„Как станах мултимилионер”: Историята на Шефкет Чападжиев

Собственик на една от най-големите полиграфически компании в САЩ е българският емигрант Шефкет Чападжиев. Името на родопчанина се свързва както с успехите му в бизнеса, така и с филантропската му дейност към общностите в България.

Той е дарил за страната над 1,7 млн. долара – за църкви, паметници и помощи за социални домове, пише сайтът BG VOICE.

Историята на Чап, както го наричат приятелите, започва във време, когато е трудно да реализира мечтите си. Той е роден през 1939 г. в Мадан.

В един момент цялото семейство е принудено да напусне родопския град по политически причини, тъй като баща му бил смятан за човек от „буржоазен” произход заради това, че имал магазин и земя преди 9 септември 1944 г. Шефкет завършва гимназия в Котел, а по-късно се завръща в родния Мадан, където завършва средното си образование.

“Една вечер идват, с автомати войници, чукат на вратата, отваряме, аз бях на 10 години, 49-а година и казват – имате 15 минути да вземете ръчен багаж за 1-2 дена и тръгвайте – къде? Не знаем.

Отиваме в Асеновград, но то много, колона от коли, много. ..в Асеновград ни карат в тези влакове, с които карат прасетата, отварят вратата, по 10 семейства вътре, затварят вратата, няма прозорци, няма клозети и никой не ти казва за колко време, къде отиваш. Абсолютно същия начин като гледаш филмите за евреите, 1 към 1”, разказва той.

Семейството е принудено да живее 6 години в село Боринци в Североизточна България. После се връщат в Мадан, но не и в родния дом, пише bg-voice.com.

Ситуацията в комунистическа България обаче го води към решението да емигрира. Мечтаната дестинация са САЩ, а вдъхновението за това идва от пътеписа на Алеко Константинов “До Чикаго и назад”.

Неговият приятел Хамид Русев споделя идеята за бягство и двамата, още гимназисти, опитват да преминат южната граница на България на 31 декември 1958 г. Опитът е осуетен – граничен патрул в с. Могилица ги хваща и младежите посрещат Нова година в милиционерския арест.

На следващата година Чападжиев влиза в казармата, но заради това, че е българин мохамеданин, го изпращат като трудовак в Мадан и после в Кърджали. Бягството им от България се отлага с две години, През 1963 г. той и Русев правят нов опит да напуснат страната – този път успешен. Двамата приятели рискуват живота си, тъй като границата разполага не само с патрул, но и със специално обучени кучета и дълги телени мрежи.

“Отиваме при майка му, къщата беше горе на баира и от там се вижда границата и й казваме – отиваме на кино.  Отиваме на филма и от там отидохме на една полянка. И там всичките са местни, ние носихме много вино, ракия от Мадан и им дадохме да пият, те се изпонапиха…всички имат оръжие, местните, те пазят повече от другите.

Ако видят, че не съм познат с Хамид, веднага ме докладват и идват да ме прибират. Не че някой от тях иска да ме предаде, но той ако ме види и не ме предаде, друг ще ме предаде и ще каже – защо не си го изпреварил. Беше страшна работа, то необяснимо, един на друг се шпионират”.

Докато местните пият, Шефкет и Хамид минават границата.

“Наближаваме засадата, тя на баир, така на високо и двама граничари, гърци, с бинокли – гледат. Те ни казаха да не мърдаме, ние вдигнахме ръце. И ние чакаме, седим така. Те обградиха входа и дойдоха при нас – то било минирано. По една случайност не сме стъпили на една мина, да се ликвидираме”

Оттам отиват в Драма и после – в Кавала.

“Там ни предават на американското разузнаване. Там са американците. Вътре хигиена – къпане всеки ден. Това за нас беше нещо ново”.

След като разузнавачите установяват, че двамата не са комунистически шпиони, ги водят в бежански лагер където ги питат къде искат да отидат.

“Аз лично бях за Чикаго пък Хамид имаше хора в Арда, избягали тук, в Чикаго. Идеята ми се зароди от книгата на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“. Викам щом човекът го е направил, що и аз да не отида. Викам – представи си да отидеш, да го видиш това нещо”.

Двамата се качват на кораб и потеглят за своето приключение в САЩ. Там Чап започва от нулата. В джоба си разполага само с 75 цента, затова веднага се хваща на работа – рекламира олио пред небостъргач в Чикаго, а после работи като сервитьор в ресторанта на Международния валутен фонд (МВФ).

През 70-те години тегли заем от 10 хил. долара и с тях купува три стари печатници, с които започва собствен бизнес. През 1976 г. регистрира корпорация “CHAP’S BINDERY CORP”.

Провървява му и купува първата си фабрика, която впоследствие се нарежда сред най-големите полиграфски фабрики в САЩ. Така, с една мечта и много работа, на шестата година от започването на своя бизнес, Чападжиев трупа и първия си милион.

В Чикаго наема помещение в една печатница, раздава визитки и чака клиенти. През 1977 г. изпълнява първата голяма поръчка – сгъва 7 милиона писма и получава 9 000 долара.

Скоро намира и съдружници. На година започват да печелят по 500 000 долара. Става редовен изложител на големите полиграфически панаири в Германия, Англия и Швейцария. Неговото производство, благодарение на съвременните машини, с които вече развива бизнеса си, привлича много почитатели и клиенти.

Чап е почетен гражданин на щата Илинойс, както и на родния си град Мадан, където помага за реставрирането и изграждането на църква и джамия.

“Не съм искал да бъда богат. Обичал съм парите до такава степен да мога да отида да видя това, което искам. Парите ги ползвам да посрещам нуждите си, да казват той е богат – so what”, споделя бизнесменът пред Ясен Дараков.