90 години от рождението на каубоя на българското кино: Джоко Росич – роден за рицар

Мнозина имат своите лични спомени с големия Джоко Росич. Той бе не само легендарен актьор с уникален, запомнящ се глас, но и човек с главно Ч - сърдечен, сърцат, доблестен и храбър мъж, обичан и обичащ близките си, приятелите, колегите и изобщо обичащ и уважаващ хората. Той бе далеч от интригите, а да изпитва завист и омраза към някого за него бяха непознати понятия. Неслучайно Джоко Росич имаше много приятели не само сред колегите си актьори и кинаджии, но и сред хора от най-различни професии. България, Сърбия и Унгария еднакво го приемаха за свой и безкрайно го обичаха. Каубой, балканец в хубавия смисъл на думата, кавалер, но не и груб, и арогантен мачо. Джоко Росич бе душата на компанията, завладяващ със своята искреност, енергичност и безброй интересни житейски и професионални истории.

На 28 февруари актьорът легенда щеше да навърши 90 години. На 21 февруари 2014 г. - седмица преди рождения си ден - Джоко Росич си отиде от този свят. И отнесе със себе си една частица от добротата на човечеството.

Благодарение на моите родители, които са кинотворци, се запознах с Джоко Росич, когато бях още малка и през годините имах щастието, освен да изгледам повечето филми с негово участие, да разговарям с него по най-различни теми. А когато се заех с журналистика да направя и няколко интервюта с него. Благодарна съм му, че той се държеше с хората като с равен, още повече с младите и с децата. Въпреки голямата си популярност, Джоко Росич бе далеч от звездоманията. Той бе толкова земен и непринуден в общуването, че с него можеше да се говори за всичко. Единственото, което го караше да кипне е, ако някой говореше против друг, ако критикуваше хора в тяхно отсъствие или пък ковеше българския и сръбския народ. Мъж на честа, който държи на принципите и идеалите си, той не позволяваше в негово присъствие да се вихри нихилизъм и да се критикуват колеги, приятели или пък изобщо българите или сърбите.

Снимка: Иван Чертов

Джоко Росич често се обръщаше към дамите не по име, а с “мила” - не, защото не помнеше имена. В „мила“ имаше особена топлота и непринуденост. 

"Жената трябва да върви до мъжа. И да го подкрепя. И да не дава лоша дума да се каже за него! До мъжа да върви! Не до роднини. Не до приятелки. Жената - с мъжа. И мъжът с жената! Не с майка си! Не с дружината си! С жената. Да пази името й. Да пази нея. Да я уважава. Да я цени. Да решава проблемите. Да премахва препятствията. Да не я кара да плаче. Да жадува усмивката й. Мъж-жена. Това е първата и най-важна връзка. Тя ражда живот. Създава дом. После, казвате: “Няма любов!” Любов има. Вие не я разбирате. И тя си заминава... Отива при друг. Този, който я разбира и цени..." Така мислеше големият актьор. При него нямаше разнобой между мисли и действия.

 „За какво му е на един мъж да прави каквото и да било, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си!”, чистосърдечно казваше Джоко Росич. И макар славата му в киното да не бе на любовник, а повече на екшън герой, сред дамите той безспорно имаше чара на мъжкар и каубой, кавалер и ценител на женската красота. Роденият в Сърбия актьор, чийто неповторим глас помнят зрители от различни поколения, бе верен на жената до себе си. Той имаше два брака, а последните 50 години от живота си прекара заедно със съпругата си Лиляна.

Джоко Росич заедно със съпругата си Лиляна минава по червения килим по време на кино фестивала "Любовта е лудост" във Варна

Росич имаше своя представа за истинската жена. Смяташе, че демонстративното разголване на дамите е за мъже без въображение. Сексът и любовта се случват първо в ума, ако човек няма фантазия, той и не може да обича истински – това верую изповядваше актьорът.

„Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да ѝ обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена. Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде”, споделяше Джоко Росич.

„Ще помня Джоко висок, красив, умен, джентълмен, мъж, мъж, мъж”, сподели преди 8 години на поклонението пред актьора Аня Пенчева. 

Като истински кавалер през 2008 г. Джоко Росич лично подкрепи Аня Пенчева и партньора й Рангел Спиров по време на участието им в танцувалното шоу "Денсинг старс"

„30 пъти съм умирал в киното. Всичките ми смърти са били различни. Един уважаващ себе си актьор не може да си позволи да умира по един и същи начин”, изповядваше се още кино легендата.

Самият той не беше възпитаник на театрална или кино академия, но бе роден да бъде актьор. Защото беше истински и в живота, и в киното, държеше се естествено и без фалш. Джоко Росич завършва Икономическия институт „Карл Маркс” и школа по радиожурналистика. 17 години работи като журналист в БНР. Играл е обаче в над 110 филма в България, Унгария и Сърбия. „Много пъти са ме канили, но аз никога не съм го правил, защото смятам, че театралната сцена, театралният актьор е друга професия, че това не е за мен. Много колеги могат и едното, и другото, но аз смятам, че не мога да бъда театрален артист”, откровен бе каубоят на родното кино.

Актьорът обожаваше да язди коне и да колекционира оръжия, най-вече ножове. Първото си острие получава още като дете от баща си. „Аз обичам оръжието заради самото оръжие. Обичам го като произведение. Това е голям майсторлък да се изработи. Моята колекция е скромна. Аз колекционирам любовта си към оръжията. Човек да бъде колекционер на оръжия трябва да е богат човек. То се прави с пари. В България не познавам нито един богат артист, а аз съм артист. Каквото съм могъл ей така съм купувал, много са ми и подарявали”, разкри страстта си той.

Джоко признаваше, че в Централна и Източна Европа е имало само един артист, умеещ да язди по-добре от него – Гойко Митич

Джоко обаче не беше ловец. „Не мога да вдигна пушка да убия животно. Какво ми е виновно то. Аз съм дълбоко убеден, че авджилъкът е избиване на комплекси и това е страшно в съвременния свят. Някога, когато ловът е бил средство за прехрана, е имал друг смисъл. Тогава животното е имало своя шанс. Сега вече то няма никакъв шанс при тези съвременни оръжия. Представете си една ловна дружинка от 25 души, която тръгва по едно поле. Появява се един мил заек и тогава се вдигат 25 цеви, които бълват огън, докато горкият заек не се разпадне на парчета. Това е убийство, това не е лов", споделяше той.

Джоко Росич се снимаше в екшъни и уестърни, но не обичаше филмите с 300 убити и 200 ранени. Казваше, че хората, които правят подобни филми, не са творци: „Това е индустрия. Това не е изкуство. Аз съм привърженик на европейското кино. То е финес, то е стремеж да се влезе в дебрите на изкуството. Онова е индустрия и държавна политика”.

Джоко признаваше, че в Централна и Източна Европа е имало само един артист, умеещ да язди по-добре от него – Гойко Митич. Двамата са големи приятели, не само защото имат обща родина – Югославия. На младини докато се учи да язди конете, Росич е тренирал бокс, лека атлетика и гребане. В повечето случаи актьорът сам изпълнява каскадите си в киното и не ползва дубльор. Имало е и засечки, които едва не му коствали живота. Но Бог закриля каубоя.

Джоко Росич във филма "Смърт няма" (1963 г.) на режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева. Снимка: колекция Българска национална филмотека

Цял живот той спазваше хигиена при общуването си с хората и при участието си във филми. В гилдията бе известно, че не приема лесно роли и изключително държи на репутацията си. Отказвал е да играе в комедии, макар сладкодумно да разказваше всякакви смешни истории и вицове.

"Бих играл в комедия, в която актьорите играят безбожно сериозно, а публиката пада от смях", бе откровен Джоко Росич в интервю, което ми даде през 2008 г. Разговаряхме в любимата му кръчма "При Илко" на пазара "Ситняково". И тогава той ми разказа:  „Преди време в България дойде режисьорът на американо-италианската продукция „Спартак”, който искаше да заснеме тук част от филма. Извикаха ме на среща с него и той ми даде едно парче хартия и ми показа епизода, в който ме кани да играя. Там имаше една реплика. Аз му казах: „Извинявайте, че съм ви загубил времето, но явно е станала някаква грешка. Това не е за мен.” И той ми казва: „Вие знаете ли, че в киното няма големи и малки роли.” А аз му отговорих, че е много малко момче, за да ми каже това и го попитах: „Ако в Италия предложите това парче хартия на Франко Неро, той ще го приеме ли?” А режисьорът ми отвърна: „А, Франко, не”.

И тогава му казах: „А, защо аз? Аз знам, че не съм Франко Неро, не съм Робърт де Ниро, не съм Робърт Редфорд, но ние не сме нито в Италия, нито в Америка. Ние сме в България и в България Джоко съм аз, много се извинявам.” Представяте ли си, този филм ще бъде излъчен в България, а аз в България имам публика, хора, които ме обичат и ще отидат да гледат филма и ще кажат: „Горкият Джоко, какво прави там!” Актьорът обаче приема да се снима в хубави реклами на ракия и български мезета, а характерният му дрезгав басов глас звучи и до днес по Радио 1 Рок.

Една от любимите снимки на рицаря на българското кино

Джоко харесваше ролите на лошия герой: „Да направиш отрицателен герой и да го изпипаш, да го направиш така, че когато този герой накрая на филма го убиват, на публиката ѝ е жал, че са го убили. Това означава, че съм направил нещо“.

Актьорът винаги намираше добри думи и за младите си колеги и никога не се големееше. Според него актьорите от по-младото поколение играят като богове. „Не приемам реплики от рода: „По-рано имаше големи актьори, сега няма.” Как да няма! Винаги е имало и ще има! Българското кино го е имало, има го и ще го има! Никога няма да умре!” В това вярваше Джоко Росич.

Джоко или както е на сръбски Джордже Росич е роден на 29 февруари 1932 г. в Крупан, Кралство Югославия. Записан е обаче на 28 февруари, за да не празнува рожден ден през 4 години. Син на учители - българка и сърбин, той емигрира в България по политически причини през далечната 1951 г., като тук завършва висшето си образование. В началото на 60-те се пробва в киното, като три държави България, Сърбия и Унгария го наричат свой артист, тъй като се е снимал в почти равен брой филми във всяка една от тях.

„Аз бях 17 години журналист в Националното радио и случайно в началото на 60-те попаднах в един филм – „Хроника на чувствата”. Никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор. И така започнах тук-таме да се снимам, беше рехаво, но все пак си докарвах някакви доходи. След това снимах доста филми. През 1976 г. се снимах в един унгарски, който се прожектираше и в България. Той се казваше „Под краката им свири вятърът”.

Заглавието всъщност показва съдбата на моя герой, тъй като те накрая го обесват и под краката му свири вятърът. Това е един също преломен момент в моя живот, защото аз тогава все още не бях убеден, че това е моя работа и се чувствах като пришълец, като чуждо тяло. След завършването на филма обаче се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико усещане и аз почувствах, че това е моето призвание”, споделяше Росич за това как е станал актьор. А той е поредното силно доказателство, че не винаги театралният или кино университет могат да направят от някого страхотен актьор. Актьорството се носи отвътре - или го можеш, или не. То е в таланта, обаянието и амбицията, които човек сам има и не е до въпрос само на специфично театрално или кино образование. Както и в умението на артиста "да играе" в отбор.

Джоко Росич в ролята на Ичергубоила в историческия епос на Людмил Стайков "Хан Аспарух" (1981)

Икономистът по образование, журналист по професия Джоко Росич бе киноактьор по призвание. Снимал в класики като „Хан Аспарух”, „Демонът на империята”, „Осмият”, „Езоп”,  „На всеки километър”, „Гоя”, „Антихрист”, „Баща ми бояджията”, „Иван Кондарев”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Войната на таралежите”, „Време разделно”, „Под игото”, „Капитан Петко войвода”, „Зарево над Драва”, „Търновската царица”, „Съдията”.

Участвал е в близо 30 филма, заснети в Унгария – „Унгарска рапсодия”, „Лоши хора”, „Никой не е забравил първата си любов”, „16 момичета от 16 града”, „Кръшкачи”... В централноевропейската държава тачат Джоко не по-малко, отколкото у нас. Там дори са му присъждали престижната кинонаграда „Актьор на годината”. През 1999 г. получава награда за главна мъжка роля на 29-ия национален кинофестивал в Унгария за филмите „Законът на циганите” и „Страст”. През 2004 г. Съюзът на артистите в България пък го отличи с наградата „Икар”.

Джоко Росич бе душата на компанията и обичаше да се забавлява с приятели и колеги

Снажният и мустакат актьор от българо-сръбски произход се е учил на актьорско майсторство от Наум Шопов, Иван Кондов, Апостол Карамитев. Най-много обаче е научил от Коста Цонев. „Винаги щом го срещна, се обръщам към него с „Учителю”, казвал е Джоко.

"Аз не съм завършвал никаква академия, в киното съм попаднал случайно. И е трябвало да се уча от някого. И съм се учил от огромните имена на българското кино и българския театър. Не ме е срам да кажа, че съм крал от тях. Крадях непрекъснато. Всичко това, което съм откраднал от тях се е акумулирало в ей това, което стои пред вас. И съответно след това съм могъл да излъчвам нещо. Не бих могъл да излъчвам, ако не съм взел от тях", искрено призна той.

Паметно за Росич е участието му в българо-съветския филм на Вили Цанков „Рàли”. Продукцията била заснета през 70-те в пустинята Каракум в Средна Азия. „Снимахме при 48 градуса на сянка, а сянка нямаше”, спомняше си актьорът. От горещините и сушата той загубил половината си коса, но пък заработил 2500 лева хонорар. С парите си купил вила в село Бойковец в Етрополския балкан. Там той прекарваше пролетите и летата през последните 20 години от живота си.

Джоко Росич смяташе, че Западът изобщо не разбира това, което се случва на Балканите, не разбира балканския манталитет и балканската политика, история и култура.

„Непрекъснато идват и в България, и в Сърбия разни господа, които гледат умно и говорят умно и ни учат как ние трябва да живеем. Нас ни учат хора, които не знаят нито какво е гроздова ракия, нито какво е сливова. Когато им казвам, че най-много обичам печена агнешка главичка те ме гледат като канибал. Не могат да разберат каква е тази наша манджа. Да не говорим за нашите сарми, мусаки, кьопоолу. А той ни дава акъл на нас, без да знае кои сме, от къде сме, не знае от какво се напиваме, как се напиваме. Ние се напиваме различно от тях и затова на Балканите сме велики и затова сме единствени на този свят. Никъде другаде няма Балкански полуостров. Това е най-доброто място и за живеене, и за работа, и за любов", каза ми балканският каубой.

Джоко Росич даде и своя отговор защо сърбите се палят повече от българите: „Сърбинът е човек, на който като му падне пердето не мисли нито за къща, нито за жена, нито за деца. Него не го интересува нищо – паднало му е пердето и отива да гине. Българинът ще премисли кое как да бъде. Някой път едното е по-добро, защото ще се размине без жертви, без катаклизми.”

В приключенския българо-съветски сериал "По следите на капитан Грант" (1986)

За пръв път се влюбих, когато бях 5-годишен в момиче от Крупан, бе откровен Джоко Росич. Твърдеше, че още като съвсем малък изпитал истински чувства и страст. Паднал си и по много красиво момиче – еврейка. Тя обаче имала трагична съдба – след окупирането на Югославия от нацистите била депортирана заедно със семейството си и удавена в реката.

Джоко се жени за първата си съпруга Занка, когато и двамата са студенти. Казваше, че съпругата му била голяма красавица. От брака им се ражда дъщеря му Ирина. По-късно тя завършва ВИТИЗ, участва във филмите „Два диоптъра далекогледство” и "Като песен”. Мечтае да се снима в Холивуд и заминава със съпруга си за САЩ. Поради здравословни причини обаче й се налага да прекрати актьорската си кариера. Мести се със семейството си в Канада, където намира работа като медик.

Каубоят на българското кино в любимата си кръчма "При Илко" на пазара Ситняково, която е украсена с много плакати на филми с участието на актьора

Истинската любов Росич среща у втората си съпруга Лиляна, с която живеят заедно повече от 50 години. За първи път журналистът и бъдещ актьор вижда музикалната редакторка Лиляна в коридора на БНР. Развежда се и остава с Лиляна до сетния й час. Когато се женят и Джоко, и Лиляна имат по един брак зад гърба си и по едно дете. Нямат свое, но отглеждат и двете си деца заедно. Синът на Лиляна – журналистът Стоян Колев обаче умира по нелеп начин само на 51. Той се задавя с баничка в подлеза на Орлов мост и умира за секунди. Стоян оставя две дъщери полусирачета. Докато бяха живи Джоко и Лиляна се радваха на общо шестима внуци и правнуци.

Лиляна почина преди Джоко, след като води тежка битка с рака. „Лиляна беше невероятна жена, най-храбрата, която познавам. Докато беше тежко болна, никога не се оплака, тя бе истински стоик”, гордееше се актьорът. Дори и в заника на живота си двамата публично изразяваха любовта си един към друг. „Жена ми Лиляна всяка сутрин идва под юргана при мен, ляга на гърдите ми и така откарваме в сън още половин час”, разказваше през сълзи Джоко Росич.

Смъртта на любимата му Лиляна през лятото на 2013-та бе огромен удар за храбрия мъж. „Със самотата не се живее. Мислех, че като минат 4-5 месеца от смъртта на Лиляна, и ще свикна, но не – става все по-страшно", разказа тогава той. "Аз непрекъснато си говоря с Лиляна, не мога да приема, че я няма. И днес, като вляза вкъщи, първо я викам по име, но тя не ми отговаря. Живял съм с нея 50 години и изведнъж да я няма. Най-страшното е, че тя беше качествен човек, храбра и смела, и позитивна, и съм я обичал, а сега я няма", неутешим бе актьорът.

За последно видях Джоко Росич в края на 2013 г. в Дома на киното на прожекция на филм на моя баща. Беше голям жест от страна на именития ни актьор, защото бе студен зимен ден, той уви не бе добре със здравето, за съжаление имаше и проблеми със зрението и вече виждаше само сенки. Но въпреки несгодите, бе достолепен с бастуна и с неизменния си черен каскет. Още по-храбро беше държането му - не се оплакваше, не се кахаръше, запази изцяло достойнството си на голям човек и на голям актьор.

Няколко месеца преди това Джоко загуби съпругата си Лиляна, която безкрайно обичаше и ценеше. Затова в очите му имаше много, много тъга и всяка дума за Лиляна го връщаше в спомените му и го разплакваше. Голямата мъка го срина и той много страдаше за съпругата си.

След прожекцията в Дома на киното му предложихме да го закараме до вкъщи и въпреки че първоначално каза: “Деца, не се притеснявайте, аз ще взема отсреща трамвая, знам пътя до нас”, ние настояхме да го изпратим до дома му. В колата той ни разказа весели случки от Киноцентъра, от негови преживявания на снимачната площадка. И за довиждане ни каза: “Радвайте се на живота докато сте млади и се обичайте!” Джоко Росич слезе на светофара на бул. "Ситняково". Махна ни за довиждане и направи мил жест с ръка като отдаде почит. Светофарът светна зелено за нас, а той остана да изчака да светне неговият зелен цвят, за да пресече булеварда. Обърнах се, за да го видя отново, а той продължаваше да маха в посока към колата.

Месец и нещо по-късно с тъга научих, че обичаният актьор е влязъл в болница и му предстои тежка мозъчна операция. Обадих му се в болницата и за щастие успяхме да разменим няколко думи. Джоко Росич звучеше бодро, дори се шегуваше. Молех се да премине през това изпитание и да бъде силен. "Благодаря ти, мила", каза за последно той. Но вече искаше да прегърне своята Лиляна. И си тръгна от този свят заради любов.

„Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват “този е никой”. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават", бе друга крилата мисъл на рицаря на българското кино.

„Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее", казваше Джоко Росич, защото вярваше, че "утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.“

В ранните часове на 21 февруари 2014 г., дни преди да навърши 82 години, Джоко Росич си отиде. Отлетя ден преди Сирни заговезни, когато се прощават всички грехове и започват Великденските пости. Може би и в това негово тръгване към небето имаше нещо символично. 

"Когато съм и до ден днешен пред камерата, или съм на екран, да знаете, че съм истински и го правя от сърце. И както си оно требе". Такъв е Джоко Росич - истински актьор и истински рицар на духа и честта.