчаджиев.

Италианските продуценти водят дълги преговори с директора на Студията за игрални филми – София Христо Сантов, като според проектодоговора Карло Понти се задължава да плати $ 12 000 на Антон Дончев срещу прехвърлянето на правата за период от една година. Бюджетът на „Време разделно” бил определен на $ 5 милиона. В крайна сметка българската държава отказва да продаде правата върху романа при това без да пита автора.

През 70-те и в края на 80-те години филмовият гигант „Метро Голдуин Майер” иска да екранизира книгата в Холивуд и преговаря за правата. Дори Антъни Куин, вече прочул се като Зорба Гърка, изявил желание да играе Манол. В крайна сметка на всички тези опити на Запада да филмира романа на Антон Дончев Тодор Живков отговарял с „Не”. И както Тато споделил в личен разговор с писателя не защото той не искал, а защото писателите и кинематографистите, както и Държавна сигурност остро се противопоставили чуждестранен режисьор и западни актьори да заснемат този български епос.

Сред най-големите противници на западен проект „Време разделно” бил Георги Джагаров, който в продължение на 30 години е и важна клечка в държавата – неформален съветник по културата на Тодор Живков, част от прословутата ловна дружинка на Първия, зам.-председател на Държавния съвет, шеф на Съюза на писателите, депутат в Народното събрание. Самият Антон Дончев споделя, че част от противниците му сред интелектуалните среди просто му завиждали, че може да снима на Запад и да получи тлъст хонорар в зелено. От ДС пък посъветвали Живков да не дава зелена светлина на подобен филмов проект с участието на чуждестранен екип, защото според желанието на западните продуценти част от епоса трябвало да бъде заснета в Родопите.

„Към всеки чужденец трябва да прикрепим поне по двама наши агенти. Не можем да отделим такъв ресурс”, отсекли висшите ченгета от ДС, които сметнали, че ако у нас дойдат 100 западни кинаджии, които да шетат из Родопите, сред тях със сигурност щели да бъдат внедрени чужди шпиони. „Ще ни отворят много работа”, казали на Тодор Живков генералите от ДС и така окончателно го убедили да забрани на Италия и САЩ да снимат „Време разделно”.

Киноепосът „се появява 24 години след написването на романа. Адаптацията на сценария е на режисьора му Людмил Стайков, на оператора Радослав Спасов и на писателите Георги Данаилов и Михаил Кирков. Филмът е в две части – „Заплахата” и „Насилието”. Лентата се снима в Родопите в продължение на година и половина. Представен е на тържествена премиера в зала 1 на НДК в началото на март 1988 г. Премиерата съвпада със 110-годишнината от Освобождението на България от турско робство. По онова време филмът е показан на 16 международни фестивала и е продаден на 32 държави, като за чужбина е монтирана по-кратка версия под заглавието „Време на насилие”.

За филма са ангажирани едни от най-известните български артисти. Йосиф Сърчаджиев изиграва еничаря Караибрахим, Иван Кръстев влиза в образа на Манол, Руси Чанев е поп Алигорко, Васил Михайлов е в ролята на Сюлейман ага. Аня Пенчева, която в онези години е любовница на Тодор Живков, изиграва първата си силно драматична роля като Севда. Участват и колоси като Джоко Росич, Константин Коцев, Стойко Пеев.

След години обаче Йосиф Сърчаджиев почти се отрече от ролята си във филма, споделяйки, че не е уверен в историческата достоверност на образа си. Повод да сподели това му даде една от най-драматичните сцени в кино епоса, когато неговият герой Караибрахим отива на сватбата на първенеца Манол с красивата Елица, защото еничарят е вбесен, че непокорните българи не сменят вярата си доброволно, а вместо това се веселят. Тогава героят на Сърчаджиев тръгва да тъпче хляба по трапезата. „И в християнската, и в мюсюлманската религия не е прието да се стъпва върху хляб, както направих аз, защото това искаше ролята от мен”, сподели актьорът. Изследователи също твърдят, че ислямът забранява подобни злодейства и подобно светотатство не звучи адекватно.

По искане на Стайков Йосиф променя погледа си, походката си, докато стигне до онзи плавен и властен темп, с който Караибрахим се движи в Родопите. Днес Сърчаджиев споделя, че след „Време разделно” дълго време не искал да се снима в никаква друга историческа продукция, тъй като този филм го изтощил психически.

Антон Дончев казва, че романът е написан за по-малко от 45 дни. За исторически източник използва записките на поп Методий Драгинов, чийто текст на места е използван дословно. „Време разделно” излиза през 1964 г. Първи негов положителен критик е Николай Хайтов, който хвали автентичността на романа. Книгата е построена през погледа на двама души – венецианецът Абдуллах и свещеникът поп Алигорко, като техните редуващи се записки представят събитията през погледа на християните и мюсюлманите. 

Антон Дончев се захванал с „Време разделно”, след като известните по онова време писатели Стефан Дичев и Андрей Гуляшки отказват. „Със 75 лева командировъчни през 1963 г. потеглих към Родопите. Обикалях ги от сутрин до пладне, за да събирам сведения. След това се върнах в София и се затворих в библиотеката. Открих неотваряни с десетилетия книги”, припомня си Дончев. Според историци описаните в романа събития никога не са се случвали из Родопите, а „Време разделно“ е създаден по поръчка на тоталитарния режим, за да оправдае започващия в средата на 60-те години възродителен процес. Самият автор отхвърля обвиненията.