Звездата на Народния театър Стефан Гецов: Аз бях буен жребец и не можеше всеки да ме язди

„Той беше като Бог. След него никой не може да бъде Иван Шишман”. Така преди години възкликна голямата актриса Виолета Бахчеванова, говорейки за своя уважаван колега Стефан Гецов. Тя е негова партньорка в прочутата по времето на социализма пиеса на Камен Зидаров, посветена на последния български цар, обречен да види отечеството си погазено от османския завоевател. Постановката е дело на режисьора Николай Люцканов и се играе на сцената на Народния театър. Бахчеванова се превъплъщава в сестрата на Иван Шишман – Мария Десислава. И колеги на Стефан Гецов, и театроведи са единодушни, че ролята на царя е коронната му роля.

Актьорът от т.нар. златно поколение на Народния театър играе Иван Шишман над 500 пъти от премиерата й през 1961 г. И всеки път зрителите бурно го аплодират със сълзи на очи. „Нима на мен ще падне тази участ/ да погреба народ, земя, държава/ във вечността безмълвна да потъна, покрит с позор, обречен на забрава?”, реди героят му.

На сцената Стефан Гецов е величествен, достолепен, авторитетен. Когато ролята го налага е рязък, гневен, вулканичен. „Природата беше щедро изсипала върху него своята благосклонност. Той беше роден актьор за високата трагедия. Мъжествена фигура, изразително лице, изумителен по красота и сила глас, мощен темперамент, вродена пластичност…”, така театроведът Владимир Каракашев описва актьора в книгата си „Стефан Гецов. Театрален портрет”. „И в живота, и на сцената той целият беше в пориви и контрасти. Необуздаността се сменяше с неочаквани прояви на душевна мекота, острият темперамент – с лирика, анархистичността на поведението – с една странна, почти педантична вътрешна дисциплина”, пише още Каракашев.

Стефан Гецов в ролята на цар Иван Шишман

Приятели и колеги на актьора го, който си тръгна обиден от Народния, след като през 1992 г. заедно с други колоси като Георги Черкелов, Георги Георгиев-Гец, Наум Шопов, Виолета Бахчеванова, Славка Славова, Таня Масалитинова, Мария Стефанова, Асен Миланов, беше пенсиониран на 58 години - в разцвета на силите си от тогавашния директор и известен комунистически цензор Васил Стефанов, определян от мнозина като гробокопач на талантите от звездното поколение на Народния.

Професорът изкуствовед по времето на соца е екзекуторът, който спира пиеси по политически причини. Сърцето на актьора не издържа на унижението и той почина на 10 септември 1996 г. след масивен инфаркт само на 64 години. Преди години Гецов вече е преживял един сърдечен удар и вторият се оказва фатален. „Ако не го бяха пенсионирали, още щеше да бъде жив”, казват и днес актьори от неговото поколение.

„Аз бях буен жребец и не можеше всеки да ме язди”, обичаше да казва непокорният Стефан Гецов. Безумно талантлив, честен, прям и почтен той не правеше компромиси с изкуството. Имаше свое мнение, на което държеше и често влизаше в словесен дуел с режисьорите, които пък го определяха като „капризна примадона”, изтъкана от странности.

Актьорът бе опак характер и с неговата твърдост се сблъска дори Тодор Живков. Стефан Гецов обаче дълго време бе любимец на Първия, докато накрая не бе разлюбен. Заедно с оперния бас Николай Гяуров и с комедийния ас Георги Калоянчев се радваха на куп привилегии, дадени им лично от Тато. Те получаваха най-високите за времето си заплати в артистичния бранш – над 600 лева, при положение, че другите им колеги получаваха три пъти по-малко. Гецов заедно с Гяуров беше в светая светих на генералния секретар – в неговата ловна дружинка и имаше право по всяко време да се свърже с Тодор Живков.

Стефан Гецов има и още една роля, която му печели слава не само в България, но и в целия социалистически блок – ролята на Георги Димитров. Актьорът влиза в ролята на героя от Лайпциг и лидер на Коминтерна няколко пъти. За пръв път това става в копродукцията между НРБ, СССР и ГДР „Наковалня или чук” на режисьора Христо Христов. Филмът излиза на екран през 1972 г., а героичната роля носи на Гецов награди от международни кинофестивали. Във „Войници на свободата” – отново съвместна копродукция, но този път между всички соц страни от Източна Европа и Югославия Стефан Гецов отново е Георги Димитров. И Людмил Стайков режисира Гецов като героя от Лайпциг във филма си „Допълнение към Закона за защита на държавата” по сценарий на Анжел Вагенщайн.

Актьорът като Георги Димитров във филма "Наковалня или чук"

Актьорът играе образа на комунистическия вожд много преди киното, в пиесата на Крум Кюлявков „Първият удар” през 60-те години в Народния театър. Гецов получава двуетажна масивна къща с голям двор в центъра на София, на ул. „Шейново”, точно срещу родилния дом. С тази къща е свързана и една трагикомична случка от живота на актьора, известен с любовта си към чашката.

Една вечер се прибира вкъщи доста почерпен и без да иска, запалва пердето на един от прозорците. Избухва пожар, но огънят е потушен бързо и няма големи щети. Говори се, че после се шегували с актьора - като дошли пожарникарите, той си блъскал главата в стената и се вайкал: „Какво остана от мене? До вчера бях героят от Лайпциг, а сега съм един жалък подпалвач на пердета!”

Според съпругата му Теменуга Гецова обаче пикантните истории, разпространявани за мъжа й в публичното пространство са много повече от истините за него. Тя настоява, че мъжът й, говорейки й нещо разпалено и палейки запалката, без да иска я докоснал до пердето и затова то лумнало. Приказките, че в този момент бил пиян били клюкарска измислица и дело на зложелатели.

Героичните роли като че ли прилягат на Стефан Гецов. В сериала на режисьора Маргарит Николов „По дирята на безследно изчезналите” той е Александър Стамболийски. Актьорът блести и с малка роля в хитовия соц сериал „На всеки километър” като генерал Бранев от Държавна сигурност.

Заедно със Стефан Данаилов в "На всеки километър"

През 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век Гецов печели слава и влияние, каквито никой от актьорите у нас може би не е преживявал. Но не само заради ролята на Димитров и покровителството на Живков. Той просто е бил най-добрият актьор в онези времена, мащабът на таланта му е бил огромен, колегите му го наричат Господ и страшилище, във всеки смисъл.

Стефан Гецов се ражда на 3 юли 1932 г. в казанлъшкото село Мъглиж. Родителите му се развеждат, когато той е малък и заедно с майка си се мести да живее в Казанлък. Един от най-колоритните му жители е Чудомир, с когото актьорът има честта да се запознае. След години Стефан ще бъде много горд, че в един от дневниците си знаменитият хуморист го е споменал като „Нашенецът Гецов”. По думите на Теменуга Гецова, която е първата му любов от ученическите години, театралът не е бил отличник, но четял много и имал доста таланти.

Намерили се разни ментори да определят бъдещата му професия. Местен комсомолски шеф смятал, че заради мощния си глас трябва да стане офицер и да командва войниците. Капелмайсторът на военната духова музика го подканял да учи солфеж и светът ще е в краката му. Самият Гецов като младеж мечтаел да стане лекар. Преди да кандидатства във ВИТИЗ играел в самодейния сценичен състав на прочутото казанлъшко читалище „Искра”. В крайна сметка надделява любовта към театъра. Той влиза във ВИТИЗ в конкуренция с 800 кандидати, явява се с изпълнение на Вазовата ода „Левски”.

Още в Театралната академия актьорът влиза в тежки конфликти с режисьори и преподаватели. Със своя учител актьора Георги Стаматов стигат до такива скандали, че се налага студентът да бъде прехвърлен в класа на проф. Николай Масалитинов. Под негова режисура Гецов прави първата си изключителна според критиката и публиката роля – Сатин в „На дъното” през 1953 г. Масалитинов, който се смята за баща на българския театър, е силно впечатлен, че възкликва: „Кучият му син, играе Сатин по-добре от мен!”

След дипломирането си във ВИТИЗ Стефан Гецов постъпва в Бургаския театър, където прави впечатление в „Живият труп” (1954) г. под режисурата на Николай Люцканов. Година по-късно вече е назначен в Народния театър. Откроява се още с дебюта си в „Майка на своите деца” (1956), постановка на Филип Филипов.

В спектакъла "Вуйчо Ваньо"

В Народния театър Стефан Гецов оставя триумфални роли, които днес помнят единици. Знаковите му превъплъщения са в „Нора” , „Вуйчо Ваньо”, „Хъшове” , „Първият удар”, „Прокурорът”, „Егор Буличов и другите”, „Братя Карамазови”, „Отело”. През 70-те и 80-те години на миналия век той разрежда изявите си в театъра, играе в „Лес”  „Големанов”, „Котка върху горещ ламаринен покрив” и „Пред залез слънце”. „Ще изгоря в тези роли!”, споделя Гецов пред своя биограф Владимир Каракашев, попитан от него дали ролята на Иван Шишман му е струвала най-много усилия и се изповядва: „Всички! И Георги Димитров, и Прокурорът, и … всички! На сцената не мога да маркирам, да играя само с „техника”, светнат ри прожекторите, вдигне ли се „пердето”, забравям се, играя с всички сили… Иначе не мога!”

В киното го кани Борислав Шаралиев, който през 1954 г. снима Гецов в „Песен за човека”, а след това и в „Две победи”. През 1969 г. режисьорът Юрий Арнаудов превръщат в кино коронната театрална роля на Гецов – на цар Иван Шишман. По-късно с Янко Янков правят „Непримиримите”, „Опак човек” и „Под игото”. Играл е също в „Снаха”, в „По дирята на безследно изчезналите”, „Сами сред вълци”, „Големият товар”. Едва 30-годишен Гецов става лауреат на Димитровска награда. През следващата 1963 г. става заслужил артист, а след още две и народен. През 1969 г. получава орден „Кирил и Методий I степен”.

В края на 70-те Гецов, който играе Македонски, е отстранен от Кръстьо Мирски от състава на „Хъшове”. Според някои причината била, че актьорът капризничил и се противопоставял на режисьорските решения. Твърди се, че поради тази причина Стефан Гецов се разминава и с ролята на хан Кубрат в кино епоса на Людмил Стайков „Хан Аспарух” и получава второстепенната роля на главния жрец Тангра. По време на снимките Гецов настоявал, когато се даде почивка да се храни вкъщи, а не заедно с колегите си на терен. Въпреки че бил безупречен в работата си на няколко пъти закъснял за снимки и вбесил Стайков, който накрая го отстранил от филма си.

Една от ранните роли на артиста е в образа на Лопахин от "Вишнева градина" на Чехов

Всички – и актьори, и режисьори, и театроведи, и кинокритици признават безспорния талант на Стефан Гецов. Някои от тях обаче твърдят, че имал непоносим характер, бил невъздържан и груб до нетърпимост. Директори на Народния дори се криели в кабинетите си, когато в коридорите се носел тътенът на гръмовния глас на актьора.

„При избора на ролите актьорът беше страшно придирчив и несговорчив. Рядко се съгласяваше да изпълнява персонажи, за които смяташе, че са чужди на дарованието му. Понякога достигаше до абсурди. Такава беше манията му - желание да изиграе непременно най-висшестоящи персони, за предпочитане царе и известни пълководци”, споделя във в. „Дума” някогашният главен драматург на Народния театър проф. Чавдар Добрев. И припомня следния епизод.

В София идва руският режисьор и актьор Сергей Бондарчук и се кани да постави в Народния спектакълът „Борис Годунов” от Пушкин. Всички очакват, че главната роля ще бъде поверена на Гецов. Бондарчук обаче смята, че българският му колега е по-подходящ за образа на болярина Шуицки – също интересна и драматична роля. Гецов обаче се обижда, че не го възприемат като цар и отказва ролята. И спектакълът се проваля. Според съпругата на актьора обаче постановката не се осъществява заради чиновници, които завидели на таланта на звездата.

Последната роля на Гецов е в пиесата на „Пред залез слънце”. Той е възрастният професор Матиус Клаузен, който се влюбва в своята ученичка. Големият актьор както винаги е достолепен и дори малко страховит. Негова партньорка е Емануела Шкодрева, за която това е първото сериозно превъплъщение на голямата сцена на Народния. Всички плашат младата актриса, че Гецов ще я стресира с лютия си нрав. Оказва се обаче, че той е изключително толерантен към Емануела. Двамата имат и сцена, в която трябва да се целуват. Правят го максимално естетски и естествено.

Стефан Гецов като Отело

Казват, че Гецов дълги години е любимец на Живков и заради таланта си, и заради Георги Джагаров, който е кум на актьора и на втората му съпруга Теменуга. Поетът, драматург и соц бохем е неформален съветник на Първия. Джагаров е заместник-председател на Държавния съвет. През 1972 г. се навършват 90 г. от рождението на Георги Димитров. По този повод Христо Христов снима филма „Наковалня или чук”, като в главната роля е Стефан Гецов.

Тодор Живков гледа двете серии преди още филмът да е окончателно завършен, и го харесва. Поздравява Гецов за изпълнението му. Но в същото време от Централния комитет изпращат писмо на директора на Българска кинематография Павел Писарев филмът да не бъде пускан през юни, когато се чества годишнината от рождението на Димитров. В същото време Живков кани в кабинета си акад. Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Стефан Гецов и Павел Писарев и дръпва критична реч за героя от Лайпциг.

Генералният секретар оценява Георги Димитров като голяма личност и хвали дейността му като генерален секретар на Коминтерна за организирането на антифашистката борба, но добавя, че на неговата съвест лежат и някои грешки и посочва Септемврийското въстание, безропотно съгласие със Сталин, убийствата на дейци на международното комунистическо движение и на българи в СССР. Всички поканени слушат мълчаливо монолога на Тато.

Изведнъж обаче Гецов се надига, надвесва се над Живков като Димитров над Гьоринг на Лайпцигския процес, размахва пръст и с гробовен глас, почти имитирайки Димитров, направо се скарва на Първия и му казва, че голям грях е да се очерня Георги Димитров. Тато изобщо не очаква такава реакция, но в крайна сметка филмът е пуснат без възражения и никой от върхушката на БКП не смее да преоцени ролята на героя от Лайпциг. За тази си дързост обаче актьорът се разминава с орден „Георги Димитров”, който по онова време е най-висшият държавен медал.

Постепенно обаче Стефан Гецов изпада от ловната дружинка на Първия, който очевидно не може да преглътне критиката към собствената си личност. Според слуховете талантът си позволявал да коментира недружелюбно дъщерята на Живков – Людмила, което допълнително довело до охлаждане на отношенията помежду им. До последно обаче генералният секретар идва на премиерите на Гецов в Народния театър и винаги заема мястото си в правителствената ложа.

Благодарение на Тато обаче скандалната за времето си пиеса на Джагаров „Прокурорът” вижда бял свят. Гецов е в ролята на обвинителя Миладин Войнов, който трябва да прати в затвора човека, спасил го от смърт през партизанските години. Израсли са заедно, обичали са се като братя - а вече са „идейни врагове”. И се завърта машината на партийната месомелачка. Докато накрая героят на Гецов изхвърля фаталната заповед за арест, която вече е подписал. Критици смятат образа на прокурора Войнов за най силното изпълнение на Гецов в съвременната драматургия.

В пиесата на Георги Джагаров "Прокурорът" заедно с Йордан Матев

На 4 март 1977 г. към 20 часа силно земетресение с епицентър Вранча разлюлява София. Докато столицата се тресе, в Народния театър тече спектакълът „Големанов” със Стефан Гецов в главната роля. На първата ни сцена началото на земетресението се усеща с глухо усилване на вибрациите и боботещ рев. Люлеенето на декора е толкова силно, че попилява артистите от масовата сцена, която тече при започването на земетресението. Така за миг актрисата Виолета Бахчеванова се озовава на улица „Раковски“, облечена в сценичен костюм, а тогавашният зам.-председател на Комитета по култура Милен Маринов побягва от директорската ложа, прелита през пушалнята за артистите и скача през прозореца от партерен етаж, намиращ се доста високо.

Светкавично публиката се насочва към страничните изходи, но не напуска залата. Причината е монологът на Стефан Гецов, който не само не спира да играе, но и отиграва земетресението като част от спектакъла. Мощният бас на актьора заковава публиката по местата й и хората не могат да разберат дали наистина се случва земетресение, или това е част от театралните ефекти.

„Като почувствах, че сцената се люлее под мен, разбрах, че е земетресение. Бърборех измислени реплики за ремонта в къщата на Големанов. Салонът беше претъпкан и щяха да се издушат на изходите. Прецених, че трусовете намаляват, и извиках с цяло гърло към салона: „Не се безпокойте, беше земетресение, но отминава, останете по местата си, ще продължим спектакъла”, разказва Гецов на Теменуга веднага след като се прибира вкъщи след фаталния спектакъл. „Дори земята беше подвластна на таланта му”, отсича голямата актриса Мария Стефанова. А по-късно в Народния театър се получават десетки писма от зрители, които са присъствали на земетръсния спектакъл и които благодарят на Гецов за неговия кураж и съобразителност.

С буйния си черен перчем, огнените черни очи, с осанката и с тембъра си Стефан Гецов е като магнит за дамите. Актьорът се жени два пъти – първо за режисьорката и преподавател във ВИТИЗ Елка Михайлова, а след това и за ученическата си любов Теменуга Караколева, която е журналист във в. „Средношколско знаме”. Има трима синове – Михаил от краткия му брак с Елка и Стефан и Страхил от 36-годишния си брак с Теменуга. Стефан и Теменуга се познават от прогимназията в Казанлък, той е няколко години по-голям от бъдещата си жена. Още в училище между тях пламва любовта. Романтичната им връзка продължава половин век, макар Гецов за кратко да е женен за Елка Михайлова.

„На една своя снимка той ми написа: „На моята първа и дай Боже последна любов”. Често ми казваше: „Човешкият живот е твърде кратък и в него има място само за една голяма любов – първата! Запомни го! Останалото са само приключения”. Знаех това и бях спокойна”, изповядва се съпругата му Теменуга в книгата си, посветена на Стефан Гецов. След като завършва училище той заминава в София, където влиза във ВИТИЗ, а Теменуга все още е ученичка в Казанлък. Бъдещият актьор настоява да минат под венчилото, а тя се дърпа от ранен брак.

Стефан се оплаква на общи приятели, че Теменуга се е уплашила от неговата страст и емоционалност, от голямата му любов към него. И някак си като че ли напук на любимата си сключва брак с режисьорката, с която учат заедно в Театралната академия. След година и нещо се развеждат и в края на 1961 г. сключва брак с Теменуга. Кумуват им писателят Георги Джагаров и комсомолският секретар и бъдещ министър на търговията Георги Караманев.

Ето какво споделя за характера на мъжа си съпругата му: „Мъчно ми е, че сега то наричат необуздан и с тежък характер. Това са хора, които не са го обичали и нарочно са го дразнели. Имало е такива много драстични случаи. Предполагах, че това се дължи на чиста завист към таланта му, и така беше. Той беше емоционален, но необикновено добър, гостоприемен и грижлив, към мен беше изключително нежен, въпреки ревността и агресията на много хора около него”. Ванга дори предупреждава съпругата на актьора: „Много да пазиш Стефан, ще му завиждат…”

Гецов винаги е душата на компанията. Има много приятели сред творците и сред тогавашните комунистически велможи. Мнозина обаче и от артистите, и от соц политиците си приписват приятелство с именития актьор, защото той има огромен авторитет и влияние.

Според Теменуга Гецова мъжът й не се безпокоял от сплетните. Смятал, че голямата популярност се поддържа и от добри, и от лоши слухове. Понякога обаче се чувствал омерзен, че разни колеги и началници се опитвали да го вкарат в интриги. „Той беше взискателен. Може да е предизвиквал конфликти, на чашка, но те бяха безобидни. Стефан отиваше гладен на представления, за да не му пречи нищо на диафрагмата и това го правеше уязвим след спектакъла, изморен и гладен. Имаше безконечно много почитатели, които искаха да бъдат с него, а той беше един-единствен. Вкъщи се връщаше весел и доволен от възторга на публиката. (…) Стефан не търпеше нередности и беше дързък и откровен до крайност. (…) Той беше твърде земен човек, каквото мислеше му беше на устата и често сипеше критики наляво и надясно”, описва го жената на живота му.