Дачков се обясни за Андреа Бочели: Той е табуретка като Селин Дион, Андре Рио, Клайдерман, Шийрън, Суифт

След като беше взет за мезе от десетки хиляди в социалните мрежи след напоителния си пост, в който обясняваше какъв кичозен некадърник е Андреа Бочели, журналистът Явор Дачков публикува още по-пространно обяснение на музикалните си вкусове.

Да прочетем какво всъщност харесва г-н Дачков и къде спира изкуството и започва халтурата:

Преди няколко дни гледах Андреа Бочели по бТВ и написах един пост с впечатлението си докато го гледах. Беше късно вечерта. Изтрих поста, както обикновено след няколко часа към 6-7 сутринта.

Трия ги, защото гледам на това като на жив разговор. Пиша импровизации, а не обмислени коментари. Така, както се говори с приятели на маса. Никой нормален човек не си записва разговорите с другите и не ги държи за вечен спомен, защото е маниакално, а и незначително от гледна точка на казаното. Освен това думите, които произнасяш в момента са плод на контекст, вътрешно чувство, реплика и т.н. Те отлитат, а написаното остава. Към сериозните писани текстове се отнасям с уважение и гледам на тях по-отговорно. Фейсбук е чат, а не книга, дори не и вестник.
Пиша това, защото виждам, че се е развихрила цяла безсмислена дискусия за Андреа

Бочели и останалите кичове, които съм споменал преди време.
По този повод моя приятелка ми даде идея да напиша нещо позитивно за онова, което харесвам. Мисля, че го правя и без друго тук, а в сайта "Гласове" има цяла рубрика "Музиката на Гласове". Но се сетих за един запис, който много добре илюстрира онова, което се опитвам да кажа с тези постове.

Записът е от 1997 г. на една много банална и слаба (кичозна) като музика песен на Барбра Стрейзънт и Селин Дион. Двете пеят в дует, в един регистър и една мелодия по едно и също време. Разликата в гласовете е очевидна за онези, които имат ухо за тези неща. Барбра Стрейзънт е гласът, а Селин Дион е някакъв глас. Не е ясно, защо двете са записали това, като може да го изпее и само Барбра Стрейзънт, но сигурно е маркетинг.

Говоря за музиката, дълбочината, нюансите, качеството и т.н., които не могат да се компенсират с комерсиално усилие, пари и прочие. Има талантливи неща има и табуретки. Селин Дион, Бочели, Андре Рио, Клайдерман, Шийрън, Суифт и прочие са музика за запълването на пазарна ниша. Продукт. Така се запълва необходимостта от търсене на всяка една стока - в случая на забавление, "духовно преживяване", "докосване до красотата" и прочие.

Има и Барбра Стрейзънт, Ела Фицджералд, Павароти, Рей Чарлз, Били Холидей (в тази връзка дори и Ейми Уайнхауз) и още много имена от преди и сега), чиято музика е от друг порядък - на дълбок талант, а не на подражание, гола амбиция и пазар (въпреки, че изброените са доволно продавани).

Искам да кажа, че правя разлика между едното и другото и не харесвам другото. Правя го тук, не го натрапвам на никого. Мисля, че през халтурите ала Бочели и Рио хората няма как да се докоснат до истинската красота на класическата музика и в това отношение са вредни, но това също е без значение за никого, освен за мен.
Сега чуйте този кич, който започва с дълго и много бездарно встъпление на Селин Дион в разцвета на силите ѝ, и чуйте какво става с песента след като Барба Стрейзънт си отвори устата. Музиката е 99% талант, а който е истински талантлив за нея ще положи и останалите 99% труд за които всеки ден ни натякваха в детската школа по пиано по соца. Искам да кажа, че трудът няма никакво значение, ако не си роден за това. Той се подразбира, талантът обаче не е по подразбиране.

ФБ не ми дава да пусна видеото, но всеки може да го намери в Ютюб. Тук ми позволяват да пусна само аудио, което е по-добре от музикантска гледна точка дори:)