Елин Пелин е българският Дон Жуан

142 години след рождението си, Елин Пелин продължава да бъде сред най-обсъжданите класици на родната проза. Критиците го описват като какъв ли не – писател на българското село, изобличител, летописец, певец на селската неволя. Но с простата гениалност на творбите си творецът сам разбива клишетата и почти 7 десетилетия след смъртта си е жив в народната памет.

„Куражът не значи да не се страхуваш, а да те е страх и въпреки това да имаш воля да продължиш”, казва майсторът на словото. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Ражда се в софийското село Байлово на 8.07.1877 г. Баща му Иван Стоянов бил много активна и будна личност – освен земеделец, той е бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли. Възрожденският му дух обаче не го оставял на мира и той бил готов на всичко, само и само децата му да се изучат. Иван Стоянов, казват, бил единственият грамотен човек в селото. Димитър е най-малкото дете в семейството. Завършва училище в родното си село, а през 1890 г. отива да учи в гимназия в София, учи и в Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Елин Пелин се пали по литературата още от дете, чете безспирно българска и руска литература. Писателят работи като учител в Байлово, а от есента на 1899-а се установява в София, където става библиотекар в Университетската библиотека (1903-1907).

С писането се захваща още като ученик на село. През 1885 г. вече са публикувани първите му творби - в сп. „Войнишка сбирка” разказът „Мило е отечеството”, а в ученическото списание „Извор” разказът „На майчин гроб”, както и стихотворенията „Зима” и „Привет”. Подписва се за първи път с псевдонима Елин Пелин под стихотворението „Тихи тъги” през ноември 1897 г., отпечатано в сп. „Български преглед”. Зрялото му творчество обаче се ориентира към прозата и най-вече към разказа и повестта. Тъкмо с тях Елин Пелин се нарежда сред най-големите художници на българското село и абсолютен майстор на късия разказ в българската литература. Освен че описва в най-дребен детайл селския бит и душевност, зад идиличното и битовото търси и социални тенденции. В тази съкровищница се нареждат разказите му „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“, които всеки български ученик чете още в прогимназията. В тях се оглежда автентичният български селянин, описан със искрена симпатия съвсем реалистично, без украса.

Писателят тръгва от мъката му и стига до жизнерадостния смях, който успява да победи и най-голямата неволя. Обикновените хора в разказите му умеят да се шегуват в най-тежките моменти от своя нерадостен живот и това най-точно описва писателя - несломената жизненост на българския национален характер.

С искрена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител — „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Не пропуска и църквата и поповете. Писателят осмива с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността и лицемерието - пороци, в които са затънали някои духовници, които виждаме в „Напаст божия“, „Братя“ и „Изкушение“. Творецът оставя дар и на най-малките – от творбите му за деца бликат ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949). Във всичките си творби на Пелин е вещ изследовател на духовната същност на човека, на личния му свят и досега с природата и социалната среда.

Друга страна от неговия живот обаче тъне в омерта – Елин Пелин може да се нарече българският Дон Жуан заради безбройните интимни авантюри, които съпътстват живота му. Казват, че от аферите му може да се сътвори истинска сапунка. Изкушавали го предимно млади девойки. Писателят не се укротил и на 45 години, когато най-после решава да се задоми. Интимните истории на прочутия класик хвърля известният краевед д-р Атанас Върбанов.

Той цитира и писма, които Пелин пише вече почти на 60, когато е хлътнал по бедна студентка от Консерваторията. „Изгубиха ти се следите и не се обади никаква. Това нещо го тълкувам лошо и ми е мъчно. Нощес те сънувах…”, пише Димитър Стоянов през 1939 г. до младата Елена, която учи в Консерваторията. Запознават се, когато Пелин е вече прочут писател. Той е на 58, тя - бедна студентка на 22.

Момичето е пристигнало от родния си Лом и живее на квартира заедно с бъдещата изпълнителка на шлагери – Екатeрина Ванкова. Съквартирантката я завежда на „соаре”, където са най-известните в столицата и там хубавата Еленка се запознава с класика. Щом го вижда, с простодушие на момиче от провинцията възкликва: „Ама вие не сте ли умрял?” Писателят е трогнат от красотата й и от сълзите по родния Лом, затова се предлага за настойник. Когато пък чува нежното й сопрано, обещава да издейства стипендия за Италия.

Еленка става негова спътница в компанията в кафене „Принцеса”, на ъгъла на „Раковски” и „Славейков”, където са професорът и неудържим бохем Александър Балабанов с Яна Язова, писателят Змей Горянин, Константин Щъркелов, журналистът Пилигрим. Когато момичето отива в родния Лом, писателят кипи от ревност. „Ти навярно си много почерняла от слънчевите бани и от дунавските води, на които от сърце завиждам, че са толкова близко до теб… Да ти кажа право, не вярвам много, че така скромно, мирно и тихо живееш и прекарваш времето си в Лом. Ти си едно малко дяволче и мисля, че си поразбъркала някои невинни душици”, не крие ревността си авторът на „Гераците”. По това време писателят вече е женен за съпругата си Стефанка, която разбира за цялата работа.

Петър Нейков, Елин Пелин, Димитър Бояджиев и Любомир Давидов, София, 1907 г.

Разказват, че дори един ден отишла в кафене „Принцеса”, за да се запознае с Еленка. А след време, когато писателят е покосен от инфаркт, тя я пита: „Ленче, какво беше вашето приятелство с Пелина?”. Колкото и да е странно, през всичките тези години писателят само веднъж се осмелява да целуне любимата, и то по челото. А Еленка се възмутила: „Пелинко, ако още веднъж ми се случи, няма да ме видиш.”! Така че любовната им афера остава просто платонично-романтична. Но сигурно не така протичат всичките му връзки. Разправят, че вече признат майстор, на една среща с млади писатели ги посъветвал така: „Слушайте сега какво ще ви кажа - не е достатъчно само да пишете добре. Трябва да си намерите даскалици и да се любите с тях. Всяка от тях ще говори за произведенията ви пред учениците и те ще ви запомнят. Като минат така няколко поколения и ето – вече сте известни. Аз лично така направих…”, фриволно откровеничи класикът и допълва знаменитото: „Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен.” Говори се, че писателят, който иначе е потаен в интимните си истории, като по-млад хлътва до уши в хубава, но срамежлива девойка на име Нели. В разгара на любовта си в писмо до Иван Шишманов писателят разкрива: „От една година насам обичам с всичкото си сърце едно хубаво момиче, дъщеря на д-р К., която високо ценя за нейния прекрасен характер и добро възпитание. Тя също ме обича. Това е една любов проста и честна, без всякакъв романтизъм” споделя класикът.

Родителите на момата обаче никак не се зарадвали, че дъщеря им може да се задоми за мъж, който няма да й осигури охолен живот. „Щастлив съм, че я срещнах на пътя си, защото тая любов наистина ме възроди. Понеже родителите й се научиха за това, те се заинтересували за мене и почнали да питат и да разпитват що за човек съм аз, какво нещо представлявам от себе си и главно какво е моето морално положение. Научих се, че и вий сте питани... Тука още един път ви благодаря, че сте казали добро за мене”, пише Димитър Иванов. Пелинко разказва, че майката и таткото му докарали образа не на човек, а онова чудовище от приказките, което гълта цели чужди моми.

Писателят обяснява, че освен скромната заплата в библиотеката, печели и от списание „Веселушка”. Но фамилията на Нели счита това „за една ветрена работа” и не се отнасят сериозно към нея.

Таткото на девойката дори открил, че творецът имал дълг от 8000 лева, след което му пише да остави дъщеря му на мира. Двамата влюбени били много нещастни, а огорченият Пелин моли Шишманов да му помогне, като се застъпи за него чрез проф. Агура, като каже на родителите на девойката да „престанат да питат кого де стигнат и срещнат“ и да пощадят името му и неговата „сиромашка чест“. За съжаление тази така възвишена любов споделя съдбата на Елин-Пелиновите герои в разказа му „Любов“ - родителите не й позволили да се омъжи за него.

Трогателно е как в края на писмото си влюбеният млад писател дава буквално финансов доклад откъде и колко взима, на кои банки дължи пари. Тогава той наистина живее мизерно, в стая под наем на ул. „Любен Каравелов“ 3, където няма дори „свестен стол”, но струва 25 лева на месец. Историята свършва тъжно – смъртта разделя влюбените – Нели се разболява и умира съвсем млада. За тази връзка свидетелстват само едно писмо и автограф върху томче от разказите на Елин Пелин, подвързано с бяла кожа.

Жени се за 22 години по-младата Стефанка

Елин Пелин се жени едва на 45 години. Знае се, че половинката му Стефанка Щерева е с 22 години по-млада от него. Той споменава за женитбата си едва когато се ражда дъщеричката Елка. Така и не става ясно дали писателят има дълбоки чувства към съпругата, или изживените нещастни любови са сломила сърцето му. Но все пак не губи умението си да разказва шеговито и за най-тъжните истории от живота. Когато Пелин взима младата Стефанка, тя е на 23 и 20-годишната разлика във възрастта им смутила сериозно служителя, извършил бракосъчетанието. Стефанка и писателят се запознали в столична сладкарница, където момата била сервитьорка. Преди да хване таблата, дамата била детска учителка.

Щерева родила на мъжа си две деца – Елка и Боян, който дълги години работеше като музиковед и журналист в радио „София“. Фамилията живее в столичния кв. „Лозенец“ в къща, която Пелин купува през 1922 г. Изплаща я до края на живота си. Боян разказва как баща му винаги намирал начин да зарадва жена си с дребни подаръци, а когато нямал възможност за такива – поне с цветя, макар да не бил в цветущо финансово състояние. Някои казват, че така изкупвал изневерите си. Съпругата разбрала за кръшканията чак след смъртта му, когато разровила личните му вещи. В стар куфар вдовицата открила куп любовни писма и, разтреперана, звъннала на семеен приятел. „Да знаеш, моят Мито въртял любов с една шафрантия“, оплакала се Стефанка. Разказват, че на дърти години Елин Пелин се записал на курсове по танци, защото по балове и соарета хубавиците играели с разни млади ухажори, а той не искал да стои отстрани. Писателят обаче успявал да омае госпожиците с много чар - очаровал ги с живия си хумор, а ги задържал с друго ценно свое качество – дискретността. Никъде не се хвалел с коя, как и кога е бил интимен. Затова понякога му излизал късметът и с омъжени. Една от любовниците му била съпругата на писателя Змей Горянин.

Писателят със семейството си

Комунист пробва да го убие, но отнема живота на друг 

В живота на писателя има куп любопитни случки и премеждия, които го връхлитат ненадейно. Най-зловещата история е, когато след Деветосептемврийския преврат комунистът Станислав Вихров прави опит да убие Елин Пелин. Той му има зъб по писателска линия. Пелин обаче успява да се укрие, Вихров се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан“ Борис Руменов.

Една злощастна поредица изпива силите му навръх фаталния 13 ноември. В началото на 20 век младият още писател живеел при своя приятел Александър Кипров на улица „Бенковски”. Една вечер се прибирал по късна доба след гуляй в кръчмата „Средна гора” срещу „Славянска беседа”. Писателят засякъл стражар пред квартирата и разбрал, че слугиня се е обесила от любовна мъка. Тогава ужасеният писател кривнал пак към „Средна гора”, но преди да прекрачи прага дочул страшен шум – вътре имало дуел между двама подпийнали посетители. Уплашеният писател побързал да се изнесе и решил да спи в хотел, но имал само 6 лева. Почукал на портите на първия най-близък, но след като спящият пиколо отворил, станало ясно, че нощувката струва 8 лева. Стигнал до хотел „Париж” и влязъл.

Тъкмо спрял на рецепцията да си вземе стая и чул от дъното на коридора писъци. Изведнъж съзрял гола жена да тича обезумяла, а след нея преследвач с нож. Шокиран и разтреперан, Елин Пелин напуснал хотела. Така решил да опита в долнокачествените хотели по „Мария Луиза”, където едно легло струвало 4 лева. Писателят веднага се съгласил. Но там, на съседното легло спял още някой. „Насреща до стената, на другия креват, спящият по едно време се размърда. Откриха се голи ръце до раменете. И женски глас попита: „Къде беше досега?. Че като се уплаших пак. Как съм се обул, не помня. Избягах като луд”, разказва писателят. Накрая преспива в първокласен хотел. Помолил се на пиколото: „Капнах бе, момче. Обиколих града, няма свободни легла. А в квартирата ми има обесен. Дръж 6-те ми лева, па да вляза да поспя, скоро ще съмне”, примолил се отчаяният Елин Пелин. Пуснали го в стаята на прислугата, където легнал и заспал като заклан.

Купува си обувки с първия хонорар

С първия хонорар от 25 лева, които са около 250 днешни пари, Димитър Иванов от Байлово си купува обувки. „Пратих за пръв път разказ във „Войнишка сбирка”. Бяхме в час. Дигна ме учителят да разказвам урока. По едно време разсилният носи голям плик, ей такъв. „За Димитър Иванов”, рече важно той. Гледам - печат на Военното министерство. Кат видя това, учителят, развълнуван, ми каза да си седна. Разтворих аз плика и прочетох „Господин Иванов, елате във Военното министерство да си получите една книжка от „Войнишка сбирка”, дето е напечатан разказът „Мило е отечеството”, и хонорара”. Замечтах аз за петолевка. Ех, да взема толкова пари хонорар!”, пише Пелин. Отива към министерството, където Рачо Славейков, синът на Петко Славейков, вади един кочан и го кара да подпише. „По едно време Рачо Славейков извади една сребърна петолевка и я тракна на масата. Очите ми светнаха. Тракна втора петолевка. После още една и така цели 25 лева.”, разказва писателят. Първата му работа е да си купи нови обувки за пет лева, купува и за приятеля си Стоян.

Борис Трети го нарича „простак”

Класикът Димитър Иванов Стоянов имал остър и хаплив език в ежедневието. Негови съвременници разказват, че го пуснал в действие към Георги Димитров в мътното време веднага след 9-ти септември 1944 г. Срещнал го Димитров на една софийска улица и му подал рака да се ръкуват. Ама го погледнал учудено и му казал: „Здравствуй, Елин Пелин! Ти си си все същият! Никак не си остарял. Колко години направи?”. „Към седемдесет”, отговорил писателят. „А не изглеждаш на толкова!”, възкликнал Георги Димитров. „Може и да съм недоразвит старец”, отвърнал му иронично писателят. Доста по-брутална е обаче случката, разказана от литературния историк Георги Стамболиев за една от срещите на писателя с цар Борис Трети. Двамата били приятели. Елин Пелин изпросил от царя две уникални „маркаджийски” колекции, които след това уж продал от немотия. Веднъж обаче царят го изненадал, като дошъл в дома му, но без да го извести. Когато видял двете колекции в библиотеката на „мизерстващия” класик, разочарованият Борис не се сдържал и го изругал: „Ебах те в простака!” и си тръгнал. Приятелството им обаче не приключило, но от тази случка, Пелин започнал да променя възгледите си в полза на републиката.

Съдят се с Йордан Йовков

През 1932 година интелектуалните среди в София са разтърсени от шумен и брутален скандал. Класиците  Елин Пелин и Йордан Йовков се изправят един срещу друг - поводът е току-що представената премиера на пиесата „Боряна“ от Йовков в Народния театър. Преди представлението във в. „Литературен глас“ е публикувана статия на Димитър Митов, който обвинява Йовков, че е откраднал сюжета от повестта „Гераците“. В тогавашна София не е тайна за никого, че Митов е близък с Елин Пелин. Естествено, Йовков категорично отхвърля обвиненията, че е откраднал сюжета на „Боряна”, като пише, че изходната точка за драмата е взел от собствения си разказ „Имане”, плюс разказа на свой приятел за действителна случка в Хасковско. Тази история дала окончателния вариант на „Боряна“. Йовков обвинява Пелин, че завижда на успеха на „Боряна” и затова не може да му прости. „Преди време същият господин Елин Пелин беше казал, че ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта. Изглежда, че преди да бъдат казани тия думи, тоя „гений“ не само че е бил роден, но е бил вече и доста остарял“, пише Йовков. Последните думи на Йовков истински вбесяват Елин Пелин и той не му остава длъжен. Двамата стигат до съд, но насред делото става ясно, че авторът на „Боряна” е тежко болен. Така кавгата между двамата литературни класици бързо отшумяла, а делото между тях остава нерешено. Йовков се борил с коварната болест три години и починал през 1937 г. едва на 57. След смъртта му Пелин забравя обидите за „гения на завистта“ и дори усмирявал критиците на Йовков, като казвал: „Той е добър писател. Има негови разкази, които биха правили чест на коя и да е напреднала европейска литература.”