Изповедта на един свещеник: Погребаната камбанария

Протойерей Георги Ашиков си спомня са службата пред Бога преди 40 години по времето на социализма на страниците на „Църковен вестник”. Lupa.bg публикува текста без редакторска намеса:

От 1 януари 1975 г. бях преместен в друга енория ­ с. Поленица, на 2 км от града на изток, и с. Лиляново, на 9 км северно от града. Църквата в с. Поленица беше малка, обикновена, много занемарена. Имаше над покрива дървена кабинка, където беше скътана камбаната.

По тясна стълбичка от женското отделение клисарят се качваше да бие камбаната при нужда. А на покрива на много места керемидите бяха се разместили и дъждовната вода спокойно влизаше в храма. Трябваше да се направи ремонт. Но при приемането аз заварих съвсем малка спестена сума в църковната каса.

През зимата, пролетта и лятото се набраха още малко средства. Някои миряни с добри сърца обещаха да дадат някой лев на заем, за да направим наесен ремонт на църквата. Повикахме и майстори, те вместо да изправят дълга стълба, за да се изкачват на покрива, почнаха да се провират през кабинката на камбаната. А тя стара и прогнила, наклони се на една страна. Наложи се да снемем камбаната, за да не се счупи, ако падне.

Средствата ни малко, ремонтът на църквата ­ голям, а се явиха и непредвидени неща. Събрах пак настоятелите и решихме с малко средства да си направим хубава камбанария.

Идеята беше добра, лесно и бързо изпълнима. Четири седемметрови водопроводни тръби, свързани на три-четири места с винкел, отгоре ­ лек тенекиен покрив и камбаната под него. Въпросът е ще се намерят ли такива тръби. Отивам в стопанския двор в Сандански, където бяха и работилниците. А там на едно място ­ камара тръби, точно каквито ми трябват. "С нас е Бог!" ­ помислих си възрадван.

Влизам в работилницата при оксиженистите. Мъже с мускулести ръце и обгорени от слънцето лица ме погледнаха с учудване. Обясних им защо съм при тях. Главният майстор прекъсна работата временно, за да му обясня подробно. Усмихна се. "Идеята е много добра ­ казва той, ­ но трябва да имате разрешение от домакина, за да вземем четири тръби за тази цел." Попитах го къде да потърся домакина. Посочиха ми канцеларията, накъдето се запътих веднага. И домакинът ме гледа с учудване при поздрава ми.

Разказах и на него за проектираната камбанария. Попита ме къде ще я поръчвам. Отговорих му, че в тяхната работилница. Даде ми разрешително, което занесох на майстора, отговорник на работилницата. Никой от тези хора до този момент не познавах, а се отнесоха много коректно към мене. Уговорено беше, че ден преди Архангеловата задушница камбанарията ще бъде монтирана.

Отговорникът ми каза да изкопаем за целта яма 1 метър дълбока, метър и половина на метър и половина широка, в която да се монтира винкелова рамка с болтове, закотвена в 50 см бетон. След като се изправи с кран камбанарията, да се залеят и другите 50 см пак с бетон.

В стопанството имало кола, удължена с колесар и кран, който се движел с тази кола, за да товари и разтоваря пренасяните железни покривни конструкции за нуждите на стопанството. Отговорникът на работилницата ме представи на двамата машинисти, с които се уговорихме да извозят камбанарията, което приеха с удоволствие.

Майсторите на църквата изкопаха ямата по дадените ни размери. Оксиженистите приготвиха желязната рамка за основа на камбанарията. А цимент няма в складовете на "Топливо". Отивам при архиерейския наместник и го моля да ми даде поне три торби цимент, за да монтираме рамката. Той беше много страхлив.

Пита ме какво ще правя с него. Разказах му подробно идеята за камбанарията и докъде сме стигнали по този въпрос. А той: "Как смееш да ги правиш тези работи. Не виждаш ли какво е времето?" Въпреки всичко даде ми три торби цимент. Монтирахме рамката и сме в очакване да се направи камбанарията, да се донесе и монтира. Беше уговорено всичко да се донесе в петък преди задушница и камбаната да извести на селяните, че утре е задушница.

Уви! Не било писано това да стане и с. Поленица да има хубава камбанария. Причините са следните.

Ние с майсторите в храма очакваме да дойде колата с крана и да бъде монтирана камбанарията. Мина 5 часа следобед, няма я. Стана 6 часа, няма я. Почакахме още малко и се досещаме, че няма и да дойде.

Около 7 часа се прибрах вкъщи. Телефонът настойчиво звъни. Вдигам слушалката и чувам дрезгавия глас на наместника, който ми се кара, че не съм вдигнал веднага телефона, та звънял половин час.

Крещи: "Какво строиш по Поленица, та мене да ме викат в градския съвет заради тебе?" Силно нервиран, ми обяснява, че утре сутринта трябвало да се явим с него в съвета. Но той склонил това да стане в понеделник, понеже утре е задушница и ние сме възпрепятствани.

"В понеделник сутринта заедно трябва да се явим при председателя на съвета", завърши задъхан нареждането си наместникът. Казах му, че не трябва да се вълнува, и въобще той да не ходи в съвета, защото смятам, че аз сам ще се оправя с положението. "Аз съм наместник! ­ отговаря ми сърдито той. ­ И затова и мене викат с тебе, за твоите необмислени постъпки."

В понеделник сутринта пак звъни, заедно да отидем в съвета. Отидох и го помолих той да не ходи. Това за мене беше сигурен провал. Не се съгласи. Отидохме.

Председателят на съвета, главният инженер и секретарят на съвета, а срещу тях седнали двама свещеници, виновници без вина.

­ Какво строиш при църквата в с. Поленица? ­ попита ме председателят.

­ Нищо ­ отговорих спокойно аз. И обясних: ­ Понеже камбанарията беше се наклонила, свалихме камбаната. Проектирахме да направим хубава камбанария на църквата, поръчахме я и тя е вече готова, трябва само да се пренесе и монтира. Четири седемметрови водопроводни тръби, свързани на няколко места с винкел, и тенекиен покрив отгоре. Това строеж ли го наричате, другарю председател?

Преди той да ми отговори, намеси се наместникът с въпрос към мене:

­ Тези неща защо аз не ги знам?

­ Как не ги знаеш? ­ реагирах аз. ­ Нали ти обясних всичко, когато купих цимента от тебе!

Той, без да обърне внимание на думите ми, обръща се към председателя и казва с умилкващ глас:

­ Другарю председател, ние сме сбъркали, че не сме потърсили разрешение от вас.

­ Ясно! ­ отговори председателят и ни освободи. Тръгнах си за вкъщи огорчен, с разбунтувано в гърдите сърце.

Следобед отидох на стопанския двор и не видях хубавата ни камбанария, а научих печални новини. "Приятелите на църквата" като разбрали, че се прави камбанария, наредили на КАТ в деня на извозването й да спрат от движение колата "поради неизправност". А на оксиженистите ­ да нарежат конструкцията на парчета. Ако не сторят това, ще бъдат съдени. Те, работниците, нарязали с оксижен камбанарията със сълзи на очи, като да са погребвали жив човек. На другия ден отидох в църквата и наредих да затрупат ямата. Там погребахме за вечни времена монтираната винкелова рамка и несбъднатите мечти за хубавата камбанария.