150 години от обесването на Васил Левски

На 18 февруари 1873 г. в покрайнините на София е обесен Васил Левски,  идеолог на българската национална революция, организатор  и ръководител на българското националноосвободително движение. 

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово. През 1858 г. приема монашеството в Сопотския манастир  под името Игнатий. През 1861 - 1862 г. участва в Първа българска легия, където заради храбростта и ловкостта му е наречен Левски. През 1864 – 1867 г. той учителства във Войнягово, Карловско, и в с. Ени кьой, Тулчанско. През 1867 г. се прехвърля в Румъния, за да се включи в подготвяните за преминаване в България въоръжени чети.  Включва се във формирането на Втора българска легия (1867-1868). Осъществява две обиколки в България през 1869, по време на които изгражда първите революционни комитети в България - в Ловеч, Плевен, Карлово и Сопот. 

Същата година създава в Букурещ, Румъния, Българския революционен централен комитет (БРЦК), а на следващата година се връща в България и изгражда Вътрешна революционна организация в страната. На Общо събрание на БРЦК в Букурещ през 1872 Васил Левски е утвърден за "главен апостол на цяла България, Тракия и Македония". На 27 декември (ст. ст.) 1872 г. е заловен от османските власти в Къкринското ханче в село Къкрина, Ловешко.  

На 15 май 1903 г. в Карлово е направена първата копка на паметника на Васил Левски и е  организирано голямо тържество, на което присъстват княз Фердинанд, министри, общественици. Паметникът, дело на скулптора проф. Марин Василев, е завършен и открит през юни 1907 г.  

В бюлетина на БТА от 15 май 1907 г. пише:

Карлово, 16 май 1903 г. Негово царско височество князът пристигна тая заран в 4 часа и присъства на богослужението и молебена по случай полагането основите на паметника на Левски. Владиката Теодосий държа приветствена реч на княза и очерта деятелността на Левски. Актът за полагането на основния камък се подписа от княза и министрите. Поради полагането господаря с пламенни думи почете паметта на Левски и пожела, щото примерния патриотизъм на народния герой да назидава постоянно българите. Речта на господаря се посрещна с нестихващо „ура“. След това двама учители държаха речи за деятелността на Левски. В 12 часа ще има банкет в чест на княза, министрите и другите гости. 

***

Карлово, 16 май 1903 г. На банкета князът в една наздравица за карловските граждани изказа своето задоволство, че се намира в патриотическата им среда при един утешителен случай - увековечаване на паметта на техния безсмъртен съгражданин. След тази наздравица министърът на просвещението г-н Шишманов държа реч, като каза, че не преди много време, когато се празнува двадесет и пет годишнината от смъртта на Левски, в речите на ораторите в статиите на вестниците и в предизвиканите от случая поетични излияния бликаше тенденцията да се даде оценка на Левски, на неговата епоха, личност и дейност в сравнение с нашето време, със сегашните идеали, с нашите съвременни дейци. Дали българският народ е съумял да се възползва от жертвите и трудовете на своите велики синове? Показал ли се е достоен за свободата, която изникна от техните кости?

Същите въпроси се задават и днес при полагането на основния камък за паметника на Левски. Но каква разлика между тогава и днес! В юбилейния ден преобладаваше тъжен, елегичен тон, в печата и литературата се забелязваше явен песимизъм.

Поетите не можаха да намерят достатъчно черни краски, за да представят миналото като бляскава митологична епоха, в която да боравят само герои и полубожества, а настоящето - като епоха на жалки пигмеи, недостойни за своите славни предци. Днес, напротив, паметта на същия Левски буди в сърцата ни и в душата на целия български народ не чувства на съкрушение, на малодушие, на покаяние, а чувство на мъжественост, на гордост, на вяра в силата на оная идея, за която падна Левски. Фанатичната вяра в правотата на нашето дело, вярата в несъкрушимостта на един народ, решен да се жертва за своя завет, опирайки се на своите мишци, но търсейки помощ основно в себе си, нечерпейки въодушевление освен от собствените си национални традиции.

Сюблимна епоха, когато малък народ се обявява, че е готов да дели мегдан със стихия, като има съюзник само ентусиазма и „в неколко дена, тайно и полека порасте на неколко века“, този народ не бива да се обижда със съмнения в неговата сила. Каквито черни облаци и да се издигат на хоризонта, каквито бури и да ни грозят, каквито и катаклизми да настанат, нека да не се боим за един народ, който в дългия си мартиролог е отбелязал такава редица от имена като Раковски, Каравелов, Ботев, Бенковски и Левски. Нека не се боим за един народ, който никога не се е съгласявал да изневери на своя заветен идеал.

Речта се съпроводи с възторжени ръкопляскания и ура.