Гец едва не умира в „На всеки километър”
„Животът си тече тихо”, „А бяхме млади”, „Осмият”, „Зарево над Драва”, „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „На всеки километър”, „Прокурорът”, „Игрек 17”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”… Филми, останали завинаги в историята на българското кино. А в тях безспорно грее името на Георги Георгиев-Гец. Ако беше жив на 4 октомври легендарният актьор щеше да навърши 94 години. Ролите му са запомнящи се заради харизмата, таланта му, перфектната му игра и отдаденост на киното. Такъв бе и на сцената – винаги точен за репетиции и спектакли, винаги научил текста си брилянтно, винаги готов да подаде реплика на колега, който мигновено е забравил нещо, така описват Гец неговите колеги.
Актьорът истински обичаше работата си и за него не съществуваше думата „Не мога”. Гец всъщност умря на сцената – по време на представление през пролетта на 1996 г. той получава тежък инсулт, но въпреки това успява да довърши играта си. След това изпада в кома, от която не излиза и умира на 2 септември, месец преди да навърши 70 години. Георги Георгиев гастролира в Стара Загора с театър „Барбуков” и си партнира заедно с Таня Масалитинова в представлението „Ню Йорк – Плаза хотел”. На актрисата й прави впечатление, че перфекционистът Гец бърка репликите и не следва текста, а това никога не е било досега. С Масалитинова играели съпрузи, които непрекъснато се карат, докато се готвят за сватбата на дъщеря си.
По едно време Гец се олюлял, а тя помислила, че колегата й опитва нещо ново. Актьорът гледал да претупа пиесата и бърза да се скрие зад кулисите. Не излиза и за финалния поклон и не приема аплодисментите на публиката, макар че зрителите скандират името му. „Таткото е сърдит, нали постоянно се караме”, пошегувала се Масалитинова в опит да покрие Георги, без да разбира какво се случва в действителност. А в това време той лежи зад сцената, проснат върху няколко стола и бере душа. С линейка го откарват в старозагорската болница, където лекарите констатират – тежък мозъчен удар.
От София пристигат съпругата му Цена и големият му син – Иван, който е режисьор. Гец им стиска ръцете, а след това изпада в кома. Откарват го в ИСУЛ, там лекарите се борят за живота му няколко месеца. Близките му споделят, че преди да замине за фаталното турне той дълго време си взимал довиждане с тях. Според негови познати творецът не издържал на стреса покрай унизителното пенсиониране на звездното поколение от Народния театър, направено от директора проф. Васил Стефанов. Освен това дълги години страдал от високо кръвно, което в крайна сметка му докарало смъртоносния инсулт.
Колегите му твърдят, че имал огромно желание да продължи да играе в театъра и да се снима в киното, да пътува по турнета, да се раздава, въпреки умората и недоброто си здравословно състояние. „Някои се чудят защо дъртите актьори продължават да играят, това да си на сцената е наркотик”, казваше Гец в средата на 90-те. „Цена, знай, че след киното най-много обичам теб и децата” – бележка с такова послание оставя духовитият артист на съпругата си, заминавайки рано-рано за снимки преди още тя да се събуди.
Прякора „Гец” придобива от колегата си Димитър Бочев, тъй като в родния му Карловски край така наричали мъжете с името Георги. За пръв път режисьорът Въло Радев настоява името на актьора да бъде изписано в надписите „Георги Георгиев-Гец” във филма „Най-дългата нощ” през 1967 г. Въло Радев казал: „Има няколко актьори с името Георги Георгиев. За да си единствен, ще те пиша Гец!”
Роден е на 4 октомври 1926 г. в село Разпоповци, което днес не съществува, а е част от град Елена. Легендата гласи че селото е кръстено на неговия прадядо поп Мартин, който хвърлил расото заради семейна трагедия. Местен бей си харесал жената на свещеника и я отвлякъл в харема си. А разгневеният божи служител зарязал църквата, сбрал чета и наказал бея, като го зазидал жив в пещера заедно с неверната си булка.
После почнал да се подписва Мартин Разпоп и продължил с четническите геройства. В селото пък открай време обичали да гледат театър и там имало много самодейци. Гец е кръстен на дядо си Георги, който бил един от първите килийни учители в селото. Баща му е Иван Мартинов, 18 години изхранвал челядта си като градинар-гурбетчия в Румъния. Цялата работа по къщата лягала на женските плещи на майка му Денка.
С Невена Коканова във филма "С дъх на бадеми"
Още като малък родителите му го водят та театър в местното читалище. „Не помня кога съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7–8-годишен. И така ми беше влязъл театърът под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена, барон Скарпия в Тоска”, разказва в свое интервю Гец. Израства в голяма бедност. Като малък става бранник заради дрехите. Семейството му е било толкова бедно, че майка му пребоядисала бранническата униформа и той продължил да я носи и след 9 септември 1944 г.
Решава да кандидатства актьорско майсторство в Държавното висше театрално училище. Два пъти го късат, но на третия път е приет в класа на именития режисьор проф. Филип Филипов. Според сина на Гец – Иван, който уви също е покойник, има две версии защо баща му е късан на изпитите – първата, че не бил достатъчно подготвен, а втората – че нямал бележка от ОФ. Близките на актьора вярват единствено във втората.
Дебютира в киното на 25 години през 1951 г. във филма на режисьорите Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев „Утро над родината”. Играе шлосера Димо и си партнира с други родни кино величия като Апостол Карамитев, Георги Калоянчев и Любомир Кабакчиев. Две години по-късно се дипломира и става част от трупата на Народния театър, на чиято сцена остава до пенсионирането си през 1992 г.
Синът му Иван споделяше, че баща му бил наивен като малко дете. Дори и на стари години приемал всичко за чиста монета, доверявал се на разни хора, които пък го лъжели най-нагло. „Нямаше майстор, който да не го излъже. Но той не изпитваше чувство за мъст, а се надсмиваше над собствената си наивност и обичаше да разказва такива истории, в които е бил излъган. Като дете приемаше всичко, което му казват, за чиста монета. Напълно беззащитен пред лъжата и подлостта на хората”, сподели с тъга Иван Георгиев-Гец в свое интервю.
В продължение на 40 години - от 1951 до 1990 г. актьорът е участвал в 70 филма. Шест пъти е взимал награда от Варненския кинофестивал. Известен е с това, че не ползва каскадьори, дори при риск за живота си.
„Господ го пазеше, имаше страшно много премеждия в много филми”, разказа приживе Иван Георгиев. „Колко пъти го стреляха, газиха, давиха – той никога не е ползвал каскадьор. Рискуваше си живота на снимачната площадка. Искаше всичко да направи сам”, допълва синът му. В „А бяхме млади” на Бинка Желязкова снаряд му къса вени, в „Осмият” на Зако Хеския гилза му разкъсва зеницата на окото, а в „Зарево на Драва” пак на Хеския спукват от бой Гец, за да е автентично.
С Григор Вачков в "На всеки километър"
По време на снимките на една от сериите на „На всеки километър”, в която играе спасил се от удавяне въстаник от Септемврийското въстание през 1923 г., скача с шаячни дрехи в ледените води на Дунава през зимата. Чака както е по сценарий да дойде моторницата да го спаси, а тя все не идва. Дебелите дрехи, които са прогизнали от вода, започват да го влекат към дъното. Оцелява по чудо, след като накрая е спасен. В „Осмият” (1969 г.), който е определян като първия български соц екшън, каскадьор замества актьора само при скока с парашут в началото на филма. Останалите опасни сцени Георги Георгиев ги изпълнява сам. За „Осмият” Гец получава наградата „Златна роза” за най-добра мъжка роля през 1969 г. от Фестивала на българския игрален филм във Варна.
В повечето случаи режисьорите виждат в Георги Георгиев-Гец добрия, мъжествения герой, борещ се за справедливост и постигащ я с цената на много усилия. Затова и повечето му роли са романтично-положителни. Става любимец на публиката през 1961 г., когато на голям екран излиза филмът на Антон Маринович „Златният зъб”. Филмът е гледан от 3,6 млн. души, зрителите се впечатляват от умението на героя му да убива противниците си само с един юмручен удар между очите. Гец е капитан Продан Липовски, пленен от германците, вербуван и изпратен като шпионин в родината си под името Златният зъб. Върши много поразии в страната, докато разбира, че в шпионската централа е бил жестоко излъган за съдбата на най-близките си хора в България. Избива своите от шпионската група и се хвърля с камион в крайпътната пропаст.
Гец във филма на Зако Хеския "Осмият"
Въпреки че публиката го обожава, комунистическата цензура не си поплюва и забранява няколко филма с негово ключово участие. Според партийните цензори „Животът си тече тихо” (1957) на Бинка Желязкова и Христо Ганев, „Привързаният балон” (1967) на Бинка Желязкова, „Небето на Велека” (1968) на Едуард Захариев не отговарят на социалистическата действителност и са свалени от екран. Дори филмът на Любомир Шарланджиев „Прокурорът” (1967) по пиесата на любимия поет на Тодор Живков Георги Джагаров вижда бял свят чак 20 години след като е заснет.
Прокурорът трябва да подпише заповед за арестуване на свой близък приятел от детинство, обвинен в сътрудничество с полицията преди 9. IХ. 1944 г., но за това няма достатъчно доказателства. Следователят Николов, който води делото, е честен и предан на партията, но в действията си се ръководи изключително от омразата си към враговете. Заслепен от култовски методи, той губи чувството си за обективност, но промяната не може да го подмине... В „Прокурорът” Гец прави една от най-силните си роли, а филмът получава признание 10 години след смъртта на режисьора.
Друго негово, запомнящо се превъплъщение е на топ разузнавача Емил Боев в трилъра „Няма нищо по-хубаво от лошото време” на Методи Андонов, създаден по едноименния роман на Богомил Райнов. В приключенския сериал „Сами сред вълци” на Зако Хеския по сценарий на Павел Вежинов Гец е митичният супер полицай Никола Гешев. „Селянинът с колелото” по сценарий на Георги Мишев и под режисурата на Людмил Кирков е връх в кариерата му.
В средата на 70-те години ролята на Йордан му носи куп престижни кино призове, сред които Наградата за най-добър актьор Международния кинофестивал в Москва, Наградата за мъжка роля на Фестивала на българския игрален филм във Варна. Този образ му е особено скъп и защото за първи път му дава истинска възможност да излезе от амплоато на героично-романтичен герой. Десет години преди това обира овациите и с изпълнението си в „С дъх на бадеми”, където си партнира с Невена Коканова. През 1967 г. и двамата са отличени с наградите за женска и мъжка роля на фестивала „Златна роза”.
Голямата любов на актьора е съпругата му Цена.
„Баща ми и майка ми имаха много хубаво семейство”, спомня си синът Иван. Той категорично отхвърля слуховете, че баща му имал мимолетни любовни връзки със свои колежки. „Гец беше очарователен мъж, истински мъжкар, нежен и грижовен”, описват актьора негови близки приятели. „Майка ми правеше точно разграничение между неговите образи и животът му вкъщи. Той самият беше човек, който предпочиташе винаги да бъде със семейството си, да бъде близо до нас. И въпреки че баща ми беше обожаван и много харесван от жените, не е имала поводи за ревност”, категоричен беше Иван Георгиев.
Жената на актьора е завършила славянска филология. Но тя изцяло посвещава живота си на мъжа си и е неговият най-добър съветник. Спечелва си прозвището „домашния режисьор” на Гец – тя първа разучава ролите, които му предлагат и мъжът й винаги се вслушва в нейното мнение, защото знае, че ще се справи тогава, когато жена му ги е одобрила. С нейната оценка се съобразяват и много от режисьорите - например Людмил Кирков и Зако Хеския често питат във връзка с някой нов сценарий: „Цена прочете ли го? Какво каза?” Според приятели на Георги между него и съпругата му имало невероятна симбиоза и силна духовна връзка.
В "Прокурорът"
Гец не си поплювал и дори зашлевил сина на Тодор Живков Владко в един от скъпите столични ресторанти. Актьорът успял да спаси младо момиче, което пияният до козирката комунистически наследник свалял нагло. Смелостта на Георги била огромна, тъй като тогава Първия още бил на власт и можел да го помете с едно щракване на пръста и да му затвори всички врати. В скъпото столично заведение, в поредната лакейска и шумна компания пияният Владко се вихрел без задръжки. Синът на Тато, пиян-залян тръгнал грубо да дърпа девойката на бара и момичето се чудело какво да прави.
Когато красавицата не отвърнала на бруталните му ласки, несвикналият да му се отказва Владко най-жестоко загасил фаса си в бедрото й. Гец чул писъците на момичето и без да се замисли, скочил от масата си и отвъртял два звучни шамара на недосегаемия, след което го изхвърлил от заведението. Макар и унизен, Живков-младши не посмял да се оплаче нито на баща си, нито на шефа на УБО генерал Илия Кашев. Когато Тато разбрал за случая, самият той предпочел да не се щуми много, за да не се излага сина му с поредната си пиянска изцепка. Иначе Тодор Живков симпатизирал силно на Гец и се респектирал от него. След постановките му винаги идвал и на коктейлите в Народния театър и радушно поздравявал трупата.
И двамата синове на аса на киното – Иван и Данаил, бяха гордост за бащата. Големият обаче си отиде твърде рано от нелепа смърт. Режисьорът и професор Иван Георгиев издъхна на 57 години в дома си след тежка вирусна инфекция преди две години. Разказват, че след като се влошил, извикали лекар, който му бил инжекция и половин час след вливането на лекарството режисьорът бил вече мъртъв. Почти всичките му близки и приятели са единодушни, че Иван си е отишъл заради груба лекарска грешка. Студентите му от Нов български университет пък бяха в шок, тъй като само ден преди това им чел лекции. Дни преди смъртта си Малкия Гец, както наричаха сина на актьора, се веселил на 75-годишния юбилей на учителя си проф. Иван Ничев.
Талантливият режисьор, сценарист и продуцент бе автор на филмите „Леден сън”, „ Магьосници”, на документалната поредица „Българския ХХ век”, на тв предаванията „Латерна Магика”. По-малкият син на Гец – Данаил, живее в САЩ, където триумфира като талантлив композитор и музикант. Българинът е търсен дори за продукциите на Холивуд.
„Хората си мислеха, че баща ми е богат, а той не беше. Вярно е, че неговата заплата и хонорари издържаха цялото ни семейство, имахме всичко необходимо и никога не сме гладували. Татко често взимаше пари назаем и нямаше нито една спестена стотинка. Никога не сме имали друга кола освен съветска: първо волга, след това жигули. Татко носеше нещата си в стара ученическа чанта, имаше малко и не хубави дрехи. Беше събитие да си купи нов костюм, а с първата си хапка на вечеря успяваше да накапе олио върху всяка от вратовръзките си. Хората си мислеха, че има много приятели. А той нямаше”, разказва Данаил за татко си в „Книга за Гец”.
През 1992 г. „златното поколение” на Народния театър е пенсионирано от директора проф. Васил Стефанов. Мотивът – актьорите са навършили пенсионна възраст и не може да бъдат повече на щат. Действията на Стефанов, когото мнозина обвиняват за унижението, причинено на велики актьори, са началото на т.нар. театрална реформа. От театъра са махнати Георги Георгиев-Гец, Георги Черкелов, Стефан Гецов, Андрей Чапразов, Наум Шопов, Славка Славова, Таня Масалититова, Гинка Станчева.
Нарекоха Васил Стефанов „палача” на възрастните актьори, защото част от тях не можаха да преживеят обидата и се разболяха тежко, което доведе и до смъртта им. Такъв е и случаят с Георги Георгиев-Гец и Стефан Гецов – пенсионирането им е истински удар за тях. Те все още са в разцвета на силите си. Приемат хода на директора на Народния изключително тежко и в крайна сметка се поболяват от стрес и умират. Поведението на Васил Стефанов към Гец също доста грозно. След като е пенсиониран на актьора му предлагат граждански договор за нова постановка.
Георги взима пиесата, прибира се вкъщи и започва да я чете. И чак накрая на текста той открива трите реплики на героя си, които трябва да произнесе. По това време строителният предприемач Димитър Барбуков решава да създаде собствен театър и кани в него звездите от Народния. Като режисьор там е поканен и колосът проф. Крикор Азарян. Трупата обикаля градовете на България и навсякъде публиката ги награждава с дълги аплодисменти и викове „Браво”. И Гец, и Славка Славова, и Таня Масалитинова се чувстват като преродени и играят с огромен хъс. Мнозина от тях са толкова огорчени от пенсионирането си от Народния театър, че след 1992 г. изобщо не стъпват там и дори минават по странични улички, за да заобиколят величествената червена сграда, където са играли десетилетия.
Автори:
Марина Чертова
Валерия Йонкова
