Антон Котас пред Lupa.bg: Първото ми излизане на сцена беше пред Слави

Младият изпълнител Антон Котас е едва на 16 години, но вече е познат на публиката. Фамилията му произлиза от австрийската аристократична фамилия Котас-Хелденберг, чиято линия го свързва с известната българска актриса Невена Коканова. От 9-годишна възраст започват участията му във филмови продукции, по-известните от които романтичната поредица АФТЪР (After), Cobweb, Refuge, Долината на Любовта и други.По-сериозното му увличане по музиката започва след първата среща с Queen, породена от филма за групата – „Бохемска рапсодия“. Някъде по същото време е първото му излизане на голяма сцена – зала 1 на НДК – където е поканен да участва на годишния концерт на Михаил Белчев със звезди от родната естрадна, поп и рок музика. Tри години по-късно, Антон открива музиката на Елвис Пресли след направения филм за него, както и Франк Синатра, Чък Бери и развива истинско увлечение към изпълнителите от средата на миналия век. Участието му в Гласът на България беше неочаквано и непредвидено. За него го записва братовчедка му, без да знае нито Антон, нито неговите родители. Преди явяването си в "Гласът на България" Антон никога не е ходил на уроци по пеене, не е работил с вокален педагог, не познава и ползва техники на пеене. Самоук на пианото, свири на последния етап на "Гласът на България" "Back To Black" на Ейми Уайнхаус и макар да отпада, публиката е във възторг, а отзивите от изпълнението му не спират дълго, след като е приключило участието му в предаването. Говорим си с Антон за музика, училище, вдъхновение, Невена Коканова и бъдещите му работни планове.

- Здравей, Антон! Как започна твоят път в музиката и кога осъзна, че искаш да се занимаваш професионално с пеене?

- Макар винаги да съм обичал да пея – вероятно както повечето деца – първите ми наистина осъзнати увлечения по музиката започнаха, когато бях на 9 години. Тогава гледах филма „Бохемска рапсодия“ и бях буквално запленен от живота и песните на Queen, и най-вече от личността на Фреди Меркюри. Нещо в мен се запали – тази негова неугасима жажда да твори, да провокира и да бъде различен ме порази. Започнах да пея песните му, да имитирам движенията му, да се вживявам в сценичното му присъствие. С времето осъзнах колко силно може музиката да въздейства – да променя настроението, да създава свят, да лекува. Оттогава тя е моят начин да се изразявам.

- За това ли реши да се спреш на концепцията Back To Music Rehab за предстоящия си концерт? Какво ще се случи на 2 ноември?

- Да, музиката може да отвори много ментални хоризонти, да даде емоционално убежище и надежда.  Избрахме името Back To Music Rehab за концерта в Joy Station, защото репертоарът ми е с доста винтидж звучене, а пък и Ейми Уайнхаус ми е супер любима, най-вече заради философията да е себе си без извинения. С моята банда – „Перфектното число”, сме подготвили доста изненади като сетлист, сред специалните ни гости ще са Тома Здравков, Ангел Дюлгеров, Филип Донков.  Ще изпълним за пръв път на живо „Кафене Виена”, като публиката ще види премиерно и видеото на песента.

- Какво искаш да кажеш на публиката си с „Кафене Виена”? И как 16-годишен човек като теб седна и написа такъв текст?

-  Много се вълнувам от екзистенциални и философски теми. Обичам да ги обсъждам, да спорим за тях в училище, да ги анализираме. „Кафене Виена“ всъщност е метафора за един рухващ свят – свят, в който ценностите се размиват, в който хората все по-малко общуват истински. В песента има носталгия по времето, когато разговорите са били искрени и чувствата не се изразяваха с емоджита. Това „кафене“ е символ на онази тиха тъга, че светът около нас бавно губи човешкото си лице и става токсично дигитален.

- Имаш ли спомен за първото си излизане на сцена и как се чувстваше тогава?

- Беше в „Шоуто на Слави“, в конкурс за млади изпълнители. Спомням си, че чаках с часове, развълнуван и нетърпелив. Когато най-накрая дойде моят ред и стъпих под светлините, си казах: „Аха… значи така изглежда. Ето, вече съм там!“. Усещането беше невероятно – сякаш се намирах в света на Фреди, на големите сцени, на емоцията. Изпях I Want to Break Free носейки бял потник и нарисувани мустаци, досущ като малка версия на Меркюри. Но най-хубавото беше, че не се притеснявах – просто бях щастлив.

- Какво се промени в живота ти след участието ти в „Гласът на България“?

- Започнах да издавам авторска музика, за което огромна заслуга има Ангел Дюлгеров – човекът зад звука, енергията и вдъхновението на моите парчета. Сформирах и бенд – „Перфектното число“, с които вече имаме доста участия. Всеки месец носи нещо ново – нова песен, нов клип, нова сцена. „Гласът“ беше като бутон, който стартира не просто кариера, а едно по-дълбоко осъзнаване, че мечтите могат да се случват – стига да не спираш да ги гониш.

- Как би описал стила си днес и какво искаш да предадеш чрез музиката си?

- Репертоарът ми варира от рок до джаз, но именно в това е чарът му. Обичам да правя музика, която ме кара да се чувствам жив – независимо дали е тъжна, меланхолична или жужаща от ендорфини. Ейми Уайнхаус ми носи онази красива драма, която обичам да усещам. Елвис ме зарежда с енергия и с усещане за принадлежност към сцената. Не деля музиката на „лека“ и „дълбока“ – важно е да има разнообразие, защото всяка емоция заслужава своята песен.

- Кой е най-големият ти музикален идол или вдъхновение и защо?

- В момента слушам много различни неща – от Тони Димитрова и Васил Найденов до Луис Армстронг, Майкъл Джаксън, Любо Киров, Били Джоел, дори Ицо Хазарта. Не мога да кажа, че имам само един музикален идол – освен Елвис, който е моят вечен пример. Обичам да взимам по нещо от всеки, защото вярвам, че вдъхновението се ражда именно от това разнообразие.

- Как съчетаваш училището и музиката? Трудно ли е да балансираш?

-  Ще бъда честен – трудно е. За да се получи музиката така, както я усещам, се иска работа, търпение и внимание към всеки детайл. Понякога прекарвам часове само в търсене на една дума, един акорд, едно усещане. А междувременно и училището изисква своето – домашни, проекти, тестове. Често продължавам да работя до късно, когато всички вече спят. Но това е цената на това, което обичаш. И я плащам с удоволствие.

- Какво мислят семейството и приятелите ти за музикалната ти кариера? Подкрепят ли те?

-  За кариера още е рано да се говори, но съм щастлив, че правя нещата, които обичам, и че хората ги приемат. „Дяволски добра“ спечели наградата за дебют на годината на БНР – нещо, което може да се случи само веднъж, и това ме мотивира още повече. Родителите ми ме са до мен в цялото ми сценично приключение, но и държат училището да върви добре. Приятелите ми се радват и ме подкрепят – те са първите, които чуват всичко ново, и са най-верните ми фенове.

- Кои са най-големите предизвикателства, с които си се сблъсквал досега като млад артист?

- Най-трудното е организацията. Говоря по телефона с няколко човека едновременно, уговарям дати за репетиции, решавам логистични въпроси, пиша имейли… И всичко това в междучасието. Не е лесно, но ме учи на отговорност и дисциплина.

- Ако можеше да направиш дует с когото и да е – български или световен артист – кого би избрал?

- С Бруно Марс. Той има онази комбинация от енергия, класа и опасен чар, която ме вдъхновява. Има нещо хулиганско в него, но в същото време е изключителен аристократ като продуцент и автор.

- Каква родствена връзка имаш с Невена Коканова?

- Невена Коканова е втора братовчедка на баща ми. Връзката ни не е чак толкова далечна, макар че, за съжаление, никога не сме се срещали. Знам, че е била много земна, искрена и човечна – не се е държала като звезда, а като човек, който обича хората около себе си. Голяма чест е да имам дори малка семейна връзка с такава личност.

- Какво би посъветвал други млади хора, които мечтаят да се занимават с музика?

 - Да не се страхуват да опитват. Да се провалят, да експериментират, защото целия процес им носи безценни уроци. Най-важното е да намират радост в това, което правят.