Д-р Николай Михайлов : И изведнъж нарекоха маловерни пазещите живота на ближния

Социалният антрополог, анализатор и психиатър д-р Николай Михайлов изрази безпокойство от начина, по който българския народ в масовост е паднал жертва на конспиративните теории около коронавируса и тревожно отбеляза в интервю за "Православие.бг", че изведнъж маловерни са били наречени именно онези, които са осъзнали тежестта на ситуацията - загрижените и пазещите не толкова собственото си здраве и живот, а тези на ближния. 

По темата за пандемията д-р Михайлов очерта като основни проблеми, довели до разделение,  неспособността за истинска солидарност, липсата на загриженост и отговорност по отношение на другия и неговата ситуация, лицемерието в посланията на някои църковни служители, което се пренася като проблем върху цялостната позиция на църквата в обществото, и инфодемията.

„Има едно разочарование, свързано с начина, по който масово се преживява проблемът на пандемията от християнска гледна точка. Масово много хора решиха, че е изправно да бъдеш в тази ситуация храбър, да не се боиш за живота си, да вярваш, че си ненакърним, доколкото си вярващ, и да мислиш, че проблемът за пандемията не засяга църковния народ. Това в началото стоеше като лайтмотив.

Всъщност основният въпрос не е дали аз ще се заразя, а дали мога да заразя другия. Тъгата е свързана с това, че този акцент се изплъзна в начина, по който беше обсъждана темата – дори на църковно ниво.

Имаше една паника от това, че ще затворят църквите, една конспиративна бързо спрегната идеология, че става дума за световен заговор срещу православието –  с подробности, свързани с чипирането, и така нататък. Мисля си, че до голяма степен това остава валидно. То не е много умно, не е и много редно; не се разколебава и на нивото на църковната проповед. Много свещеници, както ми се струва, са склонни да мислят конспиративно в този порядък, и не съумяват да прояснят ситуацията в нейния етически смисъл.

Какво означава да изложиш на риск другия, да поемеш отговорност за това да сведеш до минимум риска ти да заразиш някого, а не да заразиш себе си. Можеш да рискуваш, ако има защо да го направиш – може да рискуваш за себе си, но не и за другия. Трябва да пазиш другия, да внимаваш за него – това е етически въпрос. Църквата не се състоя като видима в една криза, която имаше сериозен морален аспект, а вместо това се отдаде на херметични размишления на застрашена общност, която трябва да пази корпоративната си ненакърнимост, да удържа привичността на ритуала. Така изглеждаше отвън.

Но не можа да участва в дебатите на масовия страх със собствено слово, от една страна окуражаващо, а от друга – отговорно и морално издържано. Слово на солидарност, на протегната ръка, на строго внимание за другия, на свобода от фантазии от конспирологичен тип, които са просто срам, защото издават едно равнище на концептуализация, което не трябва да бъде белег на църковната ни общност. Това е и тук, и някъде в Русия, на други места…

По тази причина има несъвпадение на оценката – много хора се поддадоха на този конспирологичен стил, а други се преживяха като дисквалифицирани от разговора, като маловерни, като такива, които не преживяват пандемията от гледна точка на твърдата вяра.

Те получиха клеймо на маловерни, защото останаха в такта на угрижени за собственото си здраве и за здравето на своите близки. Това не трябваше да се допуска. Мерките бяха препоръчани, сякаш не струват нищо и не ни касаят, защото сме вярващи.

Това беше буквално казано от трибуната на масовата медиа един-два пъти; но ние ще даваме вид, че спазваме такива мерки, защото сме лоялни граждани… Как в една реална криза, която застрашава здравето и живота на хората, може да се промъкне нещо толкова плиткоумно и дълбоко лицемерно? Нека го кажа направо, за да не търся думи, защото ще загубя много време. Разочароващо е. Може да се каже и така: ние сме наследници на една църква, която стажува дълго в социалистическия свят, научи лицемерието и двойното счетоводство навътре и навън, не можа да развие първото изискване за честност, откровеност и здрав разум. За някаква нормалност", казва изтъкнатият интелектуалец. 

По повод изборите, макар и деликатно на въпроса за това, дали е възможен диалог без предварителна готовност на страните дори частично да се откажат от нещо, да признаят теоретична възможност на техните опоненти да бъдат прави, макар и отчасти, д-р Михайлов отговори, че без известно предварително смирение среща и диалог не могат да протекат даже между хора, които принадлежат към един и същи лагер.

'Защото хората в дебат пораждат помежду си несъгласие, и при една нагласа за изключителност на собственото мнение диалогът се разпада. Идеята сама по себе си не носи рискове и е неутрална", подчерта д-р Михайлов, и допълни:

"но когато се съобщава в някакъв идеологически обмен, когато бъде комбинирана със страст или даже истеризирана, тогава нахлува енергетиката на нетърпението, на нетърпимостта и фанатизма. Това става най вече, ако спорещите лица имат зад себе си сигурността на принадлежност към общности, които снабдяват с увереност всеки свой член". 

„Става дума за обитаването на онова, което наричаме „балон“ в социалните мрежи. В тези „балони“ хората споделят общ предразсъдък или даже убеждение, което носи резон – те имат в своя събеседник ехо-феномен на собствените си изричания. Това корумпира съзнанието и „разучва“ да се разговаря.“

Той припомни, че онова, което се нарича демокрация, е най-общо казано ситуация на хладен рационален спор. Белег на цивилизованост е да можеш да разговаряш с този, който се различава от теб, без да се възпламеняваш страстно в душевна атмосфера на защита на изрични ценности, като междувременно си се натоварил с това да бъдеш техен свидетел и даже нещо като мъченик в проекция. С други думи – да бъдеш екзалтиран субект, което  е опасно и примитивно.

„Мисля, че съществува голям дефицит на онова, което може да бъде наречено култура на незнанието, даже култура на съмнението, и следователно – на смирението. Никой не монополизира истината. Никаква истина не може да бъде изрична собственост на някой, който в собствената си свобода е успял да се самоубеди“.

На въпрос за влиянието на социалните мрежи върху динамиката на острастяване на диалога в църквата и в обществото, д-р Михайлов отговори, че анонимността, която обезпечават социалните мрежи, достъпността и масовизацията на разговора, както и участието на самата медиа, която транслира посланията и дори ги замества, действително често осуетява възможността за спокоен и смислен диалог във виртуалното пространство.

„Вероятно това е свързано и с масовизацията на разговора, с неговата процедурна достъпност през социалните мрежи. Те са анонимни, и не се рискува много. Можеш да се втурнеш безнаказано зад индекс, който ще замести лицето ти. С други думи, интервенцията става малко или много безотговорна по причина на самата медия. Медията е посланието, казват.“

Д-р Михайлов припомни евангелието:  …Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб“ (Мат. 20:26-27), където желанието за първенство – „който от вас иска да бъде пръв“ – е прието в дълбочината на подбудата му като законен човешки стремеж. Но обърна внимание на това, че по парадокс, този стремеж трябва да бъде анулиран, за да може целта му да бъде постигната. „Да ви бъде слуга“ – да се посветиш на това да бъдеш слуга, а не именно господар или квазибог.

Чуйте целия разговор: