ИСТИНАТА: Любен Каравелов отказва да спаси Левски

По повод 149 години от саможертвата на Апостола на свободата Васил Левски Lupa.bg връща лентата, за да разкаже истината за иконата на освободителните борби и неговата смърт на бесилото. Васил Левски е заловен през 1873 г., няколко месеца след като Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Залавянето на участниците нанася тежък удар на създадената от Апостола революционна организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Любен Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на Вътрешната революционна организация от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. е заловен от турската полиция до Къкринското ханче край Ловеч.

Съдът осъжда Левски на смърт чрез обесване. На 19 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

Изследователят, историк и юрист Янко Гочев, автор на тритомния труд „Руската империя срещу България“ твърди, че има 8  опита за спасяването на Васил Левски. 

Първият е след откарването на арестувания революционер в Ловеч – вечерта на 27 декември 1872 г.

На 28 срещу 29 декември комитетските дейци в Търново се опитват да запалят конака, за да може в суматохата заловените българи да успеят да избягат.

Третият е документиран в спомените на съратника на Левски - Христо Иванов – Големия. Там е отразено, че е правен опит за създаване на ударна бойна група от може би 20-тина търновски членове на комитета с идеята да нападнат конвоя, който съпровожда Левски. Оказало се, че на призивите на Големия се отзовали само трима от призваните.

Четвъртият опит е от 2 януари 1873 г. - организирана чета заминава за Арабаконашкия проход, но стига там няколко часа след преминаването на конвоя. 

Петият опит е четата, създадена по идея на Атанас Узунов – в София е изпратен човек, който да доложи по кой път ще бъде изпратен осъденият Левски в Цариград.

Шестият е опит е свързан с подмяна на Левски с двойник в затворническата килия.

Седмият –  дипломатически опит - руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров да окаже политически натиск върху Високата порта за освобождаването на Апостола. Руският посланик в Цариград граф Николай Игнатиев обаче категорично забранява това.

Чирпанлии също правят опит да  спасят Дякона, който често се отбивал там при обиколките си из страната. В тамошния комитет научили, че султанът много се интересувал да види „Дервиш оглу Арслан“, който 10 години подкопавал Османската империя и затова от София той трябвало да бъде откаран с влака в Цариград, където щял да бъде процесът срещу него.

Революционерите чирпанлии събират пари помежду си и изпращат на 28 януари 1873 г. в София занаятчията от Стара Загора Дончо Йовков да следи какво става с Левски и да им донесе новини. Той пристигнал на 8 февруари. По това време съзаклятниците вече са подготвили и въоръжено нападение над влака край Първомай. Йовков се връща на 15 февруари и им казва, че пристигнал в София на 8 февруари, когато Левски бил вече обесен. Не им останало нищо друго освен да отслужат панихида за него.

Най-сериозният опит да се спаси животът на Апостола е търсен чрез намесата на международната дипломация. Този опит е свързан с мисията на тайния пратеник на Търновския революционен комитет в Сърбия през януари 1873 г. На 16.01.1873 г. Търновският комитетът изпраща в Белград свой пратеник с идентични писма до Панайот Хитов и Любен Каравелов. Пратеникът на търновци носи със себе си и жалба до представителите на великите сили в Белград, до които документът е трябвало да стигне чрез  Каравелов, ползващ се, поне според търновци, с авторитет сред тях.

Надеждата на авторите на тази жалба е, че дипломатите могат да окажат ефективен натиск над Портата за спасяване живота на Левски. Особено много се разчита на Любен Каравелов, който е трябвало с авторитета си да поиска от консулите в Белград да вземат отношение. Той обаче отхвърля инициативата на търновци. Без обяснения отказва да подаде жалбата. Пратеникът преписва начисто носените писма, изготвя техни копия и ги предава на сръбските управници, в това число министъра на външните работи и доскорошен регент Й. Ристич. Той съветва българския пратеник да не чака нищо от консулите.

В отговора си от февруари 1873 г. до Търновския комитет Панайот Хитов потвърждава получаването на писмото, което е изпратено по пратеника, наречен от него „черната шапка“. Войводата пенсионер на сръбска правителствена издръжка облива търновци с леден душ: „От тука, братя, нищо не очаквайте…“

Сърбия няма интерес да разваля отношенията си с Турция и за пореден път отказва не само да подкрепи българите с военна сила в едно тяхно въстание, но и въобще да съдейства по дипломатически път за спасяване на задържаните и разпитвани в София български революционни дейци.