Григор Вачков: Като дете не знаех, че на света има театър!

Григор Вачков е сред любимите актьори на България. Макар и рано напуснал тоя свят - сърцето му спира на 18 март 1980 г., талантът от с. Трънчовица остава в общественото съзнание и вълнува почитателите на театъра и киното и до днес. Няколко месеца преди кончината му списание „Младеж” в брой 12 от 1979-а публикува интервю с артиста, взето от Любомир Давидков. LUPA връща към живот текста опреди 40 години, за да опознаете интимния свят на незабравимия Григор Вачков.

Годината е 1951. Последният ден на август. На столичната гара както винаги цари оживление. Пристигат и заминават влакове, пътници се суетят, провикват се носачи, свиркат маневрени локомотиви. От варненския влак слиза момче със старичък куфар и се отправя към изхода. В големия град идва за първи път. Адресът ще намери най-лесно, ако се качи на файтон. Ала парите му са разпределени точно. И той пита плахо един човек: - Извинете, на кой трамвай трябва да се кача, за да отида до театралното училище „Кръстьо Сарафов“?

Човекът се замисля за малко, после уверено отсича: - Качваш се на шестицата и слизаш на последната спирка. Оттам се вижда.

Момчето изпълнява указанията и слиза на последната спирка в квартал „Надежда”. Още от пръв поглед личи, че сред тези схлупени малки къщурки и кални улици не е училището, което то търси. Обратно на трамвая и към центъра. Тук все някой ще го упъти правилно. Сега той пита на всяка пресечка по двама човека - да не би единият да сгреши. И в най-голямата горещина, с куфара в ръце, стига до вратата на училището. Обърсва потта и пита двамата младежи, застанали на вратата.

- Това ли е театралното училище?

- Сгрешил си, мой човек. Малко по-надолу е, на „Толбухин” 15. Не е далече - му казват те и едва не прихват в лицето му, когато той отново взема куфара и тръгва на посочения адрес. Момчетата са завършили първи курс и са ги оставили тук да насочват кандидатите, да ги поуспокоят, да ги предразположат за изпита. Но този? Този изглежда така смешен, че те не могат да си го представят като кандидат.

След малко момчето се връща. По лицето му няма озлобление, но и не премълчава обидата. - Ето го мойто картонче с кандидатския номер. А там, дето ме пратихте - в Зоологическата градина – май че е за вас. Само ако съм си изпуснал реда!

Наистина, неговият ред е минал, но комисията му разрешава да се яви. И кандидатът Григор Вачков забравя за лутането из града, за обидата. Остава само желанието му да се представи добре пред тези хора, много, много добре, защото от тях зависи дали ще се сбъдне желанието му да стане артист. Желанието, което става негова съдба. Тя започва от онзи горещ августовски ден на 1951 година.

- Другарю Вачков, разкажете за вашето детство. Спомняте ли си какви наклонности имахте в тази възраст?

- Всякакви други наклонности съм притежавал като дете, не съм притежавал една единствена - към актьорската игра. Причината беше проста, още не знаех, че на света има театър и такава професия - актьор. Роден съм на 26.V.1932 година в с. Трънчовица, Плевенски окръг. Малко, бедно село, откъснато от света. То е на реката Осъм, в една долина, отдалечено на 40 км от Плевен и на толкоз от Никопол. Една река и нищо повече. Нямахме съобщителни пътища, гара. Бях буйно, яко и будно дете. Умеех да свиря на устна хармоничка, да пея и казвам разказчета. Обаче не считах, че това може да продължи дълго, че оттам ще изскочи заек Напротив, правех го за собствено удоволствие за радост на родители, близки и приятели.

Веднъж татко ме заведе с биволската ни кола на гара Левски. Никога няма да забравя как за първи път видях влак. Той идва от далечината, свири, шуми, трещи и се уголемява, уголемява, а-а-а да ме смачка. Разбира се, тогава, както винаги, татко ми купи няколко книжки. Всеки път, когато отиваше в града, вместо разни детски играчки и лакомства, ми носеше книжка. За това никога няма да му се отплатя. С тия малки детски книжки аз се запознах с биографиите на нашите велики възрожденци. А колко силни чувства буди в детската душа техният живот!

- Какво впечатление ви направи театърът?

- Много голямо! До завършването на прогимназията през 1946 година аз живях на село. След това постъпих в Плевен, в техникума по лозарство и винарство. Отидох на театър и тази магия ми хареса изключително. Почнах да ходя редовно на представления.

Тогавашният театър имаше талантлив колектив. Играеха Иван Димов, Владимир Трендафилов, Иван Янев, Кирил Донев и други добри артисти. Тези способни и даровити хора впръскваха с всяка пиеса в мен патриотични чувства, развиваха усещането ми за красота, подтикваха ме към изкуството. Разбрах, че има смисъл да се отдаде човек на актьорската професия, стига да може да я работи добре.

На една вечеринка директорът на театъра Иван Янев и други артисти ме слушали как изпълнявам хумористичен разказ от Чудомир. Извикаха ме на другия ден в театъра и ми казаха: „Момче, вие знаете ли, че в София има театрално училище? Ако искате, отидете там да си опитате късмета”. Аз се запалих и реших да опитам именно късмета си в това трудно и особено поприще - театъра.

- Вашите първи стъпки в театралното изкуство? Най-добрият ви учител?

- Приеха ме във ВИТИЗ поради хубавото отношение на Д.Б. Митов, не зная по какви причини и до края на живота му не разбрах, тогава той бе ректор на института. Как да му се отплатя за тези грижи, за вниманието към мен? Когато започнаха лекциите, той ме викаше при себе си и казваше: „Григорчо, ние те приехме с голям зор. Нищо не показа ама, ей тъй: видяхме, че си натурално селско момче и решихме да пробваме дали ще излезе нещо от тебе. Ако излезе, излезе, ако ли не, ще те върнем на село при кравите. Ето, вземай оттук книги да четеш, че не си чел много”.

Започна да ми дава книги от собствената си библиотека: Мопасан, Джек Лондон, Горки. И върху тази литература ме изпитваше като учебен материал. Навярно е усетил у мене нещо. Николай Осапович Масалитинов, създател на цели поколения актьори и режисьори, също имаше много добро отношение към мен. Вземаше ме със себе си на различни места. Той изпълняваше известни монолози от пиеси на световни драматурзи, а аз хумористични разкази. Понякога ни плащаха. И на двамата ни дават по един плик. А той каже: „Ну, не так!” Вземе моя плик, а ми даде неговия. Хората се притесняват: „Другарю Масалитинов, този е за вас, а този - за момчето”. Той вика: „Аз по-добре зная кое е за момчето и кое за мен!” Отворим пликовете, в неговия, попаднал вече в мен, се окажат 1000 лева от старите, а в моя - една малка банкнота от 20 лева. Тези човешки уроци не се забравят никога. Такова отношение задължава.

А курсовият ми ръководител Стефан Сърчаджиев беше човекът, който ни научи (и мен, и Кольо Анастасов, и Хиндо Касимов и Таня Полова и други колеги) на актьорско майсторство, на артистично чувство, на трудолюбие и добрина.

Мога да изброя още много имена. И веднага искам да изтъкна характерното у тях - работоспособността, това неспокойствие, вечно движение, толкова задължителни за всеки актьор. Аз често съм казвал: защо не мога да си спомня Карамитев поне веднъж да е бил спокоен. С него бях много близък.

И сега е пред очите ми във вечно движение. За него аз имам свое определение - той беше артист-работник, бесен в работата, крачещ артист, винаги в движение: театъра, радиото, киното, телевизията, у дома. Никога не застана, не каза стига, не се умори. За това нещо е необходима голяма душа, голяма прегръдка към професията, към хората. Иска се човек да не мисли, че е станал кой знае какво, а да би има едно на ум и да се стреми всеки ден към нещо по-голямо, по-значимо. Тъкмо това качество е естествено за хората, които уважават професията си.

- В какво се изразява взаимопомощта при актьорите?

- В една искрена и точна реакция, когато си на сцената. Ако колегата, който е срещу теб, не репетира пълноценно и всеотдайно, това се отразява и на теб. Аз мога да имам колкото си ща добри намерения, но не е ли равностоен и трудът отсреща - качествен резултат не се получава.

При нас взаимопомощта е и доверието между актьорите. То не е като да ми помогне при вдигането на 10 торби цимент. Друго е. Аз да съм сигурен в моя колега и той в мене, в моята искреност и желание да успеем. И още, да можеш да се зарадваш на чуждия успех. Преди всичко това трябва да го има у младия човек. Няма ли го, обхване ли студенината сърцето на младежта, озлоблението от успеха на другия, не може да се очаква нищо. Повреден човек е вече. Енергията му отива другаде и рано, или късно това ще го погуби.

- Какво според вас е успех в работата? Кои ваши роли считате за успешно изпълнени?

- Успех има тогава, когато хората в залата се зарадват, усмихнат се и отнесат от театъра нещо светло, нещо красиво, нещо свидно. Когато се научат на по-голяма обич към България, научат се на по-голяма човещина, на по-голяма обич към природата, да ценят чистотата на въздуха и водата, да ги пазят. Останат ли безразлични, започнат ли да нервничат по столовете и да напускат салона, да кашлят и се прозяват - тогава не е добре.

Случва се понякога намеренията на актьори, режисьори и зрители да се разминат. Ето, филмът на Рангел Вълчанов „Лачените обувки на незнайния воин” нямаше голям успех. И това не е добре, но - за зрителя. Филмът е голям, вярно, той е малко по-сложен и труден. Но е вече време и нашите зрители да не търсят само сдъвкани неща.

Успешни считам ролите си, които съм играл по творби на Йордан Радичков - и в театъра, и в киното, и в телевизията. Съжалявам, че не можах да играя в „Опит за летене”. С този автор съм свързан и творчески и приятелски. На него дължа много. И ролите си по негови произведения смятам за най-успешни, защото са най-български.

Има и друго. Случва се да говорят за успеха на някоя постановка като хвалят само актьорите. А получи.ли се провал - за всичко е виновен режисьорът. Не е така! Актьорът е виновен както за големия успех, така и за големия неуспех. Защото между актьорите и режисьорите трябва да има онова съзаклятничество, онази съидейност, която отрежда всекиму да носи своята голяма отговорност за представлението.

- Говори се за идеална публика. А вие как си я представяте? Случвало ли се е вашето мнение и това на публиката да не съвпадат при оценката на дадена роля?

- Случвало се е, и то не един път. Искам обаче да направя една уговорка. Моето мнение за публиката - пак под влиянието на Йордан Радичков - се поизмени. Аз бях актьорът, който считаше, че и авторите и актьорите, когато създават своите произведения, трябва да мислят за тази най-най-широка публика. Тя идва в театъра понякога случайно, без никаква подготовка, без никакво задължение. И за нея трябва да има смях и отдих. Но какъв смях? Смях, в който да има и размисъл, в който да се чувствува една морална отговорност. Смях, който да весели, но и да води към пo-сложни чувства, да налага въпроси и към самия себе си.

И затова много хубаво е да има и у зрителите една по-голяма подготовка към произведенията. Не бива публиката да идва абсолютно неангажирана в театъра. Радичков ми каза по повод на „Лазарица”: "Много ръкопляскат и се смеят хората. Но ти трябва да вървиш напред, да не търсиш само смеха и ръкоплясканията, а да ги наведеш към размисъл, да търсят причината за даденото смешно положение, да го осмислят”.

Стремя се да го правя: ето и един случай. Преди време след постановка ми казват: „Чака те младеж!” Отивам и се запознавам с него. Така и така, преди време гледах пиеса, в която и вие играехте: „Ромео, Жулиета и петрол”. И искам да ви благодаря за това, че аз открих истинската си професия чрез вас Там, където ми е приятно да работя и се чувствувам полезен. След вашето представление ме запали романтиката и отидох на бензиностанцията. Толкова години работя, днес реших просто да дойда и ви благодаря. Стана ми приятно. Значи на това представление ние сме си изпълнили добре работата.

- Кои качества у хората цените най-много?

- От всичко най-много ценя трудолюбието и способността да се срамуваш. Много съм пътувал и много трудолюбиви хора съм видял. Това трудолюбие, мисля, е най-силната добродетел, която народът е съхранил. То прави хората по-човечни. Приказва се - не загубва ли съвременният българин тази добродетел? Мисля, че не я губи. Само я допълва и с други качества.

Имам един познат - Стефан. Той е човек, който се бръсне вечер поради една единствена причина - луд е за работа и не иска да губи време сутрин. Работи не лек физически труд на камион. По цял ден нагоре-надолу. Не се ли уморяваш?, го питам. „Не, прави ми удоволствие да се занимавам с нещо”. Той след работа отива на лозето си и отглежда там много хубави дини и пъпеши. За него важат народните думи, че без работа ще се поболее. А като него са хиляди.

Но той не само работи, не само пренася товари, сади дини и пъпеши и прави вино. Той има и значителни духовни интереси. Обича киното и театъра, чете извънредно много. И децата си възпитава така - ако желаете наистина да учите, учете. Аз колкото мога, ще ви помагам. Но не да се стремите към диплома, да минете леко. И правилно ги възпитава!

Или председателят на АПК „Ленин” - Тодор Тодоров. Той също ми е приятел. Направили му един кабинет - огромен, хубав. Свят да ти се завие. А в него няма никой. Защото Тодор винаги е на полето, по блоковете и фермите, при хората. За да помогне веднага, да знае какво точно е необходимо.

Голямо качество е да можеш да се срамуваш. Това значи, че си осмислил нещо лошо и непочтено, означава нравствена позиция. Това значи, че ще стигнеш до доброто, че ще застанеш на негова страна, че случайно си направил някаква грешка. Да може един млад човек да се изчерви, когато дори не той, а приятелят му направи нещо нередно, също считам за качество, което трябва да възпитава ме у децата си.

- Качествата, които презирате в хората?

- Не мога да понасям мързела и самомнението на някои хора. Особено вредно е младите да имат прекалено самочувствие. Гледаш го - направил нещо дребно, нищожно, никакво, а си мисли, че е сторил кой знае какво, че вече е постигнал всичко. Демонстрира такова самомнение, та се чудиш откъде го е придобил. Най-вредното за един актьор, пък и за всеки човек е да помисли, че е постигнал всичко. В бъдеще ще направиш нещо значително, само ако след сполука си казваш - още много неща има да правя, още към какво да се стремя, още имам да се уча. Винаги трябва да гледаш, в бъдеще и да мислиш колко много върхове трябва да гониш. А за мързела - той е опропастил толкова хора, унищожил е толкова хубави идеи, че не само ненавиждам мързеливците, но ги и гоня.

- Ласкаете ли се от многото поклонници на играта ви?

-Хубаво е хората да се радват на играта ти. Но има нещо друго. Колко голяма е отговорността на един човек, когото познават от сцената и екрана! Той трябва да внимава как се държи и на опашката в магазина, и на улицата, и като пазарува, дори като се вози в трамвая. Хората преценяват като под лупа постъпките ти. Казват си - това е човекът, който от сцената иска да ни внуши такива и такива идеи. А как в живота си ги прилага той самият? Отговорността на актьора във всекидневието е голяма. И ние сме длъжни да не забравяме за това никога.

- Считате ли, че съвременните пиеси и филми третират достатъчно задълбочено нравствените проблеми, с които се сблъсква нашият съвременник?

- Ще отговоря с едно пожелание. Повече истински български пиеси и филми, по-смешни и по-задълбочени! Защото и при нас ролите вървят трудно, когато не са плътни, когато не са изпипани драматургически.