162 г. от рождението на дядо Балан

Известният ни езиковед академик Александър Теодоров - Балан е роден на 27 октомври 1859 г. в село Кубей, Бесарабия. Уникално по своя характер писмо му се приписва от времето, когато е трябвало да бъде пенсиониран. Написал го бил до министъра на просветата по повод уволнението си като ректор на Софийския университет – едва 57-годишен.

Ученият и без това е прочут най-вече като ковач на нови думи в българския език и яростен борец срещу чуждиците в него.

По времето, когато уж е датирано писмото – от 1913 до 1918 г., – министър на народното просвещение е Петър Пешев, български политик, юрист и публицист, един от водачите на Радославистката партия.

Изследователи предполагат, че писмото, както и много думи, приписвани на Балан (драсни-пални клечица, писможалба, душесмут), всъщност са с автор поетът Кирил Христов.

В спомените си той иронизира и пародира Балан и го нарича „Чистача“ заради пуристките му уклони. В мемоарите си Христов не казва ни една добра дума за колегите си, към които, както се знае, той бил твърде ревнив.

Факт е, че Балан е бил горд и достоен човек и когато завистливи колеги го принуждават да напусне висшето училище, а на съпругата му – французойката Жюли Гресо, отнемат учителското място, той не търси помощ от никого.

Благодарение на Балан в българския език навлизат и до ден днешен се използват думи като влак вместо френската трен, дейност, творба, усет, украса, възглед, заплаха, излет, поява, летовище, общувам, становище, предимство и много други.

Драматичен е личният му живот – със съпругата си имат седем деца, четири от които умират. Самата тя си отива от този свят през 1923 г. от туберкулоза. Балан я лекува с оскъдната си заплата, изплаща към банките заемите за малкия си дом на днешната улица „Христо Георгиев“ 4 в София.

„Всички наричахме професора „дядо Балан“ заради благостта, с която ни посрещаше, заради вниманието, с което ни изслушваше, заради подкрепата, която охотно ни оказваше. В своя дом той ни приемаше не като студенти, а като приятели и ние с радост разглеждахме научните и литературни новости, натрупани върху специалната подвижна полица край креслото му“, отбелязва друг голям български езиковед – Петър Динеков.

Александър Балан издъхва на 12 февруари 1959 г., малко преди да навърши сто години.

Ето и текста на знаменателното писмо:

„Господин Министре,

С душесмут окосъзрях вестилище във вестникопродавниците всекидневни, че е сторена изпъдица на самоличността ми от Вашето светилище народно поради негодие старешко. Това вля злинегорчило в душепокоя ми и ме подтикна към матерни устопсувни и мръснословия. Защото ако ме съзрете, ще заключите, че съм душесвеж, сърцемлад и в прекрасно якотелесие. Никакви коленослабие и кръстенемощие не са ме споходили!

Храноглътните ми желания са като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и продължаващите го телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети – непрестанни. При това младосърдие и якотелесие бива ли да ме подхвърляте на изпъдица?

С настоящето си буквописно изложение Ви моля да не ме пращате в пенсионно пустовремие, а и в бъднодневие да ме оставите на трудотворна занимавка!

Последна доплънка:

Виж, ако става реч за професор Влахов, той, макар и да е в ергенски самолипс, изпадна в кръстонемощие и комай в пълен угас на любощенски подсети – доказано от студентките. Неговата изпъдица е по-належаща!

Подпис: Александър Т. Балан“

10.03.1916 г.

Петър Пашов пък, също езиковед, казва все пак за академика, че дори след края на професионалния си живот на възраст 75 години „не скъсва с Университета, където е чест гост.

Дори надхвърлил деветдесетгодишна възраст, този удивително жизнен и бодър патриарх на българската филология, поканен от нашия професор Ст. Стойков в негови часове, изнесе през 1952 г. емоционална лекция пред нас, студентите българисти, като обстойно и с вещина отговаряше на нашите въпроси.

И по-късно, почти столетник, той ни посрещаше група аспиранти и асистенти у дома си на ул. „Климент Охридски“.