Il professore на БНТ Хачо Бояджиев: Мразя тъпите жени!

Почти всеки чувстваше проф. Хачо Бояджиев близък, сякаш е сядал на една маса с него. Дали защото бе режисьор на прочутите новогодишни програми, без които България нямаше да е същата, или просто личността му привличаше като магнит и познати, и непознати. Наричаха го бохем, бонвиван, легенда, енциклопедия. Предимството му обаче се криеше в просветения ум, който твореше без почивка. Не цепеше басма никому, не се стремеше да се хареса на никого. Съдбата му поднесе низ от перипетии и авантюри, но докрай остана влюбен в живота.

Ключова и символична е срещата му с големия френски режисьор Рене Клер, на когото преди няколко десетилетия сервира кафе в парижкото бистро Cartier latin. Твърдеше, че това е преобърнало живота му. Самият Хачо се гордееше с произхода си – наполовина европейско аристократичен, наполовина натурално нашенски. Това бе той, Il professore, професорът по телевизия: Хачо Бояджиев.

И до днес Хачо си остава легенда за БНТ. Някъде там из коридорите на високата бяла сграда на „Сан Стефано“ 29 още стои любимият му пепелник, в който е тръскал вечната си цигара. Телевизионерите го боготворят, студентите му признават, че е било привилегия да им преподава човек от такъв калибър. А самият режисьор е причудливо съчетание между точност, артистизъм и талант, съчетани с неповторим чешитлък и твърдост на характера. Чувството му за хумор и тънката усмивка печелят хиляди почитатели. 

„Той беше навсякъде и готов да помогне на всеки“, спомня си за него Стефан Данаилов. „Голям бохем, страхотно чувство за хумор, творец. Голяма личност. Много научих от него, от работата и съветите, които ми е давал. Всеки можеше да си поговори с него“, признава актьорът Тончо Токмакчиев. И това е точно така – като директор на телевизията Бояджиев познава по име служителите на „Сан Стефано“ и не отказва на никого разговор. Никога не се оплаква, точен е, винаги е в движение и е невероятно продуктивен.

„Просветен човек – това е най-точното определение за него – върши работа, стъпвайки винаги на позицията на знанието и на опита“, казват негови колеги. Хачо никога не се разправя излишно, нито пък губи време да отмъщава. Когато на голям концерт в НДК 50 човека партийна комисия го разпъвали на кръст, той на своя глава снимал. Хора от екипа му поискали да го защитават, а той казал, че сам ще го направи.

Безкрайно щедър е. „Обичам да се раздавам. Каквото спечеля, го изхарчвам. Нямам банкови сметки, нямам вили, возя се с такси. Наследих имоти, продадох всичко. При мен сантимент няма, при мен има сълзи на радост и тъга. Но никога съжаление. За нищо не съжалявам, което съм правил!“, заявява с пословичната си твърдост ерудитът.

Иначе авантюрите и превратностите го следват още от студентските години. Нищо не се получава гладко заради ръбатия му нрав. С типичното си чувство за хумор режисьорът казва за себе си: „Бях отличен студент, един път ме скъсаха за бездарие, втория път ме изключиха 1956-а около унгарските събития, защото осиновителите ми бяха богати търговци“. Дипломната му работа е в Кюстендилския театър, но той закъснява за стажа си близо с месец.

Директорката на театъра – Ангелина Георгиева, го посреща студено и отронва: „Другарю Бояджиев, не мислете, че аз съм ви искала да дойдете в този театър! Но ви разпределиха.“ И му дава да си избере пиеса, като му дава три месеца срок. Младежът стои, гледа списъка и виждайки заглавието „Два ангела слизат от небето“, казва, че това е неговата пиеса, без да има никакво понятие от текста. Вместо три месеца, репетира 2 седмици и отива при Георгиева, за да иска дата за премиерата.

„Тя ме погледна и каза: „Аз знаех, че сте луд, ама чак пък толкова не очаквах“, смееше се Хачо.

Като студент в трети курс във ВИТИЗ Хачо спира движението на ул. „Раковски“ в столицата, облича конната милиция в белогвардейски дрехи и снима триминутен филм за Октомврийската революция. Успява да уговори капитан от конната милиция да дойде безплатно. Директорът на Народния театър проф. Филип Филипов прегръща идеята му и облича милиционерите като руски войници. Заради това Бояджиев е изключен от ВИТИЗ.

След театралната школа става художествен ръководител на театъра във Видин. И понеже е директен, не познава увъртане и прикриване, признава чистосърдечно: „Отидох с връзки във Видин“. Там с още 12 души от ВИТИЗ правят за един сезон 9 премиери, една от които е „Криворазбраната цивилизация“. От малкия полузабравен провинциален театър прави модерно средище. За да ознаменува триумфа си, на една „стара бричка“ Хачо изписва „Театър национал дьо Видин“.

Повече от 40 години от живота на Хачо минават в телевизията, на която се посвещава като на любима жена. В националната медия той прави чудеса за времето си. Естествено, с опората на редкия си опит – доктор по „Телевизия и кино“ във Великобритания и специализация във Франция при големия френски режисьор Рене Клер. В БНТ работи като режисьор, а между 1993 и 1995 година оглавява медията. Създава любимия на нацията мюзикхол, автор е и на куп новогодишни програми на малкия екран. В последните години е режисьор на предаването „Полет над нощта“, което гледат над 2 милиона зрители.

Взискателен е като звяр, изпипва всеки детайл, не разрешава нищо да се прави през пръсти. Критичен е до непоносимост. Не крие, че „хубав живот и хубаво изкуство се правят с пари.“ И дава пример за ония години, в които бюджетът на първа програма е 128 милиона лева. Създава българския телевизионен мюзикъл и поставя „Криворазбраната цивилизация“, „Вражалец“ и „Мисия във Виена“. Той режисира и ярки постановки в телевизионния театър – „Автобиография“ по Бранислав Нушич, „Макбет“, „Харолд и Мод“. Както и филмите „Тази хубава зряла възраст“ с Коста Цонев и Ваня Цветкова и „Човекът на паважа“ с Тодор Колев.

Докато е директор на БНТ, се раждат предаванията „Наблюдател“, „Частен случай“, „Минаха години“, „Открито“, „Как ще ги стигнем с… Тодор Колев“, „Улицата“, „Кино в чекмедже“. Повечето от тях и до днес се помнят от зрителите. Е, разписва се в историята и като човека, свалил от ефир и цензурирал култовото студентско предаване „Ку-ку“.

Наричат го как ли не – Човека епоха, Властелинът на телевизията, Патриархът на БНТ. Хачо не крие, че по времето на соца са хвърчали страхотни пари при посещения на държавни глави. Паметна е историята около визитата на индийския премиер Индира Ганди. Тогава го викат да прави спектакли покрой нейното посещение. В НДК готвят огромна постановка с около 2400 фолклорни състава, които излизат на сцената. В един момент Хачо, който командва пулта, чува превода на разговора между Тодор Живков и Индира Ганди. Когато тя предлага да изпрати трима нейни факири да изнесат в София представление, Тато отговаря: „Аз имам седем милиона факири. Плащам им по 200 лева, те харчат по 2000 лева!“

Хачо Бояджиев и Стефан Димитров

През 1979 г. Хачо организира пищния спектакъл „Вариете Слънчев бряг“ с 60 танцьорки мулатки от Куба. До островната държава той пътува лично, за да набере балерините. „Не избрах танцьорките от прочутото кабаре „Тропикана“, защото там жените бяха прекалено дебели“, казва той откровено.

Колкото и да не обичаше да го наричат фустогонец, режисьорът признаваше, че е бонвиван. Но с критично око. Затова жените малко се плашеха от него, защото намереше ли кусур, го изстрелваше право в очите. А професорът никак не обича тъпите жени. Затова максимата му е следната: „За жената е най-важно да не лъже, да не прави интриги, да не измисля. Обичам да са интелигентни и умни, каквито най-често са клюкарките.“

Режисьорът е откровен до цинизъм: „Една жена има ли хубави очи и още две неща – крака и цици, значи става. Очите обаче говорят, че тези крака и цици са поставени на място“. И признава, че обича жените без грим, когато са в леглото. Мрази тъмно лакирани нокти, защото такива били на проститутките от парижкия площад „Пигал“, известен с кабаретата и стриптийз клубовете си.

Хачо Бояджиев се ражда на 20 януари 1932 г. в София от „греховната“ връзка на непълнолетната унгарка Пири със заслужилия майстор на спорта – автомобилиста Димитър Соколов, близък до царския брат принц Кирил. И на двамата мъже се носи славата на плейбои.

Хачо с арменските си осиновители

Хачо явно се е метнал на баща си, ще коментират след години познати на тв легендата. Пири е шапкарка и наследница на аристократично, макар и обедняло семейство, което през 30-те години се преселва от Унгария в България. Родителите на Пири обаче не позволяват тя да се омъжи за българския бонвиван и 6-месечното момченце Имре Соколов е дадено за осиновяване. Бебето зарадвало дома на бездетното, но заможно арменско семейство Кирил/Крикор и Мариана Бояджиеви от Нови Пазар. И Имре Димитров Соколов става Хачадур Крикор Бояджиев, но е записан като Хачо Кирилов Бояджиев. Бъдещият академик научава, че е осиновен на 11 години, когато учи във френския колеж в Пловдив. Посреща тази шокираща новина с рев. Това се случва по време на Втората световна война.

Баща му Кирил го пратил до кметството да раздава бележки за купони за хляб и месо на гражданите. Там момчето отворило регистрите и срещу името си видяло – „осиновен“. Веднага попитал татко си, но той отрекъл това да е истина. След като завършва гимназия, започва работа в радиовъзела в Нови Пазар, която се помещава в кметството, където има свободен достъп до регистрите на жителите. В този период отново отваря бумагите, за да провери кой всъщност е той. Този път думата „осиновен“ не фигурира.

Хачо като ученик

В началото на 50-те години Хачо става студент по математика в Софийския университет. В края на 50-те вече е и дипломиран театрален режисьор във ВИТИЗ. През 1967 г. той най-накрая намира отговор на въпроса дали наистина е осиновен. Баща му умира през същата година на 75 и Хачо намира в портфейла му документа за своето осиновяване. Седмица след погребението на Кирил Бояджиев в дома на семейството пристига непозната жена, която се оказва биологичната майка на Имре/Хачо. Двете майки приятелски се прегръщат. Осиновителката на режисьора умира през 1970, а биологичната – през 1986 г.

Тв легендата споделя, че цял живот е преживявал факта, че е осиновен. Много обичал осиновителите си и бил привързан към тях. Не укорявал биологичната си майка за случилото се, но той се запознал с нея чак когато бил на 35. И до края на живота й, макар че общувал с нея, той не я чувствал близка.

„Имате да ме черпите до края на живота си, защото един страхотен човек се съгласи да поеме вашия курс“, спомня си режисьорът Стилиян Иванов, който чува тези думи през 1993 г. от ректора на НАТФИЗ – проф. Христо Руков. Студентите очакват да го видят в аудиторията, в учебна среда, но проф. Руков възкликва: „Каква аудитория?! Той ви чака в Зала 1 на НДК, където подготвя спектакъл.“

Когато младежите влизат в голямата зала, виждат Хачо, обвит от гъсти облаци дим, където веднага раздава задачите и излиза. Студентите са втрещени и по-късно разбират, че той всъщност се е качил в кабинета на осветителите и през цялото време ги е наблюдавал. Преподава в дома си, като прожектира на възпитаниците си кадри на професионален видеомагнетофон, след което иска режисьорски анализ, без да им дава време да мислят. Бил тиранин – до късно вечер мъкнел студентите по снимки и монтаж, а щом питали за почивка, се ядосвал: „За какви почивки въобще говорите? Изкуството е диктатура“, обяснява своята формула легендата.

Бояджиев заедно с Иван Гарелов в парламента, когато депутатите избират професора за шеф на БНТ

И дава като пример за професионализъм Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, а сред певците – Лили Иванова и Емил Димитров. Когато казва какво иска от тях, Лили козирувала: „Слушам!“

Хачо беснее срещу чалгата в театъра, която според него е на път да го унищожи. Критикува родните сериали, които започват като долнопробен американски екшън. „В нашите филми нито героите са герои, нито героинята става за секс! Къде е съвременната Невена Коканова? Няма я! Защото го няма майстора, който да извае фигурата й“, отсича той. Убеден е, че понеже в България няма хляб, произвеждаме зрелища.

Хачо Бояджиев е главен режисьор, докато генерален директор на БНТ е Иван Славков. Двамата взаимно се уважават, ценят и остават приятели до последно.

„Иван е много сърцат човек. Делови човек“, дава пестеливата си характеристика тв легендата. Според Хачо най-голямата заслуга на Батето е, че привлича невероятни журналисти в националния канал. Славков пък се вслушва в мнението на талантливия режисьор. След първото издание на „Всяка неделя“ главни редактори изпадат в истерия и настояват да се забрани предаването. Тогава Хачо им казва: „Другари, хайде запалете по една цигара, аз ще отида при началника.“ Отива при Славков и му казва: „Иване, тези са се надушили да спират „Всяка неделя“. Той пита: „Какво трябва да направим?“ Викам: „Предлагам ей сега да издадеш една заповед, че 6 месеца това предаване ще бъде под надзора на директорския съвет, а не на програмния.“ Батето издава заповедта, а Хачо я показва на недоволните.

Бояджиев остава пръв приятел на Славков и след скандала с документалния филм на Би Би Си, след който бившият зет на Живков изпада в немилост. Хачо смята, че чуждите разузнавания са нарочили да ликвидират Батето.

Режисьорът обаче не обичаше да говори много-много за жените си. Всеизвестно е обаче, че той е баща на 7 дъщери – всяка от различна майка. Хачо Бояджиев се изповядва, че е правил грешки спрямо жените си, но пък е признал всичките си седем момичета. Плащал е издръжка, докато всяка от тях навърши 18 години. Разликата между най-голямата и най-малката е 20 години. Бащата така и не става близък с нито едно от момичетата си. Хачо се запознава с някои от тях едва на абитуриентските им балове.

Първата съпруга на Хачо е химичката Живка Христова. Тогава той бил студент във ВИТИЗ. Не след дълго се развеждат. Втората му сватба е с актрисата Елена Маркова, която има зад гърба си един развод. Тя му казва, че е бременна и Хачо веднага се съгласява да подпишат. Годината е 1991 г. Бракът им трае 4 дни, след което се развеждат по взаимно съгласие. Елена ражда дъщеря му Мария-Луиза, която завършва Консерваторията. Режисьорът се смее, че всъщност не той, а съдът е признал децата му. Затова и му се налага да ходи в „Пирогов“ да дава кръв за тест за бащинство. И то в рамките на 2-3 дни, защото по едно и също време две от дамите, с които е бил интимен и които са родили, решават да търсят родителски права от режисьора.

Както Бояджиев многократно е признавал, „не мога да сключвам брак с жени, които ме представят пред свършен факт и ми навират в лицето акт за раждане“. Така шест от седемте му дъщери са извънбрачни, тъй като не се е женил за майките им. По този повод днес само 3 от децата на режисьора носят неговата фамилия – Цвета, Михаела и Мария-Луиза.

Хачо има връзка и с Мария Стоименова – скиптър и директор на продукции в Киноцентъра. Тя ражда дъщеря му Цвета. Момичето пък го дарява с внук – Филип. Той е единственият внук, който се ражда, докато дядо му е жив. Дългогодишната редакторка в БНР Стефанка Манова е поредната „жертва“ на чара му. Тя ражда на Бояджиев дъщерята Михаела. Момичето успя да шокира известния си татко със страстта си към моторите. Според слуховете обаче маститият телевизионер имал и син.

Мъжката рожба на Бояджиев се казва Шаварш Бацанов и носи фамилията на майка си – силистренската поетеса Нонка Бацанова. Роден е през 1983 г. и по настояване на Хачо е кръстен на митичния арменски плувец Шаварш Карапетян. Иконата на БНТ се запознава с Нонка Бацанова малко след края на втория си брак с Елена Маркова, която е на посещение в София с ученически самодеен кръжок. Любовната искра помежду им обаче припламва едва 6-7 лета по-късно, когато разцъфналата вече поетеса започва работа в издателски комплекс „Родина“. Връзката между двамата е кратка и приключва броени дни след раждането на Шаварш. Момчето заедно с майка си заминава за Чикаго.

На 64 години Хачо показа, че не му пука от условностите и заживя с 25-годишната красавица Весела. Обяснението му е леко шокиращо. „Първо, не ми е скучно с нея. Второ, тя се старае да не досажда. Обикновено в този изпитателен период аз мълча, а жената говори. Това момиче никога не се намесва в тема, от която е далеч“, поднасяше специфичния си комплимент бонвиванът.

Ето какво разказва за първата им среща: „Една вечер се прибирам и виждам две момичета изнасят багаж от кооперацията. Спрях се, попитах я къде отива – изнася се, какво работи – барманка. „Хайде, идвай при мен“, подканих я и… така тръгна всичко.“

40 години по-младата Весела остава с него до края на дните му. След смъртта на Хачо й казват, че тя е срутила всички стени, които режисьорът е изградил около себе си. „И през ум не ми е минавало да го напусна или да се разделим. Просто нещата са се получавали при нас и се чувствах прекрасно с него. Толкова енергичен човек, такъв мъжкар, така достойно остаря. Колкото по-голям ставаше, толкова по-скъп ми ставаше“, споделя Весела.

Младата жена твърди, че не издържала на темпото му – енергично и темпераментно. Тя признава, че никога не е скучала с Хачо. „Качва те високо в небесата, но малко ако се самозабравиш, веднага те приземява“, казва тя.

През 2008 г. вадят досието на режисьора и разкриват, че е бил част от Първо главно управление на ДС между 1958-1971 г. под псевдонима „Кръстю“. През тези години Бояджиев пътува много в чужбина. Режисьорът признава, че е сътрудничил на службите.

Приятелите му обаче са категорични, че Хачо не може и никога не е бил доносник и не е портил какво си говорят хората на снимачната площадка. „Той беше изключително чистоплътен човек. Би направил нещо за родината си, работейки като разузнавач в Първо главно. Не можем да подвеждаме под един знаменател доносника, който е провалял съдбите на обикновените хора, така наречените шестаци, сътрудници на Шесто управление, и хора от ранга на Хачо“, категорични са неговите приятели.

Три месеца след като отпразнува 80-годишния си юбилей на 23 април 2012 г., Хачо Бояджиев умира внезапно в дома си. Страстен пушач, който издимява по 3 кутии на ден от любимите си цигари „Давидоф“, телевизионерът е почетен на гроба с предпочитаните от него папироси – силни и скъпи, подходящи за мъжкар като него. От време навреме припалва и пура.

Желанието на режисьора било да бъде кремиран. Урната с праха му е положена в Алеята на достойните на частните гробища в Бояна. Отпред многобройните му колеги от БНТ поставят две кутии „Давидоф Голд“, както и стъклен пепелник със запалени цигари и пури. На снимката на паметната плоча вечният плейбой отново е с димяща цигара. И помените за него не се вписват в традицията. Обикновено са в някой ресторант и паметта на Хачо Бояджиев се почита с музика, кебапчета и уиски – любимата му храна и питие.