Беше неповторима и незаменима

Легендарният център на националния отбор на СССР от края на 70-те и началото на 80-те години - Уляна Семьонова, почина в апартамента си в Рига на 74-годишна възраст.

Латвийската баскетболна федерация съобщи за смъртта на една от звездите на съветския спорт. Спортистка, удостоена с практически всички възможни отличия, в последните години от живота си изпитваше сериозни финансови затруднения и тежко боледуваше.

На двукратната олимпийска шампионка ѝ беше ампутиран крак, а Латвийският олимпийски социален фонд се оказа неспособен да осигури качествени грижи дори за собствената си основателка.

Уляна Ларионовна направи велика кариера в спорта, превръщайки се в една от най-разпознаваемите баскетболистки, но така и не успя да създаде семейство, а последиците от травмите на фона на уникалния ѝ ръст (213 см) не ѝ позволиха да се радва на живота след края на изявите си за националния отбор на СССР и ТТТ от Рига.

Въпреки това Семьонова остави ярка следа в историята и завинаги ще остане в паметта на феновете.

„Ако се случеше да загубим, това беше голям срам“

„Ръстът ѝ даваше предимство на терена, но истинската сила идваше от отличната физическа подготовка, изпипаната техника и доброто разбиране на баскетбола“, се казва в некролога на ФБЛ.

„Тя беше неповторима и незаменима както в ТТТ и националния отбор на Латвия, така и в националния отбор на Съветския съюз, където играеше рамо до рамо с литовки, рускини и украинки. Своя житейски девиз Семьонова веднъж формулира така: „Аз съм максималист и правя всичко, на което съм способна, по-малкото не ми е достатъчно“...

Всички, които познаваха, уважаваха и обичаха Уля, тъгуват за нея.

Една от най-високите центърки в историята на женския баскетбол за 22 години професионална кариера спечели невероятно количество трофеи. Тя е 15-кратна шампионка на Съветския съюз с рижкия ТТТ, 10-кратна европейска шампионка, трикратна световна шампионка и двукратна олимпийска шампионка с националния отбор на СССР.

Отличията от Олимпийските игри можеха да бъдат повече, ако не беше съветският бойкот на Лос Анджелис 1984 и решението на старши треньора Леонид Ячменев да се откаже от услугите на прочутата спортистка по тактически съображения преди домашното световно първенство през 1986 година.

След това обидената Семьонова замина да играе в Испания, ставайки първата съветска баскетболистка, подписала договор с чуждестранен клуб. След напускането на Улляна рижкият клуб веднага се срина и за две години изпадна от висшата лига на първенството на СССР.

„Сега, в моменти, когато здравето се срива, понякога се появяват съмнения: струваше ли си да отдам целия си съзнателен живот изцяло на спорта? – разсъждаваше легендарната спортистка в едно от последните си интервюта. – Още от ранно детство семейството ме учеше да върша всяка работа честно, с пълна отдаденост и докрай. Първоначално баскетболът ми изглеждаше като забава – докато не се влюбих в него благодарение на ТТТ и великите ми съотборнички. Не съм познавала по-добър колектив.

Бяхме близки приятелки, искахме и знаехме как да се подкрепяме в трудни моменти. Баскетболът никога не ми омръзваше, макар че понякога се налагаше да играем почти цяла година без отпуск. След клубния сезон идваше националният отбор, после отново клубът. Винаги мислех за престижа на отбора, за това да спечелим още една титла. Ако някога се случеше да загубим – това беше голям срам.“

Пари за операцията се събираха от целия свят

Семьонова е родена в Латвия в семейство на руски старообрядци (поморци, преселили се в Медумската волост през XIX век), но трудностите в отношенията между рускоезичната общност и латвийските официални власти след разпадането на СССР практически не засегнаха титулуваната и всеобщо обичана спортистка.

Напротив, много политически партии се опитваха да привлекат великата шампионка под своите знамена, на което баскетболистката яростно се противопоставяше. Въпреки това още през 1988 година Семьонова получи поста вицепрезидент на Националния олимпийски комитет на Латвия, а по-късно стана председател на Олимпийския социален фонд на Латвия.

За съжаление, бързо влошаващото се здраве не ѝ позволи активно да се занимава с обществена дейност.

По време на спортната кариера на Семьонова публиката на първо място обръщаше внимание на изключителните ѝ физически данни. Но „гъливери“ в женския баскетбол винаги е имало, докато такъв игрови талант и такъв шампионски характер, каквито притежаваше Улляна Ларионовна, са уникално явление.

През 1993 година Семьонова стана първата неамериканка, приета в Залата на славата на баскетбола в Спрингфийлд (САЩ), а през 2007 година влезе и в Залата на славата на Международната федерация по баскетбол.

Личният живот на изтъкнатата спортистка винаги беше обект на интерес от страна на фенове и медии, но Семьонова така и не се омъжи, ограничавайки се до мъгляви намеци за романи с някакви чуждестранни почитатели. Родните ѝ деца бяха заменени от многобройни племенници, които ѝ помагаха в тежките моменти от живота.

В средата на нулевите години прочутата баскетболистка започна да има сериозни проблеми с опорно-двигателния апарат – наложи се изключително сложна операция за смяна на тазобедрената става. Средствата за нея се събираха от целия свят, включително по скандални начини – женският национален отбор на Латвия се съгласи на еротична фотосесия, за да помогне на легендата. Но болестта прогресираше – последваха нови хирургични интервенции, а през 2021 година нова травма доведе до ампутация на крака. След това Семьонова остана затворена между четири стени: в Латвия не се намериха средства за осигуряване на достойни грижи, а помощта от Русия беше изключително затруднена заради геополитическата ситуация.

„Не знам кой и как може да ми помогне“

„Много съм уморена след 25 години в спорта, когато националният отбор и клубът постоянно са на плещите ти. Никакви сили не ми останаха, казваше Семьонова през 2021 година в интервю за „АиФ“. – Просто не бих могла да стана треньор, да си хабя нервите за някого. Предлагаха ми да остана в Европа, но там щях да бъда сама. Защо да живея там, където няма с кого дори да поговориш?

Когато си счупих крака и два месеца бях в болничен, мислех, че ще полудея от това, че не мога да правя нищо. Приятелите ми казваха: „Уля, ти и с патерица си все едно си отпред“. А тук ме уважават, обичат. Толкова момичета, с които сме играли заедно. Те ме наричаха Ласта.

И ни беше толкова хубаво заедно. Сега, разбира се, е по-трудно да се общува – нужни са визи... Но ние все пак сме като едно семейство. И много се тревожа за Русия. Защо отново смесват политиката със спорта?“

„Не искам много да разказвам, лежа си у дома, това е. Останах без крак. Не знам кой и как може да ми помогне... Никой няма да ми го залепи обратно, въздъхваше легендата в разговор с Latvijas Avize през 2023 година. – Повече лежа и седя, не излизам навън. С патерици не мога да се движа, защото ми трябва протеза, но и тя няма да помогне особено, тъй като другият крак е много слаб и едва издържа тежестта ми. Този крак беше счупен, опериран, костите бяха на парчета, събраха го наново. В момента имам специална протеза, за да мога да стоя права. Лекарства, памперси, сметки за комунални услуги, които за мен са много високи – около 600 евро, изяждат цялата ми пенсия. Имаше малки спестявания. Възможностите за каквато и да е рехабилитация засега отпадат. Така живеем.“

„Колкото и страхотен да е един играч, без подкрепата на съотборниците си той няма да постигне нищо, разсъждаваше Уляна Ларионовна през 2006 година в интервю за „Съветский спорт“. – Мен ме заобикаляше невероятен колектив, в който не само аз бях достойна да играя за националния отбор на СССР. А треньор ни беше великият Раймунд Карнитис. Такива специалисти в Латвия и Русия няма и вече няма да има.

Неслучайно ТТТ 23 пъти спечели Купата на Европа, която по ниво превъзхождаше днешната Евролига. Това беше истински отбор-мечта и аз не исках да го напускам, колкото и настойчиво да ме канеха в Москва и Ленинград. А най-паметната ми награда е златото от световното първенство през 1983 година. Тогава на финала срещу американките съдиите откровено ни „убиваха“. Но благодарение на наказателните удари на Лена Чаусова измъкнахме победата две секунди преди финалната сирена. Общо съм спечелила около 45 титли.“