50 години от огнения ад на летище "София": Паша Христова загива бременна

1971 година е една от най-черните в историята на българската гражданска авиация. От 18 януари до 21 декември стават три големи самолетни катастрофи, които отнемат живота на почти 100 пътници и техните екипажи. В началото на годината близо до летище Цюрих се разбива пътнически самолет Ил-18 LZ BED. Загиват 39 пасажери и 7 от членовете на екипажа на самолета. На 17 септември край връх Свети Дух в Рила, 8 човека се разбиват с АН-14. Черната серия завършва броени дни преди Новата година отново с Ил-18. На летище София в огнен ад загиват 32 души, сред които и известната певица Паша Христова.

Ако естрадната легенда беше оцеляла в жестоката самолетна катастрофа и не бе останала завинаги на 25, вероятно щеше да бъде световна звезда. Половин век след страшната драма на летище „София”, погребала 30 души от артистичния елит, темата продължава да буди шокиращи въпроси. А Паша Христова остава като трагичен символ на случилото се. Приживе талантът й обаче успява да блесне като фойерверк, а шлагерите й са вечни.

Само за 6 години момичето от Княжево триумфира до „Златният Орфей”, записва над 60 песни и плочи в „Балкантон”. И очарова всички с чистотата и чара на неподправения артистизъм. Гласът ѝ е неподражаем - с рядък диапазон и драматизъм до най-фините нюанси на нежното музициране.

Друга от най-прочутите ни естрадни звезди – Мария Нейкова, оцелява по чудо в адската катастрофа, но години след това не може да излекува душевните и физически травми. Това чудо за нея се случва навръх рождения й ден, който обаче за нея се превръща в трагична дата и след смъртта на приятелката й Паша Христова Мария никога повече не го празнува. От коляното надолу Мария има 54 хирургически шева и преживява 6 операции. Сред оцелелите в кошмара е и друга естрадна легенда Борис Гуджунов, който също до края на живота си плачеше, когато си спомнеше за огнения ад. Народната певица Янка Рупкина също е сред оцелелите пътници и въпреки че е обгорена на много места лекарите я спасяват по чудо.

Вечерта на 21 декември 1971 г. е необичайно мека за зимата. Над София пада топъл дъжд. Самолет Ил-18 на БГА “Балкан” трябва да излети от летище София за Алжир в 23,30 часа. Машината току-що е минала през основен ремонт. Оркестър "София" лети за дните на българската култура в Алжир. Участват и танцьори и инструменталисти от състава за народна музика към столичното читалище "Аура". Половин час преди полунощ Ил-18 със 73 пътници на борда се отправя към изхода. След като набира скорост, машината се отлепва на 7-8 метра от земята и в следващите няколкостотин метра продължава да лети по този неестествен начин. Това продължава около 30 секунди.

Крилата на няколко пъти се накланят. Носът се вдига рязко нагоре. Туловището се накланя силно наляво и се забива в тревната площ край полосата. Двигателите избухват в адски пламъци. Тялото на самолета се пречупва на две - задната част остава на място, а предната с крилата продължава напред. Междувременно единият двигател изскача на пистата. Предната част на самолета се влачи още около 300-400 метра. Всичко става за секунди. Огромно огнено сияние се възпламенява над летище София. Минути след катастрофата пистата е осеяна с части от човешки тела.

Половината от пътниците загиват, а останалите са тежко ранени. На върха на своята кариера си отива обичаната от целия български народ - даровитата и красива Паша Христова. Според една от версиите смъртта на Паша е мигновена, резултат от удара. Според друга - мъчителна от изгарянията.

Пристигналите на мястото спасители се спъват в човешки останки. По чудо оцеляват пътниците в задната част на самолета. Голяма част от оцелелите, за да се спасят скачат от зейналата във въздуха дупка, образувала се при разцепването на самолета. После чакат линейка или поне милиционерска кола, но най-накрая при тях идва автобус, с който обикновено се превозват пътниците до самолета. Всички оцелели тичали към него, за да се качат. По пътя ги пресрещат линейки, които ги откарват в „Пирогов”. Оцелелите в злополучния полет се възстановят в продължение на месеци и години, някои не могат да се преборят с психологическата си травма през целия си живот. Държавата им изплаща големи обезщетения, а цената му е тяхното мълчание за случилото се във фаталната нощ.

След ужаса краката на Мария Нейкова са целите в ужасни белези и за да ги крие, не смее да сложи пола цял живот. Тя е близка приятелка на Паша и до смъртта си не можа да прежали дружката си. Нейкова разказваше как често й се явявала насън. Няколко месеца преди да си отиде Мария успяла да каже, че Паша я призовава при нея в отвъдното. „Пашка ме вика горе, при нея! Чувам гласа й!”, повтаряла тя.

Приживе пък, за да успокои душата си, изпълнителката на песента към филма "Козият рог" "Вървят ли двама" твърдеше, че душата на мъртвата й приятелка се е вселила в котенце и затова се обграждаше с пухкавите животинки, разказват нейни приятели. 

Мария Нейкова и Михаил Белчев на "Златният Орфей"

Неофициалните версии за причината за катастрофата са шокиращи. Борис Гуджунов бе категоричен, че самолетът умишлено е бил повреден, за да бъде убит вторият пилот. Летецът бил твърдо решен да разгласи истината за черните курсове, които са правили по това време някои хора от червения елит, за да изнасят пари към швейцарски банки. Въпросният втори пилот иска да съобщи за тежките далавери на самия Тодор Живков през неговия пилот Борис Луканов, командир на фаталния полет. Когато далавераджиите разбират за намерението, решават да ликвидират „певеца”.

„Било е саботаж, за да загине вторият пилот”, категоричен е Гуджунов. Пет години по-късно мъжът на Мария Нейкова, чийто баща е в системата на ДС, му разкрил, че катастрофата е предварително планирана, за да убият пилотът. „Всичко това вече се знаеше през 1976 г., но всички мълчат, никой не го интересува”, споделяше великият певец.

В началото на 70-те БГА “Балкан” изпълнява чартърни полети, с които превозва богомолци от Алжир, Тунис и Либия към Мека и Медина. По тази линия са съществували възможности за извършването на множество финансови злоупотреби най-вече с нелегален износ на оръжие. Въпреки „желязната” ръка на тоталитарната система, във въздухоплавателната компания цари корупция по най-високите етажи от управлението й. Именно създалата се корупционна среда във въздушния ни превозвач стават и причина да се търси втора доста по-мистериозна версия за причините за катастрофата.

Според нея инцидента е бил умишлено предизвикан, а хората са загинали, само за да бъде ликвидиран вторият пилот Васил Драганов. Той е трябвало да бъде премахнат, защото поискал лична среща с Тодор Живков, на която е имал намерение да разкаже за финансовите злоупотреби случващи се от известно време в БГА “Балкан”. Васил Драганов до последно помага на хора от горящия самолет да се спасят от огъня, но самият той изгаря в огнения ад.

Друго предположение, което хората смятат за най-достоверно е, че пилотите, които са возили музикантите, са били принудени да излетят прекалено бързо, за да може да кацне самолетът на Тодор Живков. До днес обаче има само една официална версия за катастрофата и множество предположения.

Въздушният ас Борис Луканов е командир на злополучния полет

Друг не по-малко шокиращ факт, който също предизвиква много догадки е, че в случай като този с толкова невинни жертви не е започнат съдебен процес, въпреки че по онова време за всяка производствена авария се води дело. Имало е следствено дело, което си е свършило прекрасно работата, но всичко е покрито. Оттук нататък започват хипотезите и въпросите защо няма наказани.

След катастрофата службите карат оцелелите да подпишат декларации, че няма да искат никакво обезщетение и няма да съдят „Балкан”. В случайността на инцидента се съмняват много хора, включително синът на Паша Христова - Милен и съпругата му, която е химик в БАН. Тя твърди, че когато самолетът се запалил, целият район е бил отцепен и не са допуснали пожарната да гаси. „Хората са горели като факли и са скачали от самолета. Огнеборците признават: „Ако ни бяха допуснали да гасим, нямаше да има изгорели!” В крайна сметка държавата дава кръвнина от 18 000 лева на сина на Паша Христова. 

Последните две години от живота на певицата й носят най-голямото признание. През 1970 г. в третото издание на Международния фестивал „Златният елен” в Брашов – Румъния, Паша получава трета награда за изпълнител. През пролетта на същата година заедно с Мими Иванова и Мария Нейкова печели слушателския вот на Пролетния радиоконкурс с песента на Светозар Русинов и Димитър Точев „Яворова пролет”, а през юни в Слънчев бряг представянето й в конкурса за български песни на „Златният Орфей” е истински триумф както за нея, така и за авторите на песните „Една българска роза” и „Повей, ветре”, за които получават първа награда и Големия приз – златната статуетка.

Във фаталния ден – 21 декември, Паша тръгва за полета към Алжир необичайно елегантна – излиза от къщи облечена с черно манто и черна рокля, разказва танцьорката от „Аура” Елена Донкова, която е една от оцелелите в катастрофата. „Беше страшно елегантна, сякаш знаеше, че отива някъде”, потръпва от зловещия спомен тя.

Борис Гуджунов оцеля в огнения ад, но психическата му травма остана за цял живот 

Борис Гуджунов пък има изключителен късмет, че седи не от страната на лявото крило, а мястото му е при седалките тройки. При двойките в средния корпус обаче е Паша – тъкмо там, където самолетът се разцепва и няма шанс за оцеляване. При удара лявото крило е разцепило корпуса и от него изпадат част от пътниците, които загиват.

„Чуваха се само писъци, нищо друго, никой не говореше, не си казвахме нищо...”, върна се към страшния спомен Гуджунов приживе. Едва когато останките от самолета заорават и спират на пистата, оцелелите започват да скачат от руината. Борис успял да излезе, защото резервният екипаж на самолета успява да отвори вратата. Като вижда, че около него всичко се смачква, той се отскубва от колана. Остава без наранявания, но когато скача от вратата, натопява неволно ръцете си в керосина и получава изгаряния.

Паша обаче умира, стискайки здраво ръката на любимия си - известния композитор, пианист и диригент Николай Арабаджиев-Фучо. Твърди се, че младата жена си отива бременна и тъкмо затова не скочила от самолета – от страх да не убие бебето. „Тя е била толкова притихнала, сякаш е искала да си отиде тихо и кротко с голямата си любов”, разказва актрисата Латинка Петрова в книгата на журналиста и един от най-добрите познавачи на българската естрада Иван Георгиев „Една българска роза - 40 години след катастрофата”.

От красивото и талантливо момиче остава единствено медальон с котва, сърце и зарче. Бижуто обаче изчезва на погребението на Паша, въпреки че брат й го поставя върху капака на ковчега. Няколко дни след трагичната смърт на певицата тя грее на малкия екран като солист в новогодишна програма за 1972 година, което разчувства цяла България. Макар вече е мъртва, Паша е жизнерадостна на екрана. Кадрите остават непроменени, сякаш е още жива и трагедията е просто сън.

До последно синът на Паша Христова - Милен, който си отиде преди няколко години, търси истината за смъртта на майка си, която дори не помни. „Истината за катастрофата не се рови толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката”, твърдеше наследникът на певицата.

На „Златният Орфей“ през 1970 г. Паша Христова е без конкуренция. Тя печели голямата награда и първа в конкурса за нови песни

Той успява да оформи образа й по стари семейни снимки и спомени. Преди няколко години Милен разкри, че майка му е погребана на католическия парцел на Централни гробища без смъртен акт, а документът е бил издаден чак 2 месеца след погребението. В него пише, че естрадната певица е издъхнала в болницата. Синът й се лута и търси истината защо смъртният акт е бил издаден чак през февруари 1972 г. Милен не вярва, че Паша е жертва на трагична случайност. Но така и не успява да стигне до истината, защото сам той издъхна без време.

Като капак на цялата мистерия около катастрофата в задграничния паспорт на Паша, странно защо, липсва печат и виза, а е бил валиден. Но най-големият въпрос поради каква причина е допуснато Паша да бъде погребана без смъртен акт, което законът не допуска по никакъв начин. И дали в гроба са останките на Паша? Самият Милен твърди, че певицата не е умряла в пламъците, а е била откарана в болница, където не са искали да я спасят. Снахата пък разказва, че известна врачка й казала да не пита за Паша, защото тя е убита.

Любопитен е разказът на патоанатома проф. Георги Цеков, който идентифицира трупа на Паша. Той разказва: „Докараха ни ги всички накуп - обгорели до неузнаваемост. Една черна купчина. Как да разберем кой кого е? Добре, че една от моите помощнички беше голяма почитателка на Паша. И тогава съдебният медик напипал медальончето, което се оказало, че принадлежи на певицата. Това бил талисманът й, с който никога не се разделяла.

Паметта на певицата непоправимо очерня композиторът Петър Ступел, който свидетелства срещу арестувания от ДС за шпионаж „баща” на „Златният Орфей” Генко Генов. Та той твърди, че Генов накарал Паша и Николай да пренесат през границата 10 каси с уиски, а те нямали нищо против да му услужат. Според него те били склонни, защото Генов бил човекът, който уреждал награди и правел кариера на базата на лични отношения. Понеже мъртвите няма как да очистят името си, петното остава.

В първите дни на новата 1972 г. се появява песента „Птицата” с подзаглавие „В памет на Паша Христова”. Автор на текста е Дамян Дамянов, композитор e Тончо Русев, изпълнява я Лили Иванова.

В свое интервю преди години синът на Паша Милен сподели, че единствената, която го е потърсила след смъртта на майка му, била Лили Иванова. „Не помня срещите, защото съм бил прекалено малък. Но знам, че е идвала у нас с черна „Волга” на Политбюро с перденце. Спирали са пред нас и ми е носила подаръци”, разказа той пред медиите. Малко след смъртта на Паша в Княжево тръгнали слухове, че кубратската дива приела много присърце факта, че Милен остава полусирак и искала да го осинови. Още повече, че тогава Лили вече била прехвърлила 30-те и нямала свои деца.

Въпреки яките си връзки настоящата прима не успяла да вземе момчето, защото според слуховете бащата Васил категорично отказал да даде сина си. Според него това щяло да бъде своеобразно предателство спрямо паметта на мъртвата майка. Някои пък твърдят, че ако Паша Христова беше жива, Лили Иванова нямаше да е №1 в естрадата и двете щяха да си делят почетното звание „прима на българската естрада”.

„Вземи във този хубав ден една българска роза от мен./ Нека тя да ти разкаже с ароматния си глас/ за Балкана, за морето и за всички нас.” Едва ли има българин от по-старото поколение, който да не знае текста и мелодията на „Една българска роза”. Песента, изпълнявана от Паша Христова по текст на Найден Вълчев и по музика на Димитър Вълчев, е обявена за песента на ХХ-то столетие.

През 1970 г. естрадната певица печели награда на „Златният Орфей”, както и „Мелодия на годината” през 1972. През 2009 г. по повод 50 години БНТ специален юбилеен сайт обявява 50 любими песни от „Златният Орфей”. След гласуване „Една българска роза” на Паша Христова печели най-много гласове и отново заема първото място сред любимите на няколко поколения българи популярни песни. „Една българска роза” се смята и за най-емблематичната песен на изпепелената в адската катастрофа изпълнителка. Според близки до певицата обаче нейната любима песен била „Янтра”.