Акад. Вера Мутафчиева: Аз съм ведър темерут!
„Уверена бях, че съм предназначена за необичайни дела, за страшно интересно бъдеще - то така и излезе, но с обратен знак”, така с доза самоирония описва себе си Вера Мутафчиева в мемоарната си поредица „Бивалици”. Енциклопедична личност, академик, един от най-задълбочените историци, османист, специалист по средновековна история на България и на Османската империя, писател, автор на емблематични романи като „Случаят Джем”, „Кърджалийско време”, Аз, Анна Комнина”, „Последните Шишмановци”, „Белот на две ръце”, „Предречено от Пагане”, на сборника с есета „И Клио е муза”, сценарист на филма „Хан Аспарух”.
Извън образа на учен и невероятен работохолик Вера Мутафчиева беше жена с железен характер. Дали е от зодията й Овен или от характера й, но Вера носи в себе си твърдо упорство, директност и мъжка праволинейност. Тя определяше себе си като „ведър темерут”. Като всеки голям интелектуалец бе леко дистанцирана от хората, не сваляше лесно границите и предпочиташе дори със свои стари познайници от университета да разговаря на „вие”.
Приятелите й, близките й колеги и студенти я помнят още от младежките й години с цигара в ръка и с къса коса. С дрезгав глас винаги даваше безпощадни оценки – за историята, за съвремието, за хората. „Странен човек беше Вера. Обичаше да мълчи, да слуша. Но когато кажеше нещо, тежеше като камък”, казва за нея издателката и писателка Божана Апостолова.
Вера Мутафчиева е уникална не само с творчеството си, но и с житейската си съдба. Бъдещата писателка проплаква точно преди 90 години - на 28 март 1929 г. в София в семейството на учителката по история Надя и ерудита акад. Петър Мутафчиев – виден историк византолог, чиито научни трудове обаче са забранени след 9 септември 1944 г. Сред най-знаменитите му научни изследвания са „История на българския народ” в два тома и на „Книга за българите”. Освен уважаван учен, той е и опитен царски офицер и участник в три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. През 1915-18 г. е командир на рота. Награден е с няколко ордена за храброст. Бил е декан на Историко-филологическия факултет при СУ.
Брат на Вера е проф. Боян Мутафчиев, който е по-малък от нея с 3 години. Той става известен физикохимик, но през 60-те години бяга във Франция. Затова никак не е странно, че през 1969 г. Държавна сигурност вербува 30-годишната тогава Вера Мутафчиева, която вече е утвърден учен и уважавано име в интелектуалните среди. Тя е дъщеря на народен враг, сестра и съпруга на невъзвращенци…
Картончето на османистката излезе наяве през 2008 г. Комисията по досиетата обяви, че тя е била агент на Шесто управление на ДС. Досието на писателката, която бе гуру за десните интелектуалци, предизвика истински шок сред научната общност, сред нейните колеги, приятели и някогашни студенти. Тя не пожела да коментира тъмната страна на своето минало. Но година по-късно си отиде от скоротечен рак, най-вероятно предизвикан от факта, че беше разпъната на кръст заради сътрудничеството си с ДС.
А бъдещата писателка се хвърля във водовъртежа на живота още като малка. Като дете тича гола по улиците на Опълченския квартал в София и се превръща в атракция за съседите. „То си личи от снимките ми още от втората-третата година: двурого чело, свити вежди, стиснати устни и нещо бабаитско в позата. Характерец!” описва себе си знаменитата майсторка на перото. И твърди, че родителите й я нарекли „дете-катастрофа”.
На 3 години се разболява от тиф и по чудо оживява. Чете сама още преди да тръгне на училище. Пак тогава, чрез уроци, но главно чрез книги и списания научава френски, немски и италиански. „От 11- до 14-годишна възраст бях някаква енергийна централа, бяс и кърджалийство. За приятелите ми в детството, почти без изключения момчета, бе естествено, че не съм съвсем момиче, бях тартор. Случеше ли се състезанието да премине в бой, биех се наравно, без да търся подкрепата им... Печелех точки, отхвърлила навреме предразсъдъка, че съм длъжна да изглеждам безпомощна”, колоритно разказва самата Вера Мутафчиева в книгата си „Бивалици”.
През 1943 г. обаче, едва 14-годишна като ученичка във Френската гимназия, губи баща си. Проф. Мутафчиев умира от рак и съпругата му остава вдовица с две деца в смутно военно време. Вера е принудена да работи, за да издържа себе си и да помага на семейството си. Бъдещата носителка на престижната Хердерова награда, която се връчва за високи постижения в науката, изкуството и литературата, прави лампиони от хартия, кутии за бижута и други домашни потреби и ги продава на пазара.
През 1943-44 г. англо-американските съюзници изсипват над София и над цяла България хиляди бомби, убиват над 4200 души, раняват близо 5000 и разрушават само в столицата десетки хиляди цивилни обекти. Майката на Вера бяга заедно с нея и с брат й Боян в Северна България, където семейството опознава отблизо селския живот.
След 9 септември Мутафчиеви се връщат в столицата, където царската власт е сменена с нова – комунистическа. Трудовете на проф. Петър Мутафчиев са изхвърлени от университета и забранени, той е заклеймен като „великобългарски шовинист”, защото се е сражавал в три войни и ратувал за държавно единение на всички българи. А новите коминтерновски управници, дошли на власт в България, вече са признали съществуването на македонска нация и са обявили, че българите в Македония са македонци, а тези в Северна Добруджа – румънци. Част от учените, които са работили с проф. Мутафчиев се отричат от него. В подобна враждебна обстановка към семейството й обаче Вера решава да защити бащината чест и да следва неговия път. Тя се насочва към изследване на Османската империя, подобна на баща си, който е специалист по Византия.
Останала полусираче от малка тя става дъщеря на Клио – музата на историята и на поезията.
През 1951 г. завършва с отличие история в Софийския университет. Става асистент в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, а от 1955 до 1958 г. е аспирант по османска история в Института за история към БАН. През 1958 г. защитава дисертация „Феодалната рента в Османската империя, XV–XVI век” за научна степен кандидат на историческите науки.
„През втората година от аспирантурата си разполагах със стая и денем, и нощем... Дали съм си въобразявала, че поумнявам, не зная. Но помня, че тогаз осъзнах: мисленето е първостепенна дейност, усилен труд, който трябва да ти донесе резултат, ако не - продължавай да копаш умствено. Велика истина, няма що. Добре де, нека се самоиронизирам, ала от друга страна: кой кога ме е посветил в азбучните хватки, които ускоряват развитието ни? Бидейки самотен бегач на дълги разстояния, позволено ми беше да правя вече открити открития. Е, правех ги”, пише Вера Мутафчиева в „Бивалици”.
Половин век тя дава своя принос за науката. От 1958 до 1993 г. работи в различни институти на БАН – по история, балканистика, литература, демография. През 1978 г. става доктор на историческите науки след защита на дисертацията „Кърджалийско време”. Тя е основател и директор на Центъра за древни езици и култури към Комитета за култура, както и директор на Българския изследователски институт в Австрия (1980-1982). Вера Мутафчиева е била заместник-председател на БАН, както и председател на Агенцията за българите в чужбина. От 2000 г. Вера Мутафчиева е Почетен доктор на Нов български университет. Тя дарява на НБУ архива на своя баща. Част от дарения архив е и автентичният ръкопис на „История на българския народ”. През 2004 г. е избрана за академик.
„Поне петдесет пъти ми е задаван въпросът: „Кое преобладава у вас, ученият или писателят?” Той е незаконен - защо трябва едно от двете да преобладава? Ами ако те са не две, а пет? Или пък, ако съотношението между тях е променливо във времето? И прочее... Сиреч задачата е: кое различава мисленето на писателя от това на учения? Всеки ще ви отговори бързо: първият волно съчинява, вторият търси истината, опирайки се на факти и използвайки логиката. Нищо по-невярно, но не тук е мястото за теории. Сигурна съм, че без фантазия не би се родила и развила ни една наука. А без логика - никакво художество”, разсъждава Вера Мутафчиева.
Не една и две трагедии разсичат живота на писателката. Но най-жестоката драма е, когато губи дъщеря си Яна. 30-годишното момиче решава да сложи край на живота си през 1984 г., като скача от балкона на семейния им апартамент. Вера Мутафчиева има две дъщери близначки – Рада и Яна, родени през 1954 г. от брака й със сина на Данаил Крапчев. Рада подобно на майка си се насочва към науката, но не към хуманитарните науки, а към природните. Тя завършва физика, става доктор по биология и работи в БАН. Сестра й Яна се увлича от рисуването и се изявява като талантлив художник до онзи фатален ден, в който се самоубива.
Авторката на „Предречено от Пагане” никога публично не коментира трагедията. Не го прави дори и с най-близките си приятели. Причината за смъртта на младата жена и до днес остават загадка. Според запознати Яна не е страдала от психично заболяване и била много жизнено момиче. Близки до Вера Мутафчиева допускат, че причина за фаталното решение на една от близначките е, че по това време тя била разделена със сестра си, която била в чужбина. Двете имали много силна връзка и никога до онзи момент не се били разделяли за толкова дълго време. Възможно е Яна да е страдала за сестра си Рада и затова да е решила да скочи от високо.
Умна, красива, силна и свръх амбициозна жена. Жена, която беше желана от мъжете. В същото време обаче тя ги плашеше със своята твърдост, прямота, интелект и целеустременост. Така описват Вера Мутафчиева хора, които са я познавали от близо. Самата тя не обичаше да говори за мъжете в живота си. Дори не споменава техните имена в автобиографичните си книги. Те фигурират там с лаконичното „съпругът”.
Първият брак на писателката е със сина на известния журналист, общественик и четник от ВМРО Данаил Крапчев, убит от комунистите на 10 септември 1944 г. Втория път дъщерята на Клио се венчава за филолога Атанас Славов, бъдещия известен семиотик, изкуствовед, писател и преводач, както и изследовател на живота и учението на Петър Дънов. Той преподава английска литература в СУ, работи в различни институти на БАН. Двамата си пасват интелектуално, но също така и се разминават като характери, поради което логично следва развод. По време на брака си обаче взаимно се впускат в любовни авантюри.
След раздялата си двамата не питаят особено топли чувства един към друг и не крият взаимната си неприязън. В средата на 70-те години Атанас Славов заминава по работа в САЩ и остава там. Работи като диктор в Радио „Свободна Европа”, Би Би Си и „Гласът на Америка”. Става инструктор по български език в Държавния департамент на САЩ. Завръща се в родината си през 1990 г. и умира година след Вера Мутафчиева – през 2010-та. През 60-те години Вера Мутафчиева попада под хорските упреци, защото се залюбва с публициста и журналист Владимир Найденов, който е семеен.
Обявяват авторката на „Случаят Джем” за мъжемелачка, името й постоянно е споменавано като любовница на един или друг известен мъж. Тя пък описва забранената си любов с Владимир в романа си „Белот на две ръце”. Книгата вдъхновява режисьора Иван Андонов да заснеме филма „Трудна любов” и самият той да изпълни главната мъжка роля. Лентата излиза на екран през 1974 г. и разказва за забранената и заклеймена от обществото любов между Екатерина и Иван. Двамата се влюбват, макар и вече семейни, което в онези години е почти престъпление, но в крайна сметка се разделят. Цветана Манева е в ролята на прототипа на Вера Мутафчиева - Екатерина.
Първата творба на Вера Мутафчиева е „Летопис на смутното време”, която излиза през 1965-66 г., но романът, което й носи слава е „Случаят Джем”, публикуван през 1967 г. Той е и най-превежданият – на близо 20 езика. Смята се за първия гей роман в България, писан след 1944 г. В основата на интригата е историята на турския принц Джем. След смъртта на султан Мехмед II Завоевателя през 1481, властта преминава в ръцете на сина му Баязид, който става султан под името Баязид II. Вторият му син, принц Джем, ерудиран, образован и опитен военен, обаче оспорва управлението на брат си и му предлага да си поделят империята.
Султанът обаче отхвърля предложението и между братята избухва конфликт. Джем е изпратен в изгнание и умира в Неапол през 1495 г. при тайнствени обстоятелства. Романът е конструиран като съд на историята, пред който се явяват повече от десет преки свидетели на този случай, сред които са и покровителстваният от принца поет Саади. Разплитайки отношенията между Джем и Саади според литературни критици Вера Мутафчиева разказва една хомоеротична история. Хомосексуалната общност у нас се отнасяше и се отнася с особена почит към писателката и виден историк.
Османската империя неизменно присъства в романите на писателката. Ето един от най-известните откъси от книгата й „Последните Шишмановци”, чрез който историчката обяснява връзката между империята и поробените народи: „Както е известно, Османската империя не беше империя на турци. По половина нетурчин бе всеки османски султан: изцяло бошнаци, унгарци, сърби, гърци, та чак пребягали италиански честолюбци от Анкона или Генуа бяха повечето везири, велики везири, паши. Както и да се трудим, по същото време между тях не откриваме българи.
Някои намекват, че то се дължало на простотията ни – други били по-напред от нас, та затуй дали управници и пълководци на много пък сложната османска държава. В отговор можем само да припомним, че същата тази проста България след края на Търново пръсна из цялото славянство свои книжници, за да предаде напредничавите си постижения. Причината да не броим българи везири и сераскери очевидно е друга: българите последователно отказваха да съработят с господаря си. Може би те разбираха твърде тясно и негъвкаво именно онази рядко възпявана добродетел – човешкото достойнство.”
Вера Мутафчиева е сценарист и на един от най-гледаните филми – Сценаристка е на най-гледания филм в българската история - суперпродукцията в 3 части „Хан Аспарух”. И до сега възрастни кинаджии си спомнят за епичния сблъсък между писателката и режисьора Людмил Стайков. Тя държала да се спазва историческата истина и да не се избягват варварските сцени. Режисьорът пък искал да героизира историческите личности. Веднъж по време на снимки, на които присъствала и Вера Мутафчиева тя в типичния си прям стил казала, че изпълнителят на ролята на хан Аспарух Стойко Пеев е гримиран като палячо и няма нищо общо със страховитите прабългари. Людмил Стайков не издържал и я изгонил от снимачната площадка.
Сценаристката заплашила, че ако не получи извинение от Стайков, ще оттегли своя сценарий. Наложило се да се намесят другарите от Комитета по култура, които да извикат на събеседване екипа на филма. Те накарали режисьора да преснима някои от епизодите по изискванията на сценаристката, а нея посъветвали да не се бърка повече в творческата работа на Стайков. В крайна сметка суперпродукцията била завършена успешно, но по време на премиерата Вера Мутафчиева и Людмил Стайков се държали много студено един към друг.
„Моето желание е прахът ми да бъде пръснат във водите на Бяло море”, пожела преди смъртта си акад. Вера Мутафчиева.
Волята й беше изпълнена –тя беше кремирана и на 13 юли 2009 г. – 40 дни след смъртта й дъщеря й Рада, внучката й Вихра и нейни ученици навлязоха с лодка навътре във водите на Егея и разпръснаха праха пред нос Сунион - крайната южна точка на Атическия полуостров. Видим откъм морето, върху високата скала на Сунион се намира храмът на бога на морските стихии Посейдон, който според представите на древните гърци е и посредник между нашия свят и отвъдното. Писателката издъхна на 9 юни 2009 г. на 80-годишна възраст след кратка, но мъчителна битка с рака.
„Вера Мутафчиева не можа да преживее оповестяването си в редиците на „агентите”. Въпреки че като елитен професионалист и експерт в своята област - османистика - не би било възможно да се отклони от поръчения, поставяни й от службите на онази власт. Да не говорим за „буржоазния” й произход, поставил я в ръцете на милиционерския произвол от най-ранна възраст”, написа преди години във фейсбук профила си политологът Огнян Минчев. Така той отговори на тези, които заклеймиха сътрудничеството на османистката с Държавна сигурност.
Комисията по досиетата я осветли като агент „Атанас” на Шесто управление на ДС. Била е вербувана през януари 1969 г. и почти 20 години е сътрудничила на службите. През 1990 г. досието й е било унищожено. Агентурният й псевдоним обаче е същият като името на втория й съпруг – Атанас Славов. Остава загадка какви точно донесения е писала видната историчка, специалист по Османската империя и Турция.
„Вера Мутафчиева беше дъщеря на „буржоазен интелектуалец”. Тя имаше клеймо - произходът й не беше „прогресивен”, пролетарски или от „бедно селско семейство”. Всеки българин с подобен произход трябваше да сътрудничи с ДС за да изкупи „вината” на родителите си и да получи някакъв шанс за реализация. Не зная каква част от тези хора са имали силата да откажат подобно „сътрудничество”, което в много случаи е било формално. Разкриването на това „агентурно минало” уби хора като Вера Мутафчиева и проф. Богдан Богданов.
След един труден и дал обилни плодове живот, те трябваше да се срамуват за това, което са били заставени да вършат в сенчестия ъгъл на своето битие. Не зная дали е имало потърпевши от тяхното сътрудничество с ДС. Но имам въпрос, който рядко се задава. Отворихме досиетата на агентите и ги пуснахме по пътя на катарзиса. Кога ще отворим досиетата на вербовчиците. Кога ще бъдат подложени на катарзис генералите от „Монтерей”, Гестапото и поредицата автори на героични мемоари за времената на червения шпионаж през Студената война”, възмути се Огнян Минчев и призова съдниците им: „Нека тогава поне си дадем сметка за унижението, което светли умове като Вера Мутафчиева и Георги Данаилов са преживели, за да оцелеят в лапите им преди десетилетия”.
