90 години от рождението на актьора: Наум Шопов: Търсех да играя злодеи...

Ако беше жив на 27 юли легендарният актьор Наум Шопов щеше да навърши 90 години. По повод юбилея на рицаря на българския театър, както често наричат таланта, журналистът Георги Тошев подготви биографичното издание „Наум Шопов. Бележки от един живот”. Макар и черно-бяла като полиграфия, книгата с подбрани биографични фрагменти с изповеди, спомени и размисли показва наситената, богата душевност и разноликата същност на един от най-успешните артисти в историята на българското кино и театър. Участвал е в над 70 театрални постановки, има над 60 роли в българското кино.

Играе в театрите в Стара Загора (1948–1950), Пловдив (1952–1958), Бургас (1967–1968), в София – Театър на Народната армия (1958–1975, с прекъсване) и Народния театър (от 1985). И въпреки стотиците си роли той няма завършено висше актьорско образование. Киното го открива млад и му се отблагодарява със запомнящи се роли в „Цар и генерал“, „Случаят Пенлеве“, „Крадецът на праскови“, „Иконостасът“, „Инспекторът и нощта“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Трета след слънцето“, „Топло“, „Вилна зона“, „Константин Философ“, „Граница“ и сериала „Капитан Петко Войвода“.

Наум Шопов е една от най-загадъчните публични личности в страната, не обича да говори за себе си и не дава интервюта. Отказва поканата на Георги Тошев да запише неговите спомени.

Но преди десетилетие, на прага на своите 80 години и изправял се вече веднъж пред смъртта, актьорът узрява за тази идея и чрез своя зет - художника Кольо Карамфилов, който бе съпруг на дъщерята на артиста - Лиза Шопова, се свързва отново с журналиста с думите: „Време е! По-добре е аз да го разкажа, а не след време, когато ме няма, други да го преразказват с лъжи!“. Всички тези текстове-фрагменти, включени в „Наум Шопов. Бележки от един живот” са буквално последните размисли и послания, записани в болничната стая.

Макар през 2010 г. да излиза по случай 80-годишния юбилей на актьора луксозното албумно издание с твърди корици, новата книга Георги Тошев допълва с последния си разговор с актьора от болничната му стая, с фрагменти от недовършената пиеса „Билборд” на дъщеря му Лиза Шопова (актриса, драматург и режисьор), вдъхновена от баща й, и със спомен от Асен Мутафчиев (актьор и внук на Наум Шопов). Особено ценно в книгата по случай 90-годишнината от рождението на актьора е преводът на текст от руски критик със заглавие „Наум – между Габен и Оливие”, публикуван в том от поредицата „Актьори на световното кино”, която се разпространява в бившия СССР в периода 1964–1980 г.

В него се казва следното: „Българското кино дълго не забелязваше Наум Шо­пов. Въпреки че в театъра той вече беше изиграл роли, превърнали се в събития за сезона, а критиците бяха написали не една статия, отчитайки своеобразието на неговия талант, кинорежисьорите години наред канеха актьора за съвсем малки роли, иначе казано, за епизодични. (…)  Определят Наум Шопов като „Брехтов актьор“, изпитващ влечение към изкуството на „представяне­то“ – индивидуалност, рядко срещаща се в българска­та актьорска школа. (…) Наричаха Шопов „звукопоглъщащ“ актьор, око­ло когото никога не възниква рекламна шумотевица. Всичките му успехи се приемат като нещо естестве­но, отбелязвайки единствено неговата „самоотверже­на“ преданост към професията му.”

За първи път се посвещава толкова дълга обзорна статия за български актьор в контекста на 60-те години на ХХ век и чиито роли са разглеждани като значими за историята на европейското кино.

„Наум Шопов. Бележки от един живот” разказва от първо лице впечатленията на актьора за своите роли и предизвикателства, за спомените си с редица емблематични личности като Димитър Пунев, Любо Димитров, Емилия Радева, Въло Радев, Володя Янчев, Едуард Захариев, Катя Паскалева, Леон Даниел, Асен Шопов, Благовеста Кабаиванова, Крикор Азарян, Венета Карамихова, Стефан Данаилов, Георги Калоянчев, Иван Кондов и др. По-голямо любопитство като че ли будят разсъжденията му и по чисто житейски теми като обичта и любовта, приятелството, предателството, за несправедливостта и гнева, който буди тя, за театъра и отдадеността на професията, за личните си демони, за изкуството, музиката (особено джаза), книгите и четенето, за чувството да си „на ръба”, за надеждата и спасението, за последната мечта. Все неща, които трудно узнаваме дори за близките си приятели.

В ролята на Ропеспиер в постановката "Делото Дантон" на великия полски режисьор Анджей Вайда, който поставя пиесата във Военния театър

Искрено и с преданост говори Наум Шопов за талантливия режисьор Леон Даниел, който му дава възможност да се изяви на сцената – правят заедно пиесата „Хамлет”. Ключова за актьора по-късно се оказва и още една Шекспирова пиеса – „Крал Лир”, под режисурата на Явор Гърдев. Една от най-трудните роли за превърналия се в легенда актьор се оказва тази на Ленин: „Трудно. Непосилно. Нищо не ме отключваше към този образ. (…) нищо от личността на Ленин не кореспондираше с мен”. С насмешка си спомня, че е изиграл доста злодеи, особено в киното, като обобщава: „Търсех ги злодеите. Аз и Ленин съм играл”.

Филмите „Вилна зона” и „Топло” пък отключват комедийния талант на актьора; признава, че са отприщили чувството му за хумор, „успяха да извадят от мен онова странно чувство на смях, на живот, на забавление, което понякога никой не може да усети”, спомня си той.

От друга страна, макар да получава престижната международна филмова награда за мъжка роля от кинофестивала в Карлови Вари – на цар Борис в „Цар и генерал”, Наум Шопов с огорчение признава разочарованието си от родната гилдия: „Просто не ме обичаха. Не ме обичаха. Много хора не обичаха това, което аз правя. Дистанцираха се. И в театъра беше така. В това отношение съм самотник и в театъра.”

Боли ме това, че много трънлив път изминах. Много тръни имаше по пътя ми, за да стигна дотук. Знаеш ли какъв път съм минал? Не пожелавам на никой. Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Станах човек, благодарение на театъра.” Съкровени думи, изречени от Наум Шопов във филма на журналиста Георги Тошев „Личен разговор”, посветен на големия актьор. Без да има висше образование по актьорско майсторство, защото комунистическата власт не го допуска във ВИТИЗ заради буржоазния му произход, той става жрец в храма на Мелпомена. При това от върховните жреци. Животът му е низ от върхове и падения. Той успява да надвие смъртта, дори когато сам я пожелава.

Наричат го рицар на българския театър, мъдрец, аристократ. И като всеки творец Наум Шопов беше самотник. „Самотата е спътник на човека. Човек се ражда и умира сам. Това е факт. А за съжаление, понякога и живее сам. То се случва често на хората, които се занимават с изкуство. За мен да кажеш „аз творя” звучи малко високопарно, но има самота, нужна е самота. Сам трябва да работиш, ако си актьор. Разбира се, с помощта и указанията на режисьора, да се подчиниш на общото правило на постановката, на мисълта, която иска да изведе авторът на текста. Защото това е посланието, заради което съществува театърът. Но... ти, актьорът, си сам”, споделя той през пролетта на 2006 г. в интервю.

А в изповедта си пред Георги Тошев развива своята теза: „Не съм се чувствал самотен, но обичам да съм сам. Да бъдеш сам с мислите си, с книгите, с нещата, които обичаш, с близките, е хубаво, лично преживяване. Винаги съм държал да бъда на една ръка разстояние от другите. Не ги допускам вътре в моя интимен свят. Аз си избрах този път. И аз си го следвам. Самотен съм наистина. Обичам да съм сам. Когато съм самичък, имам интересни преживявания, но те са си мои. Остават заключени в моя свят. Не искам да ги споделям с другите.”

Наум Шопов проплаква на 27 юли 1930 г. в Стара Загора в семейство на бежанци от село Смърдеш от Егейска Македония, което е било част от Османската империя, а днес се намира в Гърция. От малък е закърмен с театъра. Баща му Христо Шопов е бил директор на самодейната трупа в градското читалище, а майка му Мара Шопова е актриса в Старозагорския театър. Свидетели твърдят, че й се налагало да кърми там бебето Наум. И така още като ученик момчето пожелава да стане актьор и мечтае за голямата сцена. То обаче има още една голяма страст – музиката и точно заради това учи кларинет в музикалното училище в София. А след това се готви упорито, за да постъпи в Държавното висше театрално училище, сегашния НАТФИЗ.

В „Последната лента на Крап” в Пловдивския театър

14-годишен Наум става свидетел на идването на новата власт, дошла в името на светлите идеали на комунизма и социализма. Но заради същата тази власт през 1949 г. баща му ненадейно изчезва и чак след време семейството му разбира, че е станал политически затворник в концлагера в Белене. Защото има буржоазен произход и не подкрепя с все сили въстанието от 9 септември 1944 г. Христо Шопов се връща от Белене, но животът му никога няма да бъде същият. Не след дълго умира. Синът му приживе избягваше да говори за тази семейна трагедия.

Наум Шопов е приет сред първите по бал в Театралното училище, но уви радостта му трае само няколко часа. Името му стои върху разлепения списък с приетите студенти, но малко след това е зачертано с две червени кръстосани линии. Заради буржоазния му произход. Някой изфабрикува лъжата, че той е легионер. Така комунистическата власт наказва Наум Шопов и той никога не успява да завърши висше образование.

По същото време бъдещият актьор получава още един голям удар в живота си, който остава траен отпечатък и който завинаги преобръща мисленето и характера му. Предаден е от свой много близък приятел. И след тази коварна случка Наум решава никога повече да не се доверява изцяло на хората и винаги да има едно наум. „Не съм имал истински приятели. Аз се пазя от приятелството. Страхувам се от приятелството”, споделя творецът в автобиографичната си книга „Личен разговор. Бележки от един живот”. И разказва, че в Стара Загора били петима приятели и съученици.

„Заедно изживявахме нашите първи сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели, на един джур тогава им казвахме, джурове. Ние бяхме непрекъснато заедно. Докато на един джур аз не съм забелязал, когато той я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е., любили са се. И след известно време, няколко дни след това, той ми се похвали. Това за мене беше срив. Категоричен срив.

Това беше такова огорчение, което продължавам да нося в себе си. Това да ти направи, да извърши с тебе такова нещо, с първата ти любов, приятел, в когото си имал пълно доверие, дал си му всичко, цялото приятелство. Но тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И ако не успееш тази мъничка много любопитна подлост да я смачкаш, да не й дадеш възможност да пръкне между взаимоотношения на истинско приятелство, ти не си човек. И ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мене. И аз не съм допускал до себе си хора, които съм се страхувал да не ме излъжат отново в приятелството”, изповядва се големият артист в книгата „Наум Шопов. Бележки от един живот”. 

И след двойния житейски удар отива в казармата за цели 3 години, като е пратен на едно от най-опасните места – да охранява радиоактивните материали, складирани в урановата мина в Бухово. А след това птичето на късмета каца на рамото му и той започва да играе в Драматичния театър в родния си град. Щастлив е. След две години, вече доказал се като актьор, въпреки липсата на образование по актьорско майсторство, отива в Пловдивския драматичен театър. Не след дълго поема към София и постъпва в трупата на Театър „Българска армия”, където играе близо три десетилетия. Първата му роля там е Неджимин в „Чудак” от Назъм Хикмет под режисурата на Леон Даниел. Последният му пристан беше Народният театър „Иван Вазов”, където игра от края на 80-те години на миналия век до смъртта си през 2012 г.

Наум Шопов (Хамлет) и съпругата му Невена Симеонова (Офелия) в „Хамлет“ от Шекспир. Пиесата е поставена в Театъра на Народната армия от режисьора Леон Даниел.

Наум Шопов създава интересни и сложни образи както в театъра, така и в киното. Близо 250 са театралните и филмовите му роли. И почти всички са емблематични. Дебютира в киното през 1960 г. в „Бедната улица” на режисьора Христо Писков. Сред най-известните ленти с негово участие са „Инспекторът и нощта”, „Крадецът на праскови”, „Невероятна история”, „Вълчицата”, „Небето на Велека”, „Случаят Пенлеве”, „Иконостасът”, „Князът”, „Няма нищо по хубаво от лошото време”, „Вилна зона”, „Топло”, Капитан Петко войвода”.

По ирония на съдбата, човекът, който не е допуснат до ВИТИЗ заради буржоазния си произход, няколко пъти играе на сцената вожда на пролетарската революция Владимир Илич Ленин. „Трудно. Непосилно. Нищо не ме отключваше към този образ, към тази личност. Справих се, защото просто погледнах на ролята като на особено предизвикателство. Но нищо, абсолютно нищо от личността на Ленин не кореспондира с мен. Това е нещо, което трябваше да изиграя. Прост трябваше!”, описва в биографията си своите професионални и лични терзания Наум Шопов.

Жрецът на театъра признава, че негови учители са били режисьорите Леон Даниел, с когото поставят „Хамлет”, както и Крикор Азарян като спектакълът „Вишнева градина” в Народния театър се оказва лебедовата песен и за двамата интелектуалци мъдреци. Наум Шопов има щастието да работи и с Асен Шопов, Маргарита Младенова. През 1978 г. репетира с великия полски режисьор Анджей Вайда, който поставя във Военния театър „Делото Дантон”. Наум Шопов е един вдъхновен Робеспиер, Васил Михайлов е Дантон, Стефан Данаилов - Камий Демулен, а Илия Добрев - Сен Жуст. Работата с Вайда беше истински празник за мен, казваше Наум Шопов. А полякът остава приятно изненадан от таланта на българските актьори.

Наум Шопов обаче не е от лесните актьори, той е човек с труден характер. Въпреки огромния си талант, професионализъм и дисциплина, която спазва, ако усети високомерно отношение от страна на режисьора, актьорът не с явява на репетиции. За такъв случай от 1991 г. разказва бившият директор на Народния театър проф. Васил Стефанов в книгата си „Народният театър като съдба”. Шопов едва не проваля спектакъла на Красимир Спасов „Мъртвешки танц”, защото не приема методите на работа на режисьора.

Екс шефът на трупата така описва разговора си с големия актьор, когато го моли да сподели с какви точно методи на Спасов не е съгласен. „ …вдигаше рамене, кършеше ръце и повтаряше, че не вярва тази пиеса да има успех, не вижда смисъл да бъде поставяна. Останах с впечатлението, че в душата му е смутно, нещо го измъчва, тежи му, възможно е не дотам ласкавите отзиви за последните му роли да бяха засегнали болезнено самочувствието му, може би до ушите му бяха стигнали приказките на някои от колегите му, че дори актьор с известност като неговата не е в състояние да гарантира успех на постановката, в която участва („Безкрайно отчаяние”).”

Актьорът получава „Икар” за цялостно творчество през 2006 г.

„Представям си смъртта като жена, пленителна, красива и ако ме пожелае ...защо пък да не отида при нея”, призна именитият актьор в едно от последните си интервюта, дадено пред сайта „Литературен свят”. А 16 години преди онази с косата да го отнесе, Наум Шопов прави опит за самоубийство, който и до днес е обвит в мистерия.

В една фатална есенна привечер през 1996 г. актьорът прекрачва прага на Народния малко преди 18 часа. Тъй като му предстои спектакъл, той винаги отива в гримьорната си поне час преди началото на представлението в 19 часа. 15 минути преди спектакъла асистент-режисьорката почукала на вратата на стаята му, за да му каже, че до началото остават броени минути. После обиколила и гримьорните на останалите артисти. Както повелява вътрешният ред в театъра, точно в 18,55 ч. актьорите се събират зад кулисите и чакат началото на спектакъла. Така станало и този път, само че с едно изключение: Наум Шопов го нямало. Асистентката хукнала към гримьорната, но установила, че вратата е залостена. Веднага извикала останалите актьори, както и хора от техническия персонал, които разбили вратата.

Пред всички се открила ужасяваща гледка: Наум Шопов лежал на земята полугол, ръцете му били в кръв, изглеждал бездиханен. Всички застинали, но някои от присъстващите реагирали бързо и веднага извикали линейка.

На място дошъл и директорът Васил Стефанов, който излязъл на сцената пред публиката и обявил, че представлението се отлага заради „заболяване на един от участниците”. От театъра звъннали и на близките на Наум Шопов, който бил откаран в интензивното отделение на ИСУЛ. Лекарите установили, че актьорът е посегнал на живота си, като си е прерязал вените с бръснарско ножче. За щастие докторите успели да го върнат от оня свят и рицарят на Мелпомена успя да се възстанови физически.

След преживения срив обаче не смееше да се върне в театъра и да се качи отново на сцената. Чувстваше се несигурен. В крайна сметка надви смъртта и продължи да се снима в киното и се завърна триумфално в театъра. През лятото на 2010-та онази с косата пак го посети. През август той преживя тежък инфаркт, но благодарение на животоспасяващата операция, извършена от светилото в кардиохирургията проф. Генчо Начев, който е директор на болница „Света Екатерина”, Наум Шопов е спасен. Поставени са му три байпаса. Сърцето на актьора е доста увредено, но тази своевременна намеса успява да го върне към живота. Сърцето обаче го предаде през 2012 г. и той издъхна на 18 април същата година на 81 години.

Волята на Наум Шопов беше да бъде кремиран. Малко след смъртта му излезе и последният филм с негово участие „Инкогнита” на режисьора Михаил Пандурски, създаден по повестта на Павел Вежинов „Бариерата”.

Сякаш воден от крилатата фраза на Шекспир от „Както ви харесва”: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”, именно на сцената Наум Шопов среща любовта на живота си – актрисата Невена Симеонова. Жени се за нея и двамата живеят заедно половин век. Може да се похвалят с един от най-дългите бракове в арт гилдията, която по принцип не е известна със своето целомъдрие.

Невена и Наум се срещат за пръв път през 1961 г. във Военния театър. Играят в съветската пиеса „Иркутска история” от Алексей Арбузов. Симеонова била последна година студентка във ВИТИЗ. „Не само че я забелязах веднага, но опитното ми око веднага я отся от останалите. Тя също ме отся от множеството млади момчета и мъже около нея”, разказваше приживе големият актьор. Оттам насетне двамата си партнираха често на сцената. Радваха се на щастлив семеен живот. Имаха духовна връзка и не можеха един без друг, споделят техни колеги. Невена Симеонова, която бе 7 години по-млада от съпруга си, успя да издържи без любимия си Наум малко повече от година. И отиде при него през юли 2013-а на 76 години. Самата Невена обаче някак си остава в сянката на съпруга си, макар че тя също направи силни роли в редица филми – „Птици и хрътки”, „Вилна зона”, „Дишай, човече!”, „Най-тежкият грях”, „Равновесие”, „Златната река”, „Не се сърди, човече”, „Следвай ме”.

Наум Шопов не само се ражда в семейство на интелектуалци, но и самият той заедно със съпругата си създават мощна артистична династия. А в рода всички по мъжка линия неизменно носят имената Христо или Наум, изключение прави само един от внуците на големия актьор – Асен, който е син на дъщерята на Наум Шопов – Лиза от брака й с Христо Мутафчиев.

Наум Шопов като Борис III във филма на Въло Радев „Цар и генерал”. Петър Слабаков е ген. Владимир Заимов

Филмът на режисьора Въло Радев „Цар и генерал”, в който Наум Шопов е в образа на цар Борис III, а Петър Слабаков е ген. Владимир Заимов, има особено място в българското кино, както и за самия Наум Шопов. Съдбата среща малкия Наум с цар Борис III по време на официалното откриване на Пловдивския панаир на 9 април 1934 г.

„Когато откриваха Пловдивския панаир, цар Борис III ме докосна по бузата. Тогава не подозирах, че един ден ще го изиграя”, сподели приживе големият актьор. Режисьорът Въло Радев пък си поставя смела и амбициозна за времето задача – да изгради образа на човека и монарха Борис III извън познатите комунистически клишета, изчерпващи се до черно-бялото определение „монархо-фашист”. „В „Цар и генерал” обаче реших с Въло Радев да не представяме цар Борис като злодей. Първо, защото царят не беше злодей. Аз открих в него нещо човешко. Той е обичал цветята, градините. Човек, който обича природата не може да бъде злодей. Във филма обаче Въло замени неговата страст към ботаниката с колекционерската му страст на часовници. Което чудесно замести едното с другото. Но явно царят е бил самотник, за да търси допир с нещо, което не засяга другите хора. Засяга само него и неговата страст към ботаниката, към растенията, да ги отглежда, да им се радва. Ето нещо човешко”, разказва Наум Шопов.

Той се подготвя изключително сериозно за тази роля, чете дневниците на личния съветник на царя и виден дъновист Любомир Лулчев. В основата на филма е психологическият, политически и идеологически конфликт между генерал Владимир Заимов и цар Борис III. Генералът е патриот и антифашист, но също така бива разкрит като съветски разузнавач, обвинен е в държавна измяна и след това осъден на смърт чрез разстрел. Цар Борис отлага смъртната присъда, като очаква, че Владимир Заимов ще помоли за помилване. И двамата се връщат в спомените си и преосмислят отношенията си. Такава молба не пристига и царят заповядва присъдата да бъде изпълнена. Филмът на Въло Радев печели Голямата награда „Златната роза” във Варна през 1966 г., а Наум Шопов е удостоен с Първа награда за актьорско изпълнение на Международния кинофестивал в Карлови Вари.

Има една роля, на която Наум Шопов особено държи и винаги пристъпва към нея със страст, плам и трепет. Шекспировият Карл Лир. За пръв я играе, когато е на прага на 50-та си годишнина и вече е утвърден актьор.

Видният режисьор и педагог проф. Надежда Сейкова поставя „Крал Лир” през 1979 г. в Плевенския театър. И когато го питат какво толкова го привлича в ролята на трагичния крал Лир Наум Шопов отговаря: „Защото е богата, интересна, многопластова, прелюбопитна. Човешкото преживяване в пиесата е много силно, защото героят се отказва от власт в името на някаква лъжлива представа за света и хората, които не познава. А се оказва, че не познава дъщерите си – нещо много страшно.”

Наум Шопов в ролята на крал Лил в едноименната пиеса, поставена на сцената на Народния театър от Явор Гърдев. Снимка: Бистра Бошнакова 

За последен път рицарят на Мелпомена влиза в образа на Шекспировия герой през 2006 г. Именно с тази емблематична роля той пожела Народният театър да отбележи 75-ия му юбилей. Големият актьор лично моли авангардния режисьор Явор Гърдев да постави спектакъла. И постановката се превръща в истинско театрално събитие. Премиерата е съпроводена с провокативна рекламна кампания. Из София са разлепени плакати с надпис „Наум Шопов е луд”. Шекспировата трагедия разказва за краля, който разделя кралството си между двете си дъщери, като обезнаследява третата, защото смята, че тя го е предала. Пиесата изследва отношенията родители – деца, но също и отношенията в обществото и човешката природа.