Добрият човек Миташки

„Най-впечатляващото у Димитър Манчев беше рядкото съчетание между човещина и талант.” Думите по адрес на една от големите звезди на Сатиричния театър от близкото минало са на Павел Поппандов. Близо половин век актьорът, спечелил огромните симпатии на зрителите с ролята си на Миташки в легендарния филм „Оркестър без име”, посвети на Сатирата. Според публиката и според кинокритиката това е една от най-силните му роли, а лентата неслучайно оглави класациите за любим български филм през последните 40 години.

Благодарение на героя на Димитър Манчев една реплика се превърна в тотален хит и се помни и до днес - „Другарката певица Рени!” Актьорът я изрича, представяйки героинята на Катето Евро, която предстои да пее на сцената. Друга негова култова реплика от филма на режисьора Людмил Кирков е: „Издишате, Велкоо издишате…” Манчев се превъплъти в образа на нахален кебапчия на морето, забогатял по указ 56, който мисли, че всичко му е позволено, щом го бие парата. В живота обаче актьорът бе пълна противоположност на героя си.

„Митко беше много почтен човек. Той бе голям артист, който играеше със сърце, с много обич. Обичаше сцената, обичаше театъра. Дори когато не беше добре, пак му се искаше да играе. Много го обичаме всички”, казва голямата Стоянка Мутафова за своя по-млад колега, който си отиде едва на 74 г. през 2009 г.

Талантът изиграва над 150 роли в театъра, киното и телевизията. Запомняща се е и ролята му на бившия автомобилен състезател Киро Факиро в „На всеки километър”. Помним го и от филмите „Горещо пладне”, „Най-добрият човек, когото познавам”, „Нако, Дако, Цако”, „Топло”, „Капитан Петко войвода”. Паметни са и спектаклите с негово участие – Коваджик в „Свинските опашчици” от Ярослав Дитл, Щатала в „Смъртта на Тарелкин” от Сухово – Кобилин, г-н Фратю в „Чичовци” от Иван Вазов, Оргон в „Тартюф” от Молиер, Булингер в „Швейк през Втората световна война” от Брехт, Гечев в „Римска баня” от Станислав Стратиев, Гаврил в „Януари” от Йордан Радичков, Гушак в „Лов на диви патици” от А. Вампилов, Кросното в „Сън в лятна нощ” от Шекспир, Данко Харсъзина в „Господин Балкански” от Георги Данаилов, Методи в „Одисей пътува за Итака” от Константин Илиев, О`Хара в „Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесълринг, Сорин в „Чайка” от А. П. Чехов…

Подобно на неговия голям приятел и колега Никола Анастасов, и Димитър Манчев си спечели прякора „Усмивката”. „Митко винаги беше усмихнат и радостен. Като го видиш на улицата, той винаги излъчваше някаква топлота. Беше сърдечен, отзивчив и добър човек”, казва и Славчо Пеев – също играл дълги години с Манчев на сцената на Сатиричния театър.

Митко Усмивката беше един от онези популярни артисти, които даряваха българите със смях, с енергия и сърдечност. Самият той беше мек, деликатен, простодушен, винаги ококорено взрян в заобикалящия го свят, не проумяващ защо всички не са добри като него. Режисьорите му даваха да играе предимно отрицателни персонажи, които съчетаваха едновременно чар и абсурдност. Той не се обиждаше, че режисьорите виждат в него „лошия”, изпълняваше ролите си с особено чувство и талант. А в превъплъщенията му нямаше и грам фалш.

„Ние, артистите, трябва да сме широко скроени, за да играем. Все пак понякога преобладава оптимизмът, друг път – песимизмът. Животът, който го живеем, предполага повече второто”, казваше една от емблемите на Сатирата. Заедно с цялата група невероятни таланти, сред които Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Григор Вачков, Невена Коканова, Татяна Лолова, Катя Паскалева, Георги Парцалев, Васил Попов, Хиндо Касимов, Нейчо Попов, Константин Коцев и Латинка Петрова, той оформяше през годините лицето на най-веселата театрална трупа у нас, носеща името на Алеко Константинов.

Димитър Манчев се ражда на 17 юли 1934 г. в София. От малък мечтае да стане актьор. Като ученик се впечатлява от черно-белите филми, които се прожектират в модерните за времето си столични кина – „Роял”, „Рекс”, „Балкан”, „Модерен театър”, „Глория палас”, „Македония”. Затова и Митко решава, че ще пробва късмета си в Театралната академия. Завършва я в края на 50-те, като е изпратен по разпределение във Видинския театър.

Манчев обаче бленува да играе в току-що създадения Сатиричен театър. Мечтата му се осъществява през 1962 г. За онзи паметен период актьорът разказва в интервю пред Румен Белчев: „До 1965 г. играехме в т.нар. филиал на Народния театър и същата година дойдохме в сегашния салон, където се помещаваше ТЕЦ-София. Коскоджамити комини стърчаха в центъра на столицата. Коминът бая трудно го развалиха. Бяха повикали специалисти-частници, защото държавата не можа да го развали.

Нейчо Попов и Калоянчев издействаха от Тодор Живков сградата, която бе предназначена за клуб на МВР. Скоро настана и т.нар. златен период на Сатирата с големите български режисьори Боян Дановски, Методи Андонов, Гриша Островски, Асен Шопов. Беше период, в който нито един наш театър не можеше да оспорва първенството на Сатиричния. Опашките още в старата сграда се извиваха от „Раковски” и влизаха по „Славянска”, за да не пречат на движението. Имаше, разбира се, представления, които се играха по няколко пъти и след това бяха махнати.”

През зимата на 1974 г. в Сатиричния театър се подготвя пиесата „Римска баня” от начинаещия драматург Станислав Стратиев. По-късно творбата става една от най-успешните в българския театър и е поставяна многократно на родните сцени. Тогава обаче над пиесата надвисват тъмни облаци. Неин режисьор е Нейчо Попов – един от големите таланти на Сатирата и съпруг на Стоянка Мутафова. Пиесата е дръзка, дори бунтарска, тъй като изследва съвременното социално разслоение в България и има опасност да попадне под ударите на цензурата. Носят се слухове, че Тодор Живков няма да дойде на премиерата, което е сигурен знак, че спектакълът може да има твърде кратък живот.

Нейчо Попов моли двамата главни участници в постановката – Никола Анастасов и Димитър Манчев, да отидат при Тодор Живков и да го поканят на премиерата. „Той ни прие в кабинета си в Партийния дом. Поканихме го от името на ръководството на театъра да дойде да гледа пиесата на един млад, но обещаващ сатирик. Почерпи ни с коняче, бонбонка. Живков прие, но не дойде на премиерата. Притеснението на Нейчо Попов дойде оттам, че на генералната репетиция дойдоха от МВР ген. Петър Стоянов, който отговаряше за театъра (в този период ген. Стоянов е бил шеф на репресивното 6-о управление на ДС) и шефът на УБО ген. Илия Кашев. Гледаха представлението, после се събрахме в нашия клуб и те дадоха зелена улица на спектакъла. Така притеснението на Нейчо Попов вече отпадна. Разбира се, тогава всичко ставаше с одобрението на първия човек в държавата Тодор Живков, което за мен е ужасно - все пак едно е да идва по свое желание в театъра, съвсем друго - по протокол”, спомняше си Димитър Манчев. 30 години по-късно той отново участва в емблематичната пиеса на Станислав Стратиев, но този път под режисурата на актьора Светослав Пеев.

Митко Манчев е звездата и в друга емблематична постановка през 70-те години – „Януари” по Йордан Радичков, режисирана тогава от Методи Андонов. Актьорът веселяк разказваше и как е шофирал във филмите, без да има книжка. Изкарал няколко курса, но така и не взел шофьорската тапия, защото инструкторът бил голям гадняр.

„Така се случи, че в сериала „На всеки километър”, където играх ролята на Киро Факиро, бивш автомобилен състезател, който сам си е направил колата, трябваше да откарам Стефан Данаилов (майор Деянов), който бързаше за някъде. Бяха намерили една спортна кола, ако не се лъжа БМВ, на известния състезател Соколов мисля, че беше. Сядам вътре, ще возя Деянов, зад нас са режисьорът на епизода Любомир Шарланджиев и операторът Вагенщайн. Тръгваме, вътре си говорим нещо - та-та-та... Бяха ми казали, че това е бърз и пъргав автомобил. Дойде моментът да спра, обаче вместо да натисна спирачката, аз натиснах газта. Няма да забравя как отзад Шарланджиев извика: „Спирачката-а-а-а!!!” Слава Богу, аз се овладях, натиснах спирачката и всичко се размина без усложнения. Вече не се спомням в кои точно филми съм карал мотор с кош, а в един детски филм на Мариана Евстатиева карах огромен камион „Ман”. Карал съм и влак. Бил съм помощник-машинист във филма „Горещо пладне”.

В живота комикът бе щастливо женен за известната музикална радио журналистка Мария Пухлева. Уви, и тя е вече покойница. Отиде си шест години след съпруга си - през 2015 г. Двамата се радваха на сина си Росен, който е архитект и обожаваха внука си Явор. Актьорът бохем обичаше радостите на живота, обичаше да събира приятели и колеги и да готви. Той бе изкусен майстор-кулинар и приготвяше храната с голяма страст.

Когато не репетираше и не играеше, обичаше да прекарва времето си в компанията на своите колеги в Клуба на Сатирата. И по този повод цитираше героя на Островски – Шмайлов от пиесата „Без вина виновни”: „Ние сме артисти и нашето място е в бюфета”. А там в барчето на театъра се заформяха такива купони, полети, разбира се с обилно количество алкохол. През последните години на живота си Димитър Манчев все по-често изпитваше последиците от диабета, който много го измъчваше. Опитваше се да спазва диета и не близваше алкохол.

Тежкото заболяване обаче беше поразило вътрешните му органи. Именитият жрец на Мелпомена избягваше да се оплаква публично и предпочиташе да приема нещата с усмивка. Последната му роля бе на Поцо в спектакъла на Лилия Абаджиева в пиесата на Самюел Бекет „В очакване на Годо”, чиято премиера беше през 2008 г. Димитър Манчев се подготвя за ролята само 20 дни, тъй като влиза на мястото на болен колега. И тук актьорът остава верен на себе си и проявява изключителен професионализъм, вдъхвайки нов живот на абсурдистката модерна пиеса на ирландския драматург.

„Усмивката” на Сатирата изповядваше веруюто, че един актьор престане ли да играе, умира. А на него му играеше и му се живееше. Но съдбата реши друго. Димитър Манчев почина внезапно на 14 януари 2009 г. от диабетичен шок. Две години по-късно колеги на знаменития комик поставиха паметна плоча на входа на дома му на столичната улица „Шишман” – на метри от любимия му Сатиричен театър.

Въпреки че му бе тежко, жрецът на Мелпомена си отиде щастлив, защото близките му, приятелите и колегите му го обичаха безкрайно. И той им отвръщаше също така с голяма обич и усмивка. Преди смъртта си получи и най-голямата награда, на която всеки актьор се радва най-много – обяснения в любов от колегите си от Сатирата. През 2007 г. Димитър Манчев бе удостоен с наградата „Златен кукер” за особени заслуги към Сатиричния театър „Алеко Константинов”. Призът бе придружен с трогателно поздравление: „Уважаеми, г-н Манчев, драги Мито! Както знаеш, трупата на Сатиричния театър е съставена само от звезди. Сред тази галактика ти винаги блестиш по свой си уникален начин. Има звезди, които превишават със стотици пъти размера на Слънцето. За нас, работещите в Сатирата, ти си от тях. Защото освен публиката, около теб гравитираме и ние. И се учим да бъдем по-добри, по-толерантни, по-честни. Което значи, че ти не си звезда, а цяло съзвездие... Обичаме те ! От първия до последния етаж на „Стефан Караджа”.

Футболът бе другата голяма страст на Димитър Манчев наравно с театъра. Сатирикът казваше за себе си, че е „ненормален левскар”. От 1945 г. не е пропуснал нито един мач на любимия „Левски”. „Даже като студент давах левчета от стипендията, за да си купя билет за самолет и да ида на мача с „Черно море” във Варна. Не ме смятайте за фен, защото не обичам тази дума, аз съм привърженик на „Левски”, обичам „Левски”. Обичам всичките му състави и не само във футбола, а и във всички други спортове”, изповядваше се царят на комедията.

Митко Манчев боготвореше синята легенда Георги Аспарухов - Гунди, с когото добре се познаваше. „Той, колкото беше силен футболист в апогея на славата си и красив мъж, толкова безкрайно се притесняваше от срещата с артистите. Винаги след мачове съм ходил да го поздравя. Той ме чувстваше близък и намираше време да ми сподели за мача. Няма да забравя след един мач, в който бяхме победили т.нар. вечен враг ЦСКА, аз го посрещнах, поздравих го с победата, а той ми каза: „Победа, победа, ама...” Вдигна си фланелката и ми показа как е дран. Най-малтретираният български футболист е Георги Аспарухов. Колегите му, които го пазеха, нямаха колегиално отношение към него”, сподели в свое интервю Димитър Манчев.

Като заклет запалянко следеше и световния футбол. И съжаляваше, че играта се е комерсиализирала. „Навремето, когато футболистите нищо не получаваха, ама наистина нищо, играеха като богове. Футболният спектакъл пълнеше стадионите. Игла да падне, човешка глава уцелва. Нямаше ги измислените агитки от лумпени, които да организират побоища. На футболен мач трябва да се ходи като на театрално представление! Да се радваш, да ти е хубаво, да ти е празнично. А това вече го няма у нас! И ми е мъка, че го гледаме в Германия, Италия, Англия, Испания. Пълни стадиони, щастливи и ентусиазирани хора! Тежко ми е, че не е така у нас”, въздъхваше звездата на Сатирата.

Пред фенското списание „Само „Левски” разказа и за футболната си война със съпругата си Мария: „Жена ми е от ЦСКА и успя да ме изпревари, като направи сина ни цесекар. Ама нищо. Добре, че не е толкова запален като мен. Всъщност като сме си с жена ми у нас, аз желая да си гледам мача сам. Щото бързо се паля... И като се заформи един спор между двамата, спиране няма. Ама аз съм се научил вече – каквото и да говори, да си говори, аз си мълча”, издаде рецептата си за семейно щастие артистът.

Макар че е по-пълничък и няма физика на спортист, Димитър Манчев обича да рита топката и да се изявява на футболния терен, участвайки в приятелски мачове с колеги – също така запалени запалянковци. По-възрастните почитатели на театъра и футбола и досега си спомнят един емблематичен мач между артисти от различни трупи от страната и журналисти, изигран на 27 март 1984 г. на Националния стадион „Васил Левски” - на Международния ден на театъра.

Историческото събитие е запечатано от един от доайените на родната фотография – Иван Григоров и тогава е отразено подобаващо във вестник „Поглед”. Любимците на народа се приземяват на стадиона с военен хеликоптер. Шоуто е невероятно. Публиката дивее от кеф. В центъра на вниманието са маймунджулъците на най-великите артисти от Сатирата по това време - Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Константин Коцев, Димитър Манчев и много други. Народният театър се появи с тоги, водени от Стефан Данаилов, зад него е Любомир Кабакчиев. Мачът е открит от президента на Българския олимпийски комитет Иван Славков и от актьорите Вели Чаушев и Николай Николаев - бате Николай.

Митко за Георги Калоянчев: Велик актьор, но лош човек

Тодор Живков изпитваше особен сантимент към Сатиричния театър и към някои от комедийните актьори. Но като всеки човек, и комунистическият лидер имаше своите любимци сред творците, които обсипваше с почит и привилегии, бързо се сдобиваха със званията „заслужил” и „народен артист” и получаваха щедри подаръци от Първия – големи апартаменти в центъра на София.

Георги Парцалев, Григор Вачков и Димитър Манчев не минаваха за любимци на Тато. Фаворит на Първия обаче бе Георги Калоянчев, който по всяко време можел да влети в кабинета на генералния секретар на БКП. В Сатиричния театър, подобно на Народния, имаше разделителна линия между тези, които бяха фаворити на властта и останалите. От висотата на своя талант, а и усещайки, че е любимец на Живков, Калата често си позволявал да бъде назидателен към колегите си, да ги поучава и дори да се меси на режисьорите кой да получи дадена роля.

Това хич не се нравело на добряка Димитър Манчев, който имал особено силно чувство за справедливост и затова влиза в остър конфликт с Георги Калоянчев. Дълги години двамата не си говорят, виждат се почти всеки ден из коридорите на Сатирата, но никой от двамата не кима за поздрав. Още повече, че Митко минава за голям приятел на другата голяма звезда на Сатиричния театър – Георги Парцалев, който е обожаван от публиката, но заради нестандартната си сексуална ориентация властта гледа на него подозрително.

„Георги Калоянчев е велик български актьор. Това му го признавам и му се кланям. Но той е лош човек. Не искам да навлизам в детайли, защото ако го направя, сигурно ще отблъсна хиляди негови почитатели. В крайна сметка те не заслужават да се разочароват от кумира си”, не спести мнението си Димитър Манчев. В същото време обсипваше със суперлативи Георги Парцалев: „Парцалев е един от най-големите български комедийни и не само комедийни актьори. Парцалев бе един от най-етичните колеги в този театър. Той лоша дума за никого не казваше, макар че някои се опитваха да казват лоши думи за него по еди-кои си причини. Но той не ги заслужаваше, защото във всяко едно отношение бе перфектен колега. За първи път играх с Парцалев в „Свински опашчици” на чешкия автор Ярослав Дитъл. Той имаше роля с много малко текст. Но Методи Андонов реши да му отнеме всички реплики и да не говори нищо. И Парцалев присъстваше в много моменти напълно мълчаливо на сцената, което е изключително трудно. И чак накрая на спектакъла казваше една дума, вече съм забравил точно каква, и цялата публика гърмеше от аплаузи и аплодисменти. Това беше находка и на режисьора, и на актьора.”

Малко преди да почине обаче Димитър Манчев се помирява с Калата. „На края на живота си той ми проговори и ми се извини. Години наред не ми говореше. Ето, вика, слагам си ръката на сърцето. Отиде си от този свят, но като приятели се разделихме”, сподели през сълзи Калоянчев на поклонението на колегата си в Сатиричния театър. Източници на „Таблоид” обаче твърдят, че Димитър Манчев с достойнство е протегнал ръка на по-възрастния си колега, без да се извинява. Просто защото няма за какво да се чувства виновен или гузен.