Актьорът Петър Калчев пред Lupa.bg: Радвам се, че предизвиквам усмивки у хората

Ексклузивно
18:31 - 22 Октомври 2021
8079
Актьорът Петър Калчев пред Lupa.bg: Радвам се, че предизвиквам усмивки у хората

Петър Калчев е от онези талантливи артисти, за които актьорството е не само професия, но и хоби. "За мен театърът е бягство от реалността в добрия смисъл на думата. Възможността да бъдеш някой друг, а не себе си на сцената или пред камерата е страхотна. Хората умират да бъдат някой друг, докато на нас това ни е професията, че и ни плащат за това", сподели пред Lupa.bg с усмивка актьорът, познат на телевизионните зрители като колоритния управител на хотел Йордан Парушев от сериала "Ол инклузив" и справедливия разследващ полицай Николов от "Пътят на честта". А с какво двамата герои допадат на Петър Калчев ще разберете от интервюто, което той даде специално за Lupa.bg.

Преди да получи сериозна закалка в киното и в телевизионните сериали актьорът гради кариера в театъра. Той има зад гърба си десетки успешни спектакъла в Малък градски театър "Зад канала", където работи повече от 20 години. От лятото на тази година звездата от "Ол инклузив" се присъедини към трупата на Сатиричния театър. Там може да го видите във великолепната комедия по текст на Лиза Шопова, чието дело е и режисурата, "Трима мъже и една Маргарита".

Петър Калчев доказва, че наистина актьорството е голямата му любов. Като малък мачтае да е морски капитан и да плава по корабите, затова и постъпва в Техникума по корабостроене и корабоплаване в родната си Варна. С талант и с чувство за хумор имитира хората и неговите съученици го насърчават да кандидатства в НАТФИЗ. Така Петър Калчев пробва да стане студент по актьорско майсторство за драматичен театър. Пред Lupa.bg Петър Калчев сподели за своя интересен път на драматичен артист, минавайки през кукловодството, както и защо до скоро е възприемал себе си повече като драматичен, а не като комедиен актьор.

Какво го вълнува като творец и човек, приятно ли му е да бъде част от комедийния сериал "Ол инклузив" по Нова телевизия, какъв нов спектакъл репетира в Сатиричния театър и какъв е в ролята на баща - за всичко това разговаряхме с Петър Калчев между негова репетиция и спектакъл.

- Г-н Калчев, обръщат ли се зрители към вас с името на вашия герой от сериала „Ол инклузив” Парушев и как реагирате, ако това се случи?

- Много често се обръщат към мен с „Парушев, как си? Има ли място в хотела да направим резервация.” Това много ме радва. Разбира се, има и хора, които се обръщат с моето име, което също ме радва, защото все пак знаят как се казва актьорът, който пресъздава образа на Парушев. Не ме дразни да се обръщат и директно с Парушев. За мен важното е, че предизвиквам усмивки у хората. Това е най-приятното нещо - че като ме видят на улицата, хората се усмихват. Радвам се, че изпълвам зрителите с положителни емоции. За мен няма нищо по-хубаво от това. Чувствам се приятно, когато зрители ме спират и искат да се снимат с мен. (смее се)

- Участвате вече четири сезона в „Ол инклузив”. С какво ви спечели вашият герой Парушев?

- Когато се явих на кастинга ме пробваха за двете главни мъжки роли – на Пламен и на Христо. Не съм правил кастинг за Парушев. След време ми се обадиха и ми казаха, че съм одобрен, но за друга роля – на управител на хотел. Ролята също беше интересна и аз се съгласих.

Съдбата си знае работата и няма нищо случайно в този живот – ролята на Парушев всъщност е писана като за мен. Тя толкова добре ми пасна като дялан камък, че се слях с образа. Благодарение на сценаристите Парушев е много колоритен персонаж и човек го заобиква. Той му става симпатичен и аз с моето актьорско присъствие дослагвам различни цветове на образа.

Като добавим и режисурата образът придобива тази цветност и пълнокръвност на персонажа и той е като истински. Чета как зрителите коментират в страницата на „Ол инклузив” във фейсбук, те преживяват това, което се случва на персонажите като абсолютната истина и не възприемат историята като филм и че героите са измислени.  

Героят на Петър Калчев в сериала "Ол инклузив" Йордан Парушев е колоритен мениджър

- Споделяли сте, че комедията не е вашата страст. Покрай този комедиен сериал промени ли се вашето възприятие към комедията и че всъщност се чувствате уютно и в комедийна роля?

- Споделял съм, че като човек повече предпочитам драмата. В театъра обичам да гледам по-драматични спектакли, а в киното по-драматични филми. Това ме пречиства, натоварва ме и ме разтоварва едновременно. Обичам дори да си поплача, ако щете. Такъв човек съм. Но с годините разбрах, че явно комедията ми се отдава. Дълго време бягах от комедията, исках да съм драматичен артист, да не ме използват само в комедийни роли, но постепенно разбрах, че няма смисъл човек да се дърпа и че когато на човек нещо му се отдава и носи радост на хората няма нищо лошо. Не е хубаво обаче, актьорът да влиза в рамки. Обичам разнообразието. Обичам да бъда и драматичен, и комедиен артист. Имах възможност да снимам и в първия, и във втория сезон на „Пътят на честта”, който е драматичен сериал. Там играя сериозен човек, полицай. Има равновесие в живота и в професията.

Петър Калчев в спектакъла на Мариус Куркински "Изкуството на комедията" в Малък градски театър "Зад канала"

- А дали променихте представата си за актьорската професия през годините?

- Несъмнено човек като натрупа опит някои негови идеалистични прояви за професията се променят. Преди всичко за мен професията е възможност да се разтоваря от бита. Влизайки в театъра се опитвам да загърбя всичко, макар и за два часа. Така че за мен театърът е бягство от реалността в добрия смисъл на думата. Възможността да бъдеш някой друг, а не себе си на сцената или пред камерата е страхотна.

Хората умират да бъдат някой друг, докато на нас това ни е професията, че и ни плащат за това. (смее се) Ако започнеш да възприемаш актьорската професия като рутина, си загубен. Всеки път като се кача на сцената се чувствам все едно се качвам на нея за пръв път.

Сега репетираме една нова английска комедия в Сатиричния театър - „Всички обичат Гари“ с режисьор Андрей Аврамов, която ще излезе на 10 и 11 ноември. След репетициите на маса, когато започнахме на сцена много се вълнувах. И преди премиера при мен винаги има едно напрежение, което на никого не пожелавам. Сигурно обаче до последния час ще е така.

Сценичната треска не ме е напускала през годините. Хубаво е човек да не е сигурен до последния момент какво ще се случи и да не е прекалено спокоен. Това няма нищо общо с вярата в себе си, но едно малко съмнение според мен винаги е градивно. Интелигентните хора винаги се съмняват в себе си и винаги са критични към това, което правят. Прекаленото самодоволство мисля, че не е добра черта.

Петър Калчев заедно с Калин Врачански в "Бел Ами", режисьор Бина Харалампиева, Малък градски театър "Зад канала"

- Когато се гледате по телевизията или на кино пак ли сте така критичен към себе си?

- Беше ми трудно да се гледам в началото, защото доскоро нямах много опит със снимането. До „Ол инклузив” имах епизодични участия, но нямах главни роли в телевизията. Всичко е опит. В театъра, в един момент, започнах да разбирам, че владея професията, че знам как да се движа и говоря на сцената, кога да направя пауза и други професионални тънкости, които няма как да ги придобиеш без опит. Така е и пред камерата. С натрупването на опит започнах да разбирам как да се държа. Киното, телевизията и театърът са различни неща и се играе по различен начин. Тънкостите на занаята ги научаваш с опита. В началото като се гледах бях много критичен към себе си, сега вече ми е по-леко, пак намирам кусури, но общо взето усещам, че съм започнал да бъда доста по-уверен пред камера.

- Зрителите гледат как се забавлявате в сериала и как хапвате всякакви вкусотии. Така да се каже сте на ол инклузив и хората си казват: „Тези актьори живот си живеят.“ Наистина ли си живеете живота по време на снимки на такъв тип сериали?

- Ако кажа обратното ще излъжа. Ние изкарахме голям късмет с този сериал, защото се снима по месец и половина в различни части на България. Два пъти снимахме на морето, както и във Велинград и в Банско. Реално месец и половина сме на хотел. Когато не си на снимки може да се възползваш от всички екстри и удобства, които предлага един хотел – безплатен басейн, сауна, джакузи и т.н. Това е забавната и лъскавата част на нещата.

-  А какво не виждат зрителите?

- Колкото и да си на хубаво място месец и половина си откъснат от семейството си. Специално на мен това много ми тежи, защото имам две малки деца. Те много ми липсват, както и аз на тях. Като изключим това, почти всичко останало е приятно – слава Богу екипът е много готин. Когато не сме на снимки всички се събираме, вечеряме заедно, обсъждаме разни неща. Сега като снимахме в Албена ходихме и заедно на плаж. Възползваме се и от хубава страна на снимките. (усмихва се)

- Не бихте заменили живия контакт с онлайн общуването?

- Не, за нещо на света. Нищо не може да замени живата връзка както на сцената, така и в училище. Това, което загубиха децата в училище за година и половина от настъпването на пандемията, както и това, което се случи в театъра да се скъса връзката на зрителите с актьорите – нищо не може да замени живия театър и живото общуване. Нито онлайн представления, нито нищо. Колегите се опитват да бъдат иновативни и това го уважавам, но все пак се надявам живото изкуство никога да не умре. Защото нищо не може да замени прекия контакт със зрителя.

- Миналата година и вие играхте онлайн с текст на Даниил Хармс. Какво ви провокира да се включите в инициативата за онлайн театър по време на пандемията?

-  Това беше кандидат-студентския ми монолог във ВИТИЗ, комедийния ми монолог, с който кандидатствах преди 25 години. Помня го все едно беше вчера. Иначе участвах в инициативата за онлайн театър по молба на мой млад колега от Малък градски театър „Зад канала“ - Жоро Кацарски. Той беше подел такава инициатива с цел повдигане духа, защото по едно време, спомняте си, ние бяхме изцяло затворени. Няколко месеца си стояхме вкъщи, бездействени, а това не е типично за артиста – свикнали сме постоянно да сме в движение, да репетираме, да снимаме, да сме активни. 

Петър Калчев в постановката на Съни Сънински "Уилям Шекспир - пълни съчинения" в Театър 199 заедно с Георги Спасов и самия Съни Сънински

- Свиква ли се да се играе пред по-малко публика? 

- Човек е страшно животно – той свиква с всичко - и с хубавото, и с лошото. Щем не щем свикваме. Не е приятно, независимо дали играеш комедия или драма. Особено, когато играеш в комедиен спектакъл и си свикнал да чуваш смеха на публиката и реакциите й. В Сатиричния театър играя в една страхотна комедия – „Трима мъже и една Маргарита“ и хората не спират да се смеят. И изведнъж долу 30 процента и милите зрители те не знаят да се засмеят ли. Зад маските се притесняват да дадат пълна воля на емоциите си или пък, ако зрителите се смеят те са толкова малко, че ние не ги чуваме. И беше неприятно, не е същото като преди.

- Вярвате ли, че ще се върне това, което беше преди пандемията?

- Много силно се надявам, че някой ден това ще свърши и ще бъде като един лош кошмар, останал зад гърба ни. И пак ще можем да си живеем свободно, спокойно, да се срещаме с когото искаме и когато искаме, да се събираме колкото хора искаме и хората пак да влизат в театъра без притеснение.

- С какво ви завладя актьорството, така че да поискате да бъдете един от тези, които играят на сцената или се снимат пред камерата?

- Ще излъжа, ако кажа, че от малък съм искал да стана актьор. Има много колеги, които са от театрални семейства или пък са били в театрални детски формации. Аз съм родом от Варна, в семейството си нямам хора, които са се занимавали с театър. Единствено като дете пеех в детски хор. Свише се появи тази идея в главата ми, защото ми се отдаваше добре да имитирам учителите ми в техникума, който съм завършил.

Аз съм завършил Техникум по корабоплаване и корабостроене във Варна и моите съученици много се забавляваха и ми подмятаха: „Ти си само за ВИТИЗ.“ И може би оттам дойде тази моя идея. Съвсем неочаквано за моите родители се записах в школа по актьорско майсторство във Варна. Така започна всичко – като на шега. После кандидатствах в НАТФИЗ, не ме приеха, влязох в казармата. След като се уволних кандидатствах втори път, пак не ме приеха. Всички пъти кандидатствах актьорство майсторство за драматичен театър и третия път ме посъветваха да кандидатствам и актьорско майсторство за куклен театър, като шанс все пак да вляза в НАТФИЗ. Така влязох в куклен клас.

С Илка Зафирова в спектакъла на Петър Денчев "Заминавам" в Малък градски театър "Зад канала"

- Бил сте амбициозен докрай. Не сте се отказали, въпреки че два пъти не се получава.

- Не. Аз вече бях решил, че това е нещото, което искам да правя, нещо, което ми се отдава и което обичам и бях твърдо решен, че ще кандидатствам до дупка. И така ме приеха в куклен клас, там много ми хареса метода на работа, както и целия клас, съкурсниците ми, беше много весело и щуро и аз реших, че няма да се прехвърлям в драмата. И си казах, че като завърша нищо не ми пречи да играя и в драмата и то така и се случи.

Две години след завършването изкарах в Пазарджишкия театър, после режисьорът Бина Харалампиева дойде да поставя „Коварство и любов”, взе ме в главната роля, хареса ме и ме взе в Малък градски театър „Зад канала”, където изкарах цели 21 години. И от юни тази година съм в трупата на Сатиричния театър – реших, че е време за някаква промяна в моя професионален живот. Говорих с директора Калин Сърменов и той ме прие с отворени обятия. Щастлив съм, че съм тук, че направих тази промяна. Колегите ми в Сатиричния театър са много талантливи, готини, приеха ме добре. Репетирам пиесата, за която ви разказах. И се надявам да имам нови творчески предизвикателства.

- Вие сте дете на Варна – не ви ли беше интересно да станете капитан далечно плаване?

- Именно поради тази причина влязох да уча в Техникума по корабостроене и корабоплаване, защото имах такава идея. Имах идеалистични възгледи. В училището не ми вървеше много и не можех да вляза в някоя елитна езикова или математическа гимназия и имах идеалистични възгледи, че ще завърша техникума и ще ходя да пътувам по корабите. Но се оказа, че не е точно така. Специалността, която учех беше монтьор на корабни машини, която няма нищо с общо с пътуването. Трябваше да работя в кораборемонтния завод, който е под Аспаруховия мост. Добре, че това не се случи, защото технически не ме бива много-много. И една крушка не мога да завия (смее се). Слава Богу, че си намерих призванието.

С Христо Мутафчиев в "Трима мъже и една Маргарита" на режисьора Лиза Шопова, Сатиричен театър

- Връщате ли се често във Варна?

- За съжаление все по-рядко се връщам в родния си град, защото животът стана такъв. Всъщност аз повече от половината си живот живея в София. Варна е разкошен град, там съм израснал, там са всичките ми хубави спомени като дете и като юноша. Но вече животът ми е в София. Иначе когато имам възможност се връщам с удоволствие във Варна.

-  Къде предпочитате да почивате през лятото - на родното Черноморие или някъде в чужбина?

- На море в чужбина не съм ходил. Имахме планове да посетим Гърция, но досега не се е случвало и изцяло си почиваме на българското Черноморие. Мъчно ми е, че се случи това презастрояване особено по Южното Черноморие и че брутално го обезобразиха. Затова са виновни политици на местно ниво, кметове, общински съветници. Много хора трябваше да понесат последствия заради това, но както знаем в България никой за нищо не носи последствия. И заради това хората се отдръпнаха от нашето море. На никой не му е приятно да отиде на плажа и да гледа незавършени каменни грозни постройки, от които стърчат арматури. Някои хора събират цяла година пари, за да си позволят лятна почивка на морето. Всеки иска почивката му да е приятна, уютна, красива, а не да е грозно и презастроено, да го обслужват зле и морето да е мръсно. 

Петър Калчев и Атанас Атанасов в "Шведска защита",  режисьор Бина Харалампиева, Малък градски театър "Зад канала"

- Ваши колеги артисти бяха депутати в предишни парламенти. Вие изкушен ли сте от политиката и смятате ли, че гласът на артистите се чува в обществото?

- Никога не съм се изкушавал от политика, но не съм безразличен към нея по простата причина, че аз живея тук. Следя какво се случва в държавата, всеки ден гледам и чета новините. В повечето случаи се ядосвам. Ако живеех в Канада или в Америка щях да съм безразличен към политиката. Живея тук, децата ми живеят тук и се надявам да има по-добро бъдеще за тях.

Не мисля, че гласът на нас, артистите, се чува достатъчно. Ние самите като гилдия не сме достатъчно активни и не изразяваме на глас нашите позиции. Общо взето сме се капсулирали в нашата професия и в повечето случаи актьорите, които са по-популярни и са се подлъгали да влязат в политиката, биват използвани като лица, за да се постигнат някакви внушения и да се постигне някаква цел. Не мисля, че досега някой е свършил кой знае каква работа от тях в полза на нас.

- Бихте ли заменили актьорството с друга професия?

- Не, никога не съм изпадал в такава ситуация, че да ми се иска да си сменя професията. Имало е моменти, в които съм се сблъсквал с пиеси, които не са ми доставяли удоволствие или аз не съм се справял с ролята, или не съм се разбирал с режисьора, или ми се е струвало, че това, което сътворяваме като спектакъл е скучно и на мен не ми е любопитно. Случвало се е да има и напрежение, има такива моменти, във всяка работа е така. Тогава човек се чувства дискомфортно, не му се ходи на работа и т.н., но като цяло никога не съм искал да си сменям професията. Абсурд! Актьорството е сбъдната мечта за мен, а професията ми е хоби. Това е най-хубавото - да обичаш професията си и да ходиш с желание на работа.

- Какъв сте в ролята на баща?

- Опитвам се да съм любящ баща и да обръщам внимание на децата си. Разбира се, времето никога не стига. И те понеже са малки искат да прекарват повече време с мен. А ние сме все изморени, изнервени и нямаме търпение. Децата са слънца, те са толкова чисти и страшно много ме зареждат. Много ми се иска да имам повече време за тях и да съм по-отдаден. Опитвам се. Синът ми е на 6 години, а дъщеря ми на 4.

- Гледат ли ви в „Ол инклузив” и в „Пътят на честта”?

- Гледат ме, особено синът ми. Той гледа „Пътят на честта” и аз му казвам, че филмът не е за деца. А иначе си гледат „Ол инклузив” и го чакат всеки петък. През седмицата, когато пускат кратките реклами веднага се включват и започват да викат: „Тати, тати.” Много е хубаво. Разпознават и гласа ми, защото аз се занимавам и с дублаж на анимационни филми. 

-  Дегизирате ли се като Дядо Коледа?

-  Да вече няколко години. Имам костюм и се обличам с него. Но май миналата година беше последна, защото синът ми започна да се усеща и след като раздадох подаръците като Дядо Коледа и си тръгнах, казал на майка си: „Мамо, Дядо Коледа много прилича на татко.” (смее се)