Актрисата и режисьор Доля Гавански пред Lupa.bg: Желанието ми да разгадая жените и да разбера повече за себе си ме подтикна да заснема „Денят на жената“

Топ
12:21 - 14 Септември 2020
1874
Актрисата и режисьор Доля Гавански пред Lupa.bg: Желанието ми да разгадая жените и да разбера повече за себе си ме подтикна да заснема „Денят на жената“

Доля Гавански е популярна и търсена актриса в Англия. У нас стана известна с главната роля, която изпълни  във филма на режисьора Виктор Чучков „18 % сиво“. Впечатли публиката и като  режисьор на документалния филм „Денят на жената“. И двата филма пожънаха успех на международни фестивали. Актрисата е родом от Варна, израснала е в Белград, Самарканд, Санкт Петербург и Москва. Учи актьорско майсторство в руската столица, след което е приета в Лондонската актьорска академия. Завършва и университета Кеймбридж. От дълги години Доля живее и работи в Лондон.

Работила е с редица световни имена като популярния актьор, комик и продуцент Стийв Куган, актьора Роб Брайдън, театралния режисьор Макс Стафорд Кларк и артистичния директор на Royal Shakespeare Company сър Тревор Нън. Има много роли в театрални постановки от Шекспир до съвременни автори, като например в West End (Лондонския Бродуей) в Rock N Roll на Том Стопард с Доминик Уест, както и многобройни телевизионни и радио драми на Би Би Си.

Нейният първи документален филм като режисьор „Денят на жената“ е един дамски поглед към изключителните истории на няколко руски жени, преживели световните турболенции от революцията през 1917 г. до наши дни. Интимен, изненадващ, забавен, ексцентричен, красив, „Денят на жената“ разказва за живота на тези жени, свидетелки на историческите и социални промени, като предлага уникален поглед „отвътре” към руския феминизъм.

Пъстрата историческа и кино мозайка подреждат героините на Доля. Сред участниците във филма са знаменитата телевизионна водеща, диктор и актриса Дина Григориева, писателката, журналист и Нобелов лауреат от беларуско-украински Светлана Алексиевич, която живее и твори в Берлин и която през последните дни бе заплашена от арест от режима на беларуския президент Александър Лукашенко.

Сред героите на „Денят на жената“ е и 96-годишната Мария Рохлина - ветеран от Втората световна война, участвала в битката при Сталинград и в освобождението на Чехословакия от нацизма.

Пред камерата на Доля Гавански и нейния екип застават и бизнесдамата Наталия Касперски - една от най-богатите жени в Русия, както и популярната блогърка Елена Кригина и талантливата балерина Мария Грибанова. Режисьорката успява да срещне зрителите и с друга интересна жена - писателката Наталия Малаховская, която е инициатор на феминисткото движение в Ленинград и която в навечерието на Олимпиадата в Москва през 1980 г. е изгонена от СССР и оттогава живее в  Австрия.

Световната премиера на „Денят на жената“ бе миналата година по време на Московския международен кинофестивал, а вълнуващата първа среща с българските зрители бе през юни т.г. на София филм фест в парка на Военна академия.

През 2019-та лентата бе отличена със Специална награда на Международния кинофестивал в Ялта, както и с приза за най-добър филм на Филмовия фестива Russia Abroad. На Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“ във Варна през август т.г. „Денят на жената“ бе отличен с Наградата „Горчивата чаша“ на Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски“. Документалният филм на Доля Гавански ще бъде показан на Sofia Summer Fest на 18 септември (петък) от 18 часа. Като актриса зрителите може да видят Доля Гавански в „18 % сиво“, който пък ще бъде прожектиран  на 14 септември (понеделник) от 20 часа отново на откритата сцена на Sofia Summer Fest зад Музея „Земата и хората“.

Филмът е селектиран за Международния фестивал за документално историческо кино - DOCK` 2020, който се провежда в Бургас и ще бъде показан на 22 септември (сряда) от 18 часа в Експозиционен център „Флора“ в града.

Пред Lupa.bg чаровната и талантлива Доля Гавански коментира работата си като режисьор и актриса, сподели любопитни истории от личния и професоналния си живот и разказа какво я е провокирало да заснеме „Денят на жената“ и какви са били нейните преживявания по време на снимачния период.

 Доля Гавански за пръв път представи филма си "Денят на жената" по време на Московския филмов фестивал през април 2019 г.


- Доля, какво ви провокира да се насочите към темата за феминизма в Русия и да разкриете живота на тези толкова различни руски жени с различни съдби?

- Всичко започна от една изложба в Лондон за образа на жената в историята на Съветския съюз и как се променя той чрез пропагандата. Аз бях куратор на тази изложба, която се казваше "Супер жени – работeте, изграждайте и не хленчете", която премина при голям успех в Англия. Една от причините да се насоча към тази тема беше, че след изложбата разбрах, че много малко е направено по въпроса за опита на съветската жена и за феминизма. Това е една много сериозна тема. Когато говорим за женския въпрос ние имаме предвид предимно образа на жената в западната култура. А на Изток нещата се случиха по друг начин и тук опитът е по друг.

В Англия едва през последното десетилетие говорят, че жената съчетава много роли, докато тук някакси това е било даденост. Реших, че образът на съветската и на руската жена трябва да бъде показан и да се разкаже нейната история. В СССР има и някои хубави неща, които се случиха по онова време и те не може да се отрекат. Освен това, на Запад като актриса, изиграх много роли на източноевропейки, които понякога са стереотипни. Желанието да разгадая жената в СССР и в Русия и да покажа нещо съществено и по-различно от общоприетия й образ на Запад, както и да разбера повече за себе си, ме подтикна да заснема документалния филм „Денят на жената“.

Директорът на София филм фест Мира Сталева, продуцентът Мартичка Божилова, режисьорът Доля Гавански и продуцентът Виктор Чучков представиха "Денят на жената" на българските зрители по време на София филм фест през юни т.г.

- Пред камерата ви застават жени с различни съдби, професии, социален статус, с различна гражданска и политическа позиция. И така се получава тази пъстра мозайка, разкриваща образа на руската жена.

- Да, това бе и моята цел. Подбрах жени с различни професии и съдби, тъй като не може да се покаже само един типаж на съветска жена. Всички мои героини, които се съгласиха да участват, са работили всяка в своята сфера, всички са преминали през лични трудности, но притежават невероятна сила и невероятна любов към живота. И те наистина дават надежда. Поне на мен така ми се струва. Дълго се подготвях за този филм – четох много книги, архивни документи, разговарях с много хора. Снимах филма през 2017 г. Тогава се навършиха 100 години от първата руска революция, започнала от жени, след която жените получиха права да гласуват. Исках да видя дали по улиците ще се подеме женският въпрос. Учудващо за него и дума не стана.

- Трудно ли беше да обедините тези жени, които дори изповядват различни идеологии? Вие разговаряте както с ветеранката от Втората световна война Мария Рохлина, която днес е на 96 години и за която Сталин продължава да бъде герой и светла личност, така и с писателката дисидент от беларуско-украински произход Светлана Алексиевич, която в своите журналистически разследвания разкрива извращенията на сталинизма и на съветския тоталитарен режим.

- Светлана Алексиевич бе първата жена, с която разговарях и която поканих да участва във филма. Тя ми даде кураж да продължа. Алексиевич, с която се видяхме в Берлин, ми каза: „Ти ще имаш същия проблем, както аз с моята първа книга „Войната не е с лице на жена“ – как да обединиш разказите на толкова много хора. След това отидох в Австрия, където снимах писателката Наталия Малаховская, която е инициатор на феминисткото движение в Ленинград още по времето на Съветския съюз. Имаше определен тип жени, които знаех, че искам да заснема. Първоначално отидох в Москва и за две седмици разговарях и заснех над 30 жени. Това беше нещо като проучване.

Писателят дисидент и Нобелов лауреат за литература Светлана Алексиевич е една от героините в документалния филм на Доля Гавански

След снимките дълго не можех да успокоя и да изгледам спокойно заснетия материал, защото бях натрупала много впечатления. Направих груб монтаж, за да видя поне как ще се разпледелят темите. И условно разделих филма на три периода – 20-те години на ХХ век, сталинския и постсталинския период, макар че аз не исках да разделям така филма. Но благодарение на тази работа разбрах на кои героини да наблегна и с кои да разговарям отново. В продължение на две години снимах героините на филма в различни ситуации.

А на 5 март 2017 г. за пръв път се срещнах с ветеранката Мария Рохлина. Когато се видяхме тя много енергично ми каза: „Днес е 5 март.“ Аз просто приех думите й протоколно като начало на разговора, но тя продължи: „Ако вие днес не бяхте дошли при мен, аз щях да съм на гроба на Сталин.“ И тогава аз си казах: „Добре, коя съм аз, че да съдя ветеранката?! Нито съм преживяла война, нито съм преживяла глада в Украйна, нито съм преживяла нейната съдба.“ Мисля, че в случая много ми помогна и актьорската работа - навлизаме в образа, опитваме се да го разберем, а не да го съдим. 

Същия ден се срещнах и с историк от правозащитната организация „Мемориал“, която изследва лагерите ГУЛАГ, както и с Мария Альохина от „Пуси Райът“ и присъствах на партито им под надслов „Сталина нет, но мы здесь“. („Сталин го няма, но ние сме тук.“) И аз помислих, че мога да направя филм само за 5 март. Милата ми майка ми каза: „Защо не си се хванала с един човек, а се захвърляш с такива мащабни теми и с толкова много хора.“ Но аз реших да опитам и мисля, че се получи. Не беше лесен филм. Това е тип изследване - през личната история на тези жени се открива цял един век от руската история. Аз чувствах отговорност към тези жени и към всяка една от тях се отнесох с разбиране и с уважение.

96-годишата ветеранка от Втората Световна война Мария Рохлина също застана пред камерата на Доля Гавански

- По повод на 5 март – деня на смъртта на Сталин. Тази година на тази дата бях в Москва и отидох на Червения площад. Паметникът на Сталин, който се намира зад мавзолея на Ленин бе отрупан с венци и цветя, а пред гроба му се виеше опашка от хора, които искаха да го почетат. За мен бе изумително колко хора се прекланят пред диктатора толкова години след смъртта му и след всички докаателства за чудовищни репресии, които е извършвал.

- Да така е. Аз например исках да снимам ветеранката Мария Рохлина как носи цветя на паметника на Сталин. За мен бе интересна нейната гледна точка към събитията от Втората световна война. Тази жена не само е участвала в битката при Сталинград, но пеша е вървяла оттам до Прага. Днес тя е на 96 години, има невероятна енергия. Тя е секретар на Московския комитет на ветераните. Мария Рохлина възприема себе си като жена с мисия. Ходи по посолства, организира възпоменателни събития за героите от Червената армия. Самата тя ми каза по време на срещите ни: „Ако с нещо мога да ви помогна, ще го направя веднага“. И аз знам, че дори да й звънна в 3 часа през нощта тя ще го направи. На тази достолепна възраст Мария Рохлина се вози с влак извън Москва, с метро. 

- Самите героини как възприеха филма и останалите участници?

- На премиерата в Москва много се вълнувах и за тях. Те не бяха гледали филма. Едно е да си актьор на премиера на филм, който не е за твоя живот, а друго е, когато това е за теб. Предупредих моите асистенти да успокоят ветеранката, че нея я няма до 50-та минута и да не помисли, че я няма изобщо във филма. И да я предудпредят, че във филма участват и други жени с различен поглед към събитията и да да не се вълнува от проблематичните теми. Но в суматохата забравиха да предупредят Мария Рохлина. За щастие тя седеше до известната дикторка Дина Григориева – най-известният женски глас в СССР. Двете се запознаха на премиерата.

Започва прожекцията, ветеранката гледа и мълчи, мълчи и нищо не казва. И изведнъж като се появи писателката дисидент Светлана Алексиевич Мария Рохлина избухна: „Какво знае тя? Била ли е тя на война?“ И Дина започна да я успокоява: „Спокойно, спокойно, вие сега ще се появите. Вие сте бомбата, накрая.“ Дина е абсолютен професионалист. Тя ми казваше: „Трябва да сме позитивни“. Когато говорите с нея на вас веднага ви става по-хубаво. Изправяте се, почвате да говорите по-уверено. Дикторката е въплъщение на съветската култура. Търсех човешкото в тях, не само да водим разговор за съветско време. Не исках да наблягам на идеологията и политиката. Затова и не включих кадри с осмоматренските срещи на Путин с жените, както и концерти и срещи с „Пуси Райът“.

Режисьорската получи приза за най-добър филм на Филмовия фестива Russia Abroad. Заедно с нея е легендарният дикторът и телевизионна водеща Дина Григориева, която също е една от героините в "Денят на жената"

- Как бе посрещнат филмът във Великобритания?

- Срещите със зрителите минаха много добре. Участвахте на един от най-важните фестивали, свързани с руско кино и там „Денят на жената“ получи наградата за най-добър филм. Преди пандемията филмът бе разпространен в кината, което за документален филм е рядкост. Имаше мнения този филм да се показва на всеки 8 март.

Много хора казаха, че това е документ за едно време и затова е безценен, което за мен бе много висока оценка. Други го възприемат като прозорец към Русия, тъй като за западния човек Русия е мистерия. Млади хора от публиката, които нямха никаква представа за онова съветско време гледаха с интерес. А и женската тема сега е доста популярна в света.

На една от прожекциите ме попитаха: „Какъв феминизъм има в Русия? Там към жените се държат ужасно.“ Отговорих, че Русия е страна на контрастите. От една страна там има огромно патриархално общество, а от друга страна жените получиха права и извоюваха много неща доста преди Англия. Например в Русия много директори на музеи са жени, което е рядкост и за Запада. Смятам, че в Русия също има има гражданско общество, което е много образовано и умно, което хич не е малко. На премиерата в Русия пък от публиката стана една жена, разплака се и каза: „Ето този филм показва, че жените държат Русия. Това са нашите майки и баби, които си дадоха живота, за да построят индустрията“. Факт е, че след Втората световна война мъжете са много по-малко от жените.

- Доля, вие добре познавате Русия и руската култура. Вашите детски години минават там. Какъв е вашият първи спомен от Русия?

- Аз бях много тъжна, защото трябваше да напусна моето училище в Белград. Помня огромното метро в Москва, а аз и дума не знаех а руски. В Белград учих английски и френски, там руският не беше задължителен. Първо живяхме в Узбекистан, в Самарканд и когато пристигнахме си мислех, че в Централна Азия ще е романтично. Безспорно беше много интересно, но в началото изживях истински културен шок. В този град имаше най-различни нации – узбеки, таджики, евреи, руснаци, татари – Сталин всички ги беше смесил. Ние живеехме в хотел и аз ходех там на училище половин година и не знаех една дума на руски. Но семействата се сближихме. И за мен това беше съвсем нов свят. На тръгване пък плаках, защото всички бяха толкова топли. Аз бях като паднала от небето – европейско дете.

- Но с балкански корени – български, сръбски, черногорски.

- Е, да. Но в Самарканд наистина беше впечатляващо. А после отидохме в Петербург. Там беше съвсем различно от Самарканд. Съвсем друг манталитет, хората също бяха топли, но аз 2-3 месеца нямах приятели и пак страдах.

- Майка ви и баща ви са шахаматисти. Вие играете ли шах?

- Да, играя. Даже се състезавах като малка. Участвала съм на състезания в Белград. Шахът е прекрасно нещо за развитие на логика и на мисленето. Шахът ми даде много. Родителите ми не ме натискаха да ставам шахматист. Майка и баща ми се запознават на осмомартенски турнир по шах в Белград. Това го разбрах наскоро. Татко е роден на 8 март и цял живот сме се шегували с това.

- А защо напуснахте Югославия и отидохте в Съветския съюз?

- В Югославия започна да се надига национализмът и това започна да задушава майка ми. Като икономист, който говори руски, тя успя да получи работа в едно от представителствата в СССР на югославска компания и първият град, в който се установихме беше далечен Самарканд.

Баща ми предлагаше да остана в Белград, но аз тръгнах с майка ми. Отидох в последната година на съществуването на СССР и станах свидетел на разпадането му и на раждането на нова Русия. Помня, че през 1989 г. баща ми заедно с брат ми беше в Букурещ. И ние бяхме в Самарканд и гледахме по телевизията падането на Чаушеску. Майка ми се шокира и веднага поръча разговор за България, за Румъния, за Югославия. Както знаете тогава не можеше да говориш с чужбина просто така, а ставаше с поръчка. Цял ден никаква връзка с никого. Накрая баба ми от Варна първа успя да се свърже с нас и да каже, че баща ми и брат ми са добре.

Една от причините да тръгна с майка ми към Русия беше желанието да свиря на пиано. Мислех, че ще ставам пианистка. Но в Москва ме хванаха лудите и вече исках да се занимавам с театър. Бях приета в ГИТИС, учих при заслужилия артист Владимир Гордеев, ученик на Андрей Тарковски.  Заминах обаче за Лондон, където бях приета и в тамошната актьорска академия. Завърших университета в Кеймбридж и защитих докторантура на тема, свързана с Мейерхолд и руския театър. 

Доля Гавански заедно с Руши Видинлиев и Виктор Чучков по време на снимките на "18 % сиво". Снимките стартираха от родния град на актрисата - Варна

- Къде се чувствате най-добре и къде наистина се чувствате у дома си?

- Варна e едното от местата, където се чувствам най-добре. Градът е важна част от мен и там аз винаги съм спокойна. Свързвам Варна с баба и дядо, към които бях много привързана. Всяко лято ходих при тях. Майка ми като работеща съветска жена все работеше и баба ми ме гледаше. Имам прекрасни приятели във Варна. Белград също е част от моето детство. Москва също. Най-дълго обаче живея в Англия. Шегувам се, че детството ми премина в България и в Югославия, тийнейджърството в Русия, а след това узрях в Англия. Доскоро си мислех, че Англия е страна, където историята върви, не се разбива, както е в Русия. И изведнъж виждате, че искат да махат паметници на Чърчил, на Гладстон. Това е страшно нещо.

- Връх взе разрушителната енергия.

- В една Англия да се разбива историята това за мен е толкова странно. При нас и в Русия по бихме го възприели – сваляме, слагаме нови паметници и личности. Но за Англия наистина е много неочаквано и странно.

- Как преминахте през социалната изолация, с какво се занимавахте?

- До преди пандемията бягах напред-назад, занимавах се с куп неща – снимах, пътувах, пишех сценарии, разбира се занимавах се и с децата си. И аз като моите героини не съм намерила прекрасния баланс. Нещата стават с жертви. „Денят на жената“ беше показан в Харвард и на 10 март се връщах към Англия. В самолета нямаше почти никой. А след два дни като че ли целият свят се промени и изведнъж всичко спря. И аз си казах: „Добре, ще имам малко почивка, ще обърна повече внимание на децата.“ Нямах представа, че това ще продължи толкова дълго.

В началото писах, нахвърлих идеи за документален и за игрален филм. Правих благотворителни разговори онлайн. За мен това имаше смисъл, защото смятам, че който с каквото можеше да помогне, трябваше да го прави. Имам много последователи в социалните мрежи и смятах, че трябва да разговарям с тях. Фестивалите бяха отложени. Изведнъж се превърнах и в домакиня, и в готвачка, и в учителка. Как да правиш нещо голямо, като на всеки десет минути синът ми казваше: „Принтирай ми това, принтирай ми онова.“

Руши Видинлиев, Доля Гавански, Виктор и Борислав Чучкови на предпремиерата на "18 % сиво" във Варна

- Актриса или режисьор – кое е по-лесното?

- Актьорската работа е чудесна – ти правиш своята роля и мислиш само за нея, за останалото се грижат други хора. А режисьорът трябва да отговоря за всички хора и за всички детайли. Режисьорската и актьорската професия имат своите плюсове и минуси. В проекта „Денят на жената“ аз съм и режисьор, и продуцент, и идеята е моя, и аз интервюирам героите. В режисьорската професия няма много жени, защото донякъде ти трябва да водиш армия. Но пък филмът е като твое дете.

- Английска или българска актриса се чувствате?

- Смятам, че най-точното е интернационална актриса, работеща в Лондон. Аз съм актриса, която се изгради най-много в Англия, защото там завърших академията, макар че започнах да се занимавам с актьорско майсторство в Русия.

- В България сте известна с участието си във филма на Виктор Чучков „18 % сиво.“ Предизвикателство ли беше за вас ролята на Стела и как работихте с Руши Видинлиев, който изпълнява ролята на другия главен герой - Зак?

- Цялото преживяване беше прекрасно – и работата по сценария, и работата с режисьора Виктор Чучков, и снимките с колегите актьори. Почувствах близка героинята си Стела, защото тя гради кариера в държава, в която не е родена и трябва да оцелее там. Някои от нещата, през които преминават героите, са ми много близки. Знаете, че толкова много българи се преместиха в Англия в търсене на реализация или по други причини, разделени от приятели, семейства, от своя дом. Аз усещам тези хора и донякъде и моята история е свързана с тях.

С Виктор и с Хилари Нориш работихме много върху сценария и мисля, че изградихме хубави образи. Нямахме много снимачни дни, но какво да се прави. Филмът е тежък като снимачен процес, защото снимахме на много локации, трябваше да се местим бързо. С Руши много хубаво се разбирахме. Надявам се, че „18 % сиво“ ще бъде показан и в Англия, защото филмът и там е много актуален. С опита ми помагах за английските актьори, а Виктор от своя страна ми помогна със съвети и за моя документален филм, тъй като аз паралелно работех и по „Денят на жената“. Имаше хубава енергия.

Част от екипа на "18 % сиво" на гала премиерата в София

- Лесно ли се работи с Виктор Чучков като режисьор?

- Той притежава едно спокойствие, което е много важно за актьора. Даже в трудните моменти, когато се местехме, той бе много овладян и това спокойствие се чувстваше от актьорите. Виктор усеща актьорите, може би защото самият той е бил актьор. Аз за първи път играя на български и изпитвах известно притеснение, но благодарение на цялостната положителна атмосфера по време на снимките, го преодолях бързо.

- Върху какво работите в момента?

- Преди карантината исках да се върна в театъра. Но театрите в Англия кой знае кога ще се върнат към нормалността, не преди 2021 г., ако и тогава стане. Сега е малко трудно хората на изкуството да правят планове. Иначе работя върху няколко сценария.

Снимки: Личен архив на Доля Гавански,
"Чучков брадърс" и "Агитпроп”