Греховна любов съсипва живота на Яна Язова

Казват, че силните жени привличат мъжете. Казват и че обществото презира успелите жени и гледа на тях с подозрение. В очите на мнозина една успяла, красива жена е или курва, или има богат мъж или пък любовник, който я покровителства и тика напред. Нещата придобиват драматичен оттенък, когато говорим за събития, станали в България през 30-те, 40-те и 50-те години на ХХ век. И когато в тях са замесени млада, красива и талантлива писателка и възрастен, ерудиран мъж, професор енциклопедист с огромен авторитет и в научните среди, и в обществото. Животът и творчеството на писателката Яна Язова, родена като Люба Тодорова Ганчева, неразривно е свързан със съдбата на именития литературовед, преводач и критик проф. Александър Балабанов.

15 години жененият интелектуалец и писателката имат любовна връзка, която непрекъснато е одумвана и критикувана от околните. Любовта им, според тогавашните нрави, е скандална, като в същото време страстна и обречена. Професорът едновременно е щастие и проклятие за Яна Язова.

„Аз не зная по-жестока съдба в нашата литература от съдбата на Яна Язова. Хвалена от 18-годишна, тя е окончателно изхвърлена от литературния живот на 32 години. От 1944-а до 1974-а Язова пише с увереността, че един ден ще я четат – и излиза права”, споделя поетесата Валентина Радинска за Яна Язова.

Любимата на проф. Балабанов пък се изповядва в интервю във вестник „Литературен глас”, дадено в началото на 40-те години на ХХ век: „Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от недоброжелателство и злоба, и интриги се изсипват върху новодошлия...”

Яна е наречена  „единствената правописна грешка на Балабанов”. Ексцентричният професор е известен с това, че никога не допуска граматически грешки и винаги се изразява брилянтно както писмено, така и говоримо. Балабанов е преподавател и основател на катедрата по класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Превежда класически съчинения от старогръцки и латински, в това числа „Илиада” и „Одисея”. Той е и един от най-известните преводачи на Гьотевия „Фауст”, преводът му е първият в стихове в България. Има нестандартно чувство за хумор и остър език, а личността му непрекъснато вдъхновява карикатуристите.

Люба Ганчева се ражда на 23 май 1912 г. в Лом в семейството на известни интелектуалци и учители. Баща й Тодор е от виден болярски род, спасил след падането на Търново под турска власт. Доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария. Майка й Рада е от виден калоферски род. Тя е дъщеря на търговеца от квартал Бешикташ в Цариград Стойчо Бешикташлиев. Нейният дядо по бащина линия - Христо Дрянков е родственик с Христо Ботев и съратник на Васил Левски. 

Яна завършва гимназия в София през 1930 г. и славянска филология в Софийския университет пет години по-късно. В началото на 30-те никому неизвестната възпитаничка на Първа девическа гимназия Люба Ганчева занася първите си опити в стихотворна форма на международно известния учен и интелектуалец Александър Балабанов. И… 33 години по-възрастният професор се влюбва в току-що завършилата ученичка. Тя също хлътва по обаятелния и сладкодумен учен. Тя е на 18, той – на 51. Тя е висока, стройна, ефирна, с красиви, маслинови очи, с черни къдрици, които небрежно падат на раменете й. Той е тантурест, нисък, рошав, облечен небрежно.

Прословутата му разсеяност често е повод за насмешка и ражда десетки вицове. Интелектуалци от онова време иронично подхвърлят, че проф. Балабанов бил твърде съсредоточен в прелестите на талантливата красавица Яна Язова, както и в шедьоврите на нашата и световната класика затова често си събувал обувките преди да се качи в трамвай. Сам окачвал на входната си врата табелка с надпис „Проф. Балабанов ще се върне подир два часа”, което пък го карало, когато я зърнел да продължи да снове замислен по софийските улици.

С много любов ерудитът редактира първата й стихосбирка „Язове”. Измисля и псевдонима й Яна Язова, с който по-късно тя става известна като писателка. Наричат я детето-чудо на българската литература. Книгата й се радва на огромен успех, а приятелството й с видния преподавател е като трамплин към големия свят на литературата. Злите езици твърдят, че Люба дължи успешната си кариера на своя любовник и покровител. Стигат и по-далеч – открито обвиняват писателката, че всъщност не тя, а професорът пише нейните книги.

През 1932 г. американският вестник „Крисчън Сайънс Монитор” обаче пише, че Яна Язова е едно трите имена в българската литература, които си струва да се запомнят. В средата на 30-те години тя има зад гърба си две стихосбирки и един роман и името й попада в обзорен материал за българската литература в Голямата енциклопедия „Ларус”.

Александър Балабанов я препоръчва в „Литературен глас”, „Вестник за жената”, „Зора”, „Мир”. Той ускорява и излизането на нейните книги. Освен 3 стихосбирки до 1940 г. Люба-Яна издава романите „Ана Дюлгерова” и „Капитан”, както и драмата „Последният езичник”, книги за деца.

Литературни критици коментират, че в стиховете на Яна Язова се появяват образи от социалното дъно – гамени, просяци, циганки, проститутки. Поетесата прониква в психиката на социалните низини и предусеща гнева и озлоблението, които ще разрушат устоите на обществото. Както в лириката, така и в прозата си тя проявява влечение към психологичното. В прозата си Яна Язова търси измеренията на необикновената личност, бунтарството на духа срещу предразсъдъците и съдбата. Творческите ѝ пристрастия са свързани най-вече с българската история.

Едни й завиждат, други я боготворят. Поетът Кирил Христов публично хвали таланта й, скулпторът Андрей Николов й вае бронзов бюст, литературният историк, критик и фолклорист акад. Петър Динеков пише, че тя е голямо откритие за българската литература.

Жененият проф. Балабанов също е обект на критики и присмех. От Двореца му дават да разбере, че връзката му с младата писателка е скандална и че поради тази причина цар Борис III не може да си позволи да контактува публично с уважавания интелектуалец. В същото време съпругата му Лия, която е германка и с която Александър се запознава по време на своя командировка в Лондон, не му дава развод. Двамата имат две дъщери. Лия минава за голяма красавица, която е доста начетена и винаги елегантно облечена.

Градската легенда гласи, че дълги години тя си затваряла очите за флиртовете на професора с негови студентки, но дългогодишната му страстна връзка с младата Яна вече преляла чашата на търпението й. Въпреки това обаче тя решила, че няма да му даде развод и ще го направи за посмешище сред академичния елит, като казва на колегите и приятелите му, че Балабанов е безотговорен към семейството си.

В същото време сатириците намират храна в любовния роман между поетесата и професора, които пък се обръщат един към друг с антични имена. Яна е Мо, а Александър - Ра. Двамата заедно са Мойра - старогръцки код за голяма любов и неразделност. Карикатуристите обаче не виждат нищо възвишено в техните отношения и постоянно ги рисуват като пълни противоположности - тя елегантна, той тантурест. Яна и Александър са герои на басни, памфлети, фейлетони.

Чувствата на Яна към нейния литературен покровител обаче постепенно започват да охладняват. Освен интелектуално общуване тя търси сигурност и иска да се опре на младо мъжко рамо. Общественият натиск спрямо връзката им бавно започва да я съсипва. Писателката се хвърля в обятията на младия художник от Созопол Марио Жеков.

„Може би ще ми се смееш, че не мога да пиша писма, но какво би искала от едно диво морско момче, което знае само, че много, много те обича! На морето му е тъжно за теб, мила. А още повече на мен, защото завинаги го свързах с теб. Толкова по-скъпо ми стана то. Ходим по бреговете, рисуваме и на него разправям това, което чувствам в душата си, на него пея настроенията си”, пише влюбеният маринист на Яна Язова. Проф. Балабанов със замах проваля тази нейна връзка, като стига буквално до бой с морския си съперник. Разбрал за изневярата, ученият пише няколко сърцераздирателни писма на Яна, но отговор не получава.

Тогава професора решава да замине за Созопол. Но в Бургас се оказва, че през този ден няма лодка, която да го откара до Созопол. Александър наема една лодка на пристанището и сам започва да гребе. Гребе цял ден и цяла нощ, но, изглежда, се върти в кръг, защото на хоризонта не се вижда созополският бряг. Връща се в Бургас съсипан, ляга и спи непробудно два дни. В крайна сметка като истински древен тиранин успява да отиде до Созопол и да отскубне писателката от прегръдките на художника.

През 1937 г. Яна Язова заминава за Париж да учи френски в Сорбоната. Любовната й връзка със знаменития учен отново е на път да бъде прекратена. В същото време той отказва да се разведе с немската си съпруга Лия и официално да изостави семейството си. Като мотив изтъква, че няма разрешение от Светия Синод.

Във Франция чаровната писателка се запознава с милионера инженер Джон Табаков, чието българско име е Игнат. Индустриалецът хлътва по Яна и й предлага да се оженят. Язова мечтае за семейство, за деца, за пътешествия из непознати земи. Богаташът, който има няколко фабрики в Америка, предлага веднага да й припише част от състоянието си в размер на тогавашни $ 3 милиона. Новината за палавата му любовница и за нейните похождения в Париж долита до Александър Балабанов и той е покосен като от мълния. Професорът незабавно заминава за Франция и проваля брака на възлюбената си. Усетил, че губи своята млада муза ерудитът обвинява съперника си, че е аферист и иска да погуби таланта на Яна заради собственото си его. От друга страна напада красавицата, че се е продала за един диамантен пръстен и за кожено палто.

Смазана, Язова отказва на Табаков и се връща в България, при проф. Балабанов. В същото време преподавателят й пише: „Любовта ни на теория е невъзможна, но в действителност е жива.” „О, това беше най-силното ти оръжие – да ме направиш твой мрачен и изплашен роб”, пише поетесата на своя литературен откривател. Здравето на Балабанов е разклатено, двамата любовници поддържат връзка с писма, ученият е почти глух и доста самотен – най-сетне е напуснал жена си, но колкото да се пренесе в таванската стая над жилището им.

Любовта на проф. Александър Балабанов към Яна Язова продължава да е все така обсебваща. Той полудява от ревност всеки път, когато разбере, че поетесата има нов ухажор. В крайна сметка тя решава да се откопчи от оковите на страстната си връзка с професора и през 1943 г. тайно от него сключва брак с инженер Христо Йорданов. Съпругът й, който явно е широко скроен човек, позволява на проф. Балабанов да се среща с жена му у тях.

Същевременно сякаш освободила се от интелектуалното превъзходство на знаменития си възрастен любовник Яна Язова с пълна сила публикува стихове, разкази, статии периодичния и литературния печат – във вестниците „Литературен глас”, „Литературен преглед”, „Развигор”, „Вестник на жената”, „Мир”, „Зора” и в списанията „Светулка”, „Другарче”, „Вяра и живот”. Активен член е на Дружеството на детските писатели, на Дружеството на жените писателки и на Българския ПЕН-клуб.

След 1944 г. обаче нещастията я спохождат едно след друго. Един след друг умират родителите й, сестра й, съпругът й. През 1955 г. си отива и проф. Балабанов. Внезапно Яна Язова остава съвсем сама. Тя не се поддава на конюнктурата и отказва да приеме литературните „похвати” на победилия в страната комунизъм. През 1944 г. Най-после завършва романа си „Александър Македонски”. Ръкописът изгаря в печатницата по време на бомбардировките на САЩ и Англия. Книгата излиза едва през 1992 г. Същевременно Съюзът на писателите отказва да я приеме в редиците си след 9 септември. Не издават книгите й, не я канят на литературни четения. Тя живее в пълна самота и изолация в апартамента на родителите си на столичната улица „Раковски” 161, вх. Б.

Отритната от обществото и от новите интелектуалци, Яна Язова създава трилогията „Балкани”, включваща романите „Левски”, „Бенковски” и „Шипка” – колосален труд, заради който години наред прекарва в библиотеки и архиви, броди по манастири. Въпреки ласкавите отзиви на тези, които са чели откъси от него – сред тях са Димитър Талев и Георги Томалевски, –не успява да ги публикува приживе. Детето-чудо на българската литература не успява да издаде и събраните афоризми и карикатури на Александър Балабанов.

Яна Язова пише роман за Левски, когото нарича „моята Библия”. Смята се, че книгата, която не вижда бял свят докато тя е жива, е главната причина писателката да умре при доста мистериозни обстоятелства. През 1960 г. тя представя ръкопис на романа „Левски”, който е одобрен от издателство „Народна култура” и то го включва в плановете си за издаване. Малко след това обаче книгата е спряна и така и не вижда бял свят.

Същевременно след смъртта на съпруга си през 1959 г., за да покрива скромните си разходи, писателката е принудена да продаде половината от апартамента си на ул. „Раковски”, преграждайки го на две. В част от дома й се настанява Димитър Алтънков от прословутото Управление за безопасност и охрана (УБО) към Държавна сигурност, който бил личен фотограф на Тодор Живков. Това слага и началото на загадъчните обстоятелства, при които умира Язова.

През лятото на 1974 г. тя е открита в апартамента си мъртва, а тялото й е почти разложено. За официална дата на смъртта й се приема 9 юли. Трупът е погребан набързо, а данните от аутопсията не се оповестяват. Официалната версия е инфаркт.

Години по-късно част от патоанатомите, приели тялото на Яна Язова в моргата, споделят, че тя е била отровена и удушена с колана на халата си. Твърди се, че офицери от ДС събират цялата преписка и заповядват на лекарите да мълчат. Картините, бижутата и архивът й са плячкосани, а мебелите разпродадени. Ръкописите на четирите й неиздадени романа са  прибрани от Творческия фонд на Съюза на писателите, който систематично й отказва членство. След това обаче мистериозно изчезват.

Сред литературните среди в София тръгва упоритият слух, че ръкописите са откраднати от писателя Николай Хайтов, който е председател на Творческия фонд. Градската легенда гласи, че авторът на „Диви разкази” отишъл в дома на Яна Язова и иззел архива й под претекст, че ще го предаде в Държавния архив. До края на живота си Хайтов отрича да е ходил в дома на Язова. В началото на 80-те става ясно, че той подготвя роман за Апостола. Това отново предизвиква серия от слухове, като някои открито обвиняват Николай Хайтов, че иска да припише романа на Язова на себе си.

До края на живота си Николай Хайтов не пише роман за Левски. През 1987 г. той публикува документална книга за гроба на Дякона, която поражда много спорове преди и след смъртта на писателя.

През 1985 г. литературният историк и писател Петър Величков открива чернови на неиздадения дотогава роман „Левски” на Яна Язова в Централния държавен архив и публикува откъси от него във вестник „АБВ”. Той открито обвинява Хайтов, че е откраднал оригинала на романа, който така и не е намерен. Едва през 1987 г. издателство „Български писател” отпечатва за пръв път книгата на Яна Язова за Апостола, подготвена по оцеляла чернова. Творбата се превръща в най-голямата литературна сензация на XX век. Яна Язова представя Левски с такава пълнота и завършеност, с каквато са го усетили малцина от хората, които са го срещали приживе. Благодарение на Петър Величков са издирени копия от непубликуваните й романи и те излизат един по един.

„Случаят с кражбата на ръкописа можеше да е приключен още през 1984 г. Тогава Тодор Живков разпореди романът „Левски” да излезе с името на Яна Язова, но крадецът Хайтов да не се закача. Такова е решението на Живков и по подобен случай, предната година с книгата на Екатерина Томова „Забравените от небето”, която Хайтов бе откраднал и искаше да издаде под свое име. Месеци преди смъртта на Язова обаче излиза постановление на Министерския съвет, според което само държавните архиви имат право да влизат в домове на покойници и да им прибират архивите.

Благодарение на това Величка Филипова, началник на Главно управление на архивите тогава успява да се пребори с Хайтов, тогава председател на Творческия фонд на Съюза на българските писатели, и да прибере опоскания от него архив на Яна Язова, няколко месеца, след като този писател лесовъд „описва” старателно ръкописите на Язова в жилището й с юрисконсулта на творческия фонд Аянов. С какво право, след като Яна Язова не е била членка на Съюза на писателите и къде е старателният опис на Хайтов и Аянов? Няма такъв”, казва преди време Петър Величков в свое интервю.

Из романа „Левски”:

Загубилият сражението не винаги бива победен.

Робите могат да се надяват на нещо добро само ако до един станат войници!

Да мръзнеш и да гладуваш, когато гониш една цел, да!...Не просто да седиш в една вятърна мелница и да гладуваш. Това е мизерия!...Може да се мръзне и доволно гладува само за един идеал!

Един немирен човек не трябва да има хубав дом, а такава колиба, която да достави малка радост на враговете му.

Власт има този, който носи народната мъка! Аз съм роден под въжето на бесило!