Данчо Караджов пред Lupa.bg: Внуците са моето богатство!

Йордан Караджов е роден на 20.01.1952 г. Първите си професионални музикални стъпки прави в група "Кенари" в периода 1969-1971 г. От 1971 г. е член на култовата за времето си група "Златни струни", където се изявява като вокалист и втори китарист. С тази формация през 1972 г. Караджов прави и първия си професионален запис в Радио София, на песента "Дилмано, Дилберо".

След близо 8 години в "Златни струни", Караджов напуска групата и заедно с Румен Спасов и Христо Ламбрев основава "Сигнал", където е и до днес, вече 45 години. Той и е композитор на повечето им песни. Едни от най-известните им хитове са: „Липсваш ми“, „Сбогом“, „Да те жадувам“, „Може би“. Данчо Караджов е заедно със съпругата си Мариана от 53 години. Те имат имат две деца, син - Даниел и дъщеря - Лора, която също е певица.

Вокалистът на легендарната група „Сигнал” даде откровено интервю пред Lupa.bg и разказа за предстоящия концерт на групата, цената на славата, трудностите, дългогодишния си брак, децата и внуците.

-  На 1 юни отбелязахте 45 години от създаването на групата, направихте лятно турне, а сега се подготвяте за концерта ви в НДК на 7 декември. Какво да очакват феновете ви? Ще има ли изненади?

- Както обикновено, ще има най-голяма искреност от наша страна. Интересното е, че концертът ще бъде подплатен от аранжименти от симфоничен оркестър, ще участва Русенската филхармония с диригент Димитър Косев. В една песен ще вземат участие и народните певици от квартет „Славей“ начело със Светла Караджова. Желанието ни е по повод нашия юбилей да подарим на нашите верни фенове, благодарение на които „Сигнал“ е това, което е, един различен и вярваме интересен музикален подарък – спектакъла „45 години рок".

- Вие сте единствената група с 45-годишна музикална кариера без прекъсвания. Може ли да се каже, че сте българските "Ролинг Стоунс"?

- Много бих се радвал да се каже така. Наистина има нещо такова, защото сме единствената група с толкова години активна кариера. В една малка държава като България не е лесно да издържиш 45 години. Ние се гордеем, че публиката продължава да ни следва и ни е толкова вярна.

- Кои са били най-трудните ви моменти? През какво сте минали?

- През какво ли не, особено през т.нар. социализъм.

Бих казал, че ние сме най-наказваната група тогава. Наказвани сме по 6-7 месеца, защото например сме били с дълги коси, широки панталони или остри обувки. Това беше и преди 1982 г., и след това. Преживели сме уникални неща, които не граничат със здравия разум.

Живеехме в такива странни времена, не ми се разказва за този период... Когато човек знае какво търси, то няма значение строят, в който живее. Но не мога да кажа, че с идването на т.нар. демокрация не сме имали трудности, но сега е някак си по-интересно. Хубаво е, когато човек може да разчита на своите колеги и се чувстваме като един отбор. Неслучайно тези 45 години са дълбоко влезли в подсъзнанието на почитателите ни.

- Как успяхте да преодолеете трудностите?

- Когато знаем какво търсим и имаме подкрепата на публиката. В групата сме не само колеги, но и приятели, иначе не се получават нещата.

- Какво ви държи заедно 45 години?

- Това, че успехът продължава да е налице и любовта към музиката. Също и това, че семействата ни повярваха в нас и знаеха, че успехът зависи и от семейната подкрепа.

- Може ли да се каже, че прекарвате повече време с групата, отколкото със семейството си?

- Да, може да се каже. Има такова нещо.

- Споменахте семейството. Вие имате един от най-здравите бракове в музикалните среди. Как успяхте да го запазите?

- Няма рецепта за подобно нещо.

Любов, съдба, намерили сме се в точното време – преди 53 години. Тя винаги е разбирала работата и отсъствията ми от вкъщи. Приема нещата така, както би трябвало да ги приема една истинска съпруга. Нали казват, че до всеки успял мъж стои по една силна жена. В моя случай това е Мариана.

- Помните ли първите си участия?

- Не мога да кажа със сигурност, но аз произлизам от групата „Златни струни“ и с нея са ми първите участия. 1972 година излязохме на „Златният орфей“. По онова време „Златният Орфей“ беше сцена, на която много хора мечтаеха да стъпят. Впоследствие загуби своята сила като влияние, но в онези години, в началото си, фестивалът беше много сериозен.

- Каква е цената на известността?

- Има такава, наистина има такава. Изминали сме милиони километри. Спали сме повече по хотелите, отколкото в домовете си. Това е част от цената, която се налага да плащаме, но това са неминуеми неща.

- Мислили ли сте как би протекъл животът ви, ако се бяхте родили в Америка?

- Не, аз съм истински българин и такъв ще си остана до края. Америка никога не ме е блазнела. Много пъти са ми задавали подобни въпроси. Ако бях в Америка можеше и да раздавам пици, а не да съм изпълнител. Аз съм на мнение, че камъкът си тежи на мястото.

- Това ли беше детската ви мечта? Да сте певец?

- Не, категорично. Господ ми е дал и друг талант. Имам възможност да рисувам много добре. Завърших техникум по художествени занаяти, където само се рисуваше. Идваха да ни преподават и изпитват професори, доценти и преподаватели от Националната художествена академия. Едва в последствие разбрах, че имам и друг талант, а именно да пея. Моите родители и баба ми Ката ми купиха китара, тогава бях на 10 години. Имах един приятел Жоро Лозев, който ми показа първите акорди на китарата и така започнаха нещата.

- А днес остава ли ви време да рисувате?

- Неее, отдавна приключих с рисуването. Лъката ми е залиняла, но може би ако започна отново да рисувам ще си завърна усета, но засега мисля да се занимавам единствено с музика.

- Значи да не очакваме да се преориентирате към рисуването, както направи Васил Василев-Зуека?

- Категорично не, поне не и докато съм активен на музикалната сцена.

- В момента е много актуално родните звезди да пишат книги. Вие мислили ли сте да пуснете своя автобиография?

- В никакъв случай. Много хора ме карат да издавам книга, но за мен това е много глупаво нещо. Аз съм противник на автобиографиите. Не мисля, че трябва да си разказвам живота и хората да четат за младежките ми глупости. Евентуално някой ден като приключа с кариерата си, тогава може да седна с някой редактор и да напишем, но в момента съм твърде активен музикант и не бих се занимавал с тези неща.

- А бихте ли влезли в риалити шоу?

- Не, категорично! За мен те са измама от страна на продуцентите, които внушават на участниците, че ще станат звезди. Една звезда се става, когато си 50 години на сцена. Заради това понякога се усмихвам ехидно на младоците, които смятат, че с едно парче са вече убийствени звезди. Аз не обичам думата "звезда", но ако някой може да се нарече така, това у нас са единици, които имат 50-годишна кариера.

- Дъщеря ви Лора тръгна по вашите стъпки и е певица. Вие насърчавахте ли я да поеме по този път?

- Не, тя сама избра пътя си. Когато съм искал да й помагам ми е отказвала. „Знам, че ти сам си си постигнал нещата и искам и аз така“ – това ми е казвала и съм я оставил на мира. Оставил съм я да прави каквото иска. Разбира се, в добрия смисъл на думата. Лора въобще не ме допуска до кариерата си, а само до личния си живот и внучетата – Алиса и Матео.

Данчо Караджов с внучката си Алиса и дъщеря си Лора

- Какъв дядо е Данчо Караджов?

- Страхотен! (смее се) Много ги обичам. Няма такъв дядо като мен. Аз имам и по-голяма внучка от сина ми Даниел – Ния, на 12 години. Тримата са ми слабост. Винаги им казвам, че те са моето богатство.