Калин Сърменов пред Lupa.bg: Гоня от Сатиричния театър зрители по къси панталони и джапанки

Ексклузивно
18:00 - 04 Май 2022
6065
Калин Сърменов пред Lupa.bg: Гоня от Сатиричния театър зрители по къси панталони и джапанки

Калин Сърменов спечели в средата на април конкурса за директор на Сатиричния театър "Алеко Константинов" и ще ръководи комедийната трупа и в следващите пет години. За популярния актьор обаче това всъщност е трети мандат като шеф на Сатирата. През 2012 г. Сърменов бе избран за временен директор, а през октомври 2017 г. след конкурс отново се върна като мениджър. Цялата му професионална кариера като актьор, както самият той споделя, преминава само в Сатиричния театър. Това е първото интервю, което Калин Сърменов даде, след като Министерство на културата, след дълго протакане на конкурсната процедура, най-накрая в средата на април обяви победителите в конкурсите за театрални директори в София. Разговорът с г-н Сърменов се проведе преди Великденските празници.

"Единствената формула да се запази светлината в тунела е работа. Без работа не става. Ако бяхме седнали вкъщи страхливо да седим и да ревем, човек губи перспективата, в него започва да се натрупва усещането за безнадежност. Работата ни спаси", сподели пред Lupa.bg своеобразната формула на успеха на Сатиричния театър през изминалите две изключително трудни за всички и за културата в частност години. "В живота ми съм се научил и вярвам, че истината е в следването на целта, т.е. човек трябва да знае много добре да си подреди къщата, приоритетите, ценностната система. Точно това направихме през последните години и мисля, че резултатите от публиката, от представленията и от това, което правим го показват. Защото ако ти не виждаш смисъл в това, което правиш, кой каквито и лозунги да ти вдига и говори, всичко се обезсмисля. Мен това ме успокоява и ме радва, че смисълът е в очите на хората и виждам, че колегите са спокойни и атмосферата е прекрасна, ние имаме трупа", щастлив е директорът на Сатиричния театър.

С него разговаряхме и за приоритетите му като мениджър през следващите години, за премиерните постановки в Сатирата, за паметта и за комуникацията между властта и културните институции и дали изобщо днес има такава. Въпреки че Калин Сърменов се страхува, че в лутането между Европа и Ориента ориенталщината в обществото взима връх, актьорът вярва, че българският дух все пак ще намери своя път към едни по-висши ценности. "Българинът е талантлив, с отношение към емоцията, само че не знаем как да го развиваме", споделя Калин Сърменов и съжалява, че в обществото се шири завистта. Той обаче е намерил верния път за себе си и като артист, и като директор - нека не хабим енергия да ровим назад в миналото и да оплюваме всеки, който не ни харесва. По-добре нека да градим.

- Г-н Сърменов, честит трети мандат като директор на Сатиричния театър и на добър час.

- Благодаря, да, на практика е трети мандат, с едно известно прекъсване във времето.

- Понякога подобни прекъсвания са здравословни.

- Да, може би наистина те са отрезвителни, особено след първия път. Когато започнеш да работиш в един ритъм, създаваш около себе си една енергия и понеже тази енергия е създадена за пръв път, тя е доста мощна и разнопосочна. Това не е мое откритие, това е откритие на физиката. В началото има много силен подем, има силен взрив на начална скорост, но после енергията започва да пречи и трябва малко да се успокоят нещата на даден момент и да се преосмислят. Така че аз мисля, че наистина е по-добре да има период на почивка. Дойдох като директор на Сатиричния театър като преди това имах дългогодишен опит в работата с хора и съм поемал отговорност за тях. Много от директорите на театри са избрани за пръв път и те досега не са давали хляб на хора, не са се грижили за тях.

- Актьорите сте по-емоционални хора, към вас не може да се подхожда чиновнически, трябва да се подхожда по-деликатно.

- Говоря за частния ми бизнес, който години наред развивах. Дали си актьор или не си, е въпрос на емоционалност и натрупвания. Но човек, когато е избран да носи отговорност, той трябва да я носи,  трябва и да си подреди много правилно приоритетите – иначе нещата не се получават.

Калин Сърменов е горд със създаването на наградите на Сатиричния театър "Златен Кукерикон", които се раздават всяка година на рождения ден наа театъра - 7 април. Церемонията по връчването на призовете минава под формата на сатирично шоу, а директорът заедно с Александра Сърчаджиева по традиция са водещи на събитието. Снимка: Антон Даскалов

 

- Новият ви мандат начело на Сатирата съвпадна с 65-ия рожден ден на театъра. Кауза ли е за вас Сатиричния театър като актьор и мениджър?

- Това че за мен продължаваме линията, която поехме преди 4-5 години е по-важно от всичко останало. В България много лесно рушим процесите и много трудно ги създаваме и изграждаме. В живота ми съм се научил и вярвам, че истината е в следването на целта, т.е. човек трябва да знае много добре да си подреди къщата, приоритетите, ценностната система. Точно това направихме през последните години и мисля, че резултатите от публиката, от представленията и от това, което правим го показват.

Толкова бях щастлив преди дни, че „Криворазбраната цивилизация” беше продадена до горе за пореден път. Това е много важно за самочувствието на хората. Защото ако ти не виждаш смисъл в това, което правиш, кой каквито и лозунги да ти вдига и говори, всичко се обезсмисля. Мен това ме успокоява и ме радва, че смисълът е в очите на хората и виждам, че колегите са спокойни и атмосферата е прекрасна, ние имаме трупа.

На 18 април Албена Михова имаше рожден ден, колегите се бяха организирали и на сцената й подариха торта, направиха й страхотен празник. На сутринта тя ми се обади и ми каза колко е хубаво и колко ми благодари за тази атмосфера и за тези колеги. Аз й казах: „Това е трупа.“ Така се прави и така трябва да бъде. За мен този процес трябва да бъде продължен и много ми се иска така да е и в бъдеще. Дали Сатиричният театър е кауза – да, след като съм изкарал толкова години тук. Човек все си вика – няма да се занимавам с това, ще правя нещо друго, но според мен съдбата, Господ прави едни подредби, енергиите се подреждат и ти където и да ходиш все си оставаш там. И аз колкото и пъти съм се опитвал да се откъсна от Сатирата все не мога. Аз не съм играл в нито един друг театър.

Калин Сърменов и Иван Бърнев в най-дълго играната постановка на Сатирата - "Вечеря за тъпаци", като пиесата е поставена от легендарния чешки режисьор Иржи Менцел преди повече от 20 години

- Сатирата ви тегли непрекъснато.

- Да. Един път съм играл в Народния театър и нямам друг. Бил съм на гастрол във Враца, в Пазарджишкия театър една година бях артист и толкова. Като студент се страхувах да дойда в Сатирата, защото тук бяха страхотни имена, имаше атмосфера на респект. Тук имаше машина за кафе и понеже нямаше навсякъде кафе, събота и неделя можеше само оттук да се вземе и аз идвах от НАТФИЗ в Сатиричния театър. Спомням си, че гледах от прозореца към служебния вход на Сатирата и събирах сили да вляза, защото ако случайно Калоянчев или Кольо Анастасов ми кажеха „Добър ден” то беше такова вълнение. Изпитвах страхотен респект към онова поколение. Пак ще кажа нещо по темата за енергиите – не си падам много по тези неща, но вярвам, че има нещо. И така се подредиха планетите, че вече няма мърдане оттук. Не се оплаквам, това ми харесва, признавам си. Доставя ми удоволствие.

- С какво убедихте комисията, че трябва да продължите да ръководите Сатиричния театър?

- С точно определени формулирани приоритети, с ценностна и оценъчна система. Това е единственото нещо, което върши работа в мениджмънта. Нищо друго. Когато започнеш да правиш компромиси в приоритетите, когато започнеш да си сменяш ценностната и оценъчната система, всичко рухва. Когато вървиш и си ги подредил и ги спазваш и всички се съобразяват, включително и ти нещата вървят. На мен някой път не ми е приятно, защото примерно нарушавам собствения си интерес или собствения си възглед за света, но няма как. Те са подредени така и когато това стане няма никакъв проблем.

Французите казват „Chaque chose à sa place“ - „Всяко нещо на своето място”. Така хората знаят защо са там, че трудът им е оценен, че това, което правят ще се види, ще бъде разбрано, че това, което се случва е част от общия труд и никой няма да бъде пренебрегнат. Затова резултатите, които ние имаме през последните 4 години с вдигането на самочувствието на Сатирата, с наградите „Златен Кукерикон” е едно от основните неща. Винаги към този театър е имало една огромна завист и едно кълбо от какви ли не емоции, защото актьорите от Сатирата през годините бяха изключително разпознаваеми и те генерираха понякога завист. А българинът е здраво завистливо същество. Радой Ралин има една прекрасна епиграма, която много харесвам:

„Срещнали се на полянка,
прабългарин и славянка.
Цуни-гуни, вади-тури,
Народили чукундури.
Хем ебливи, хем крадливи,
но най-вече завистливи.”

Ние сме царе на това.

- Преди дни в Сатирата беше отбелязана 100-годишнината от рождението на сатирика.

- Да, аз много го уважавам и смятам, че Радой Ралин беше и е една от много светлите личности в България, приеман по различен начин от хората през годините. Но така или иначе той прави дисекция на нашето общество и независимо дали е било тогава или сега, звучи доста стряскащо на моменти. Актьорите от Сатиричния театър наистина станаха народни любимци. И тези народни звания бяха наистина дадени от народа. Даже и сега, ако питате някого на улицата за артистите те ще ви изброят поне четири имена от Сатиричния театър.

През 90-те години, когато се деляхме на какви ли не, не че сега много сме се обединили, но тогава се използваха какви ли не неща за омаловажаване на техния труд и по партийна и каква ли не линия, но така или иначе те създават среда на омаловажаване.

Затова за мен бе много важно да покажа, че всъщност наистина тези актьори от по-старото поколение имат своето място. Затова се боря толкова много за паметта в Сатиричния театър, затова направихме и столовете с табелки в голямата зала, които са кръстени на създателите и на вдъхновителите на театъра.

Поставянето на пиесата „Криворазбраната цивилизация” в Сатирата е един такъв ход, който обмислях доста време – може би над 2 години. Защо? Защото когото и да питате всички ще свържат този текст със Сатиричния театър. А се оказа, че той никога не е правен в Сатиричния театър. Това е защото телевизионната постановка беше с актьори от Сатирата.

- Парцалев, Калоянчев, Никола Анастасов, Илия Добрев, Васил Попов, Хиндо Кисимов, Коста Карагеоргиев...

- Да, това изведнъж ни поставя в едно голямо изпитание. Зрителите очакват от нас подобно нещо, но неизбежно те сравняват спектакъла с предишния и ще очакват и новият да е на ниво. И по повод на тази памет си казах, че ние трябва да направим това представление и слава Богу резултатът е повече от добър. Благодаря на режисьора Николай Урумов и на всички, които направиха този спектакъл. Нито аз, нито някой друг ще остане в този театър. Ясно е.

Даже съм забранил изрази като „моя кабинет”, „твоя кабинет”. Това е кабинетът на директора. Днес аз съм директор, утре ще бъде друг. Трябва обаче да има приемственост и затова се боря за паметта.

Тези неща са в основата, за които хората в театъра ме подкрепиха и съм много щастлив от взрива от поздравления, които получих след конкурса. Това ме направи наистина много щастлив, защото всички, всички застават зад тези неща, които сме започнали. И да сме живи и здрави да ги изкараме.

Известната комедийна пиеса на Добри Войников "Криворазбраната цивилизация" често се е свързвала със Сатиричния театър. Творбата обаче никога не е поставяна на тази сцена. Сега режисьорът Николай Урумов заедно с любими артисти от трупата за пръв я постави в Сатирата

- Много дълго обаче се проточиха конкурсите за театрални директори – близо половин година. Това отрази ли се на дейността на трупата?

- Да, тези конкурси се проточиха доста във времето. Това създаде едно напрежение в театъра, което не беше за добро. Ако чисто административно и психологически хората в Министерството на културата се опитват да си направят някакви изводи от това, просто това е сериозен извод – не бива един такъв екип толкова дълго време да бъде поставян в такова напрежение. Това създава нездрава среда за работа. Слава Богу сега всичко се успокои, нещата тръгнаха. Вие виждате и политическата нестабилност, която има в момента, икономическа криза, води се война в близост до границите ни – всичко това се трупа и колко му е на човек да се демотивира.

Аз затова непрекъснато казвам на колегите, че нашите усилия трябва да бъдат наистина мотивирани, защото тук прекарваме повече от времето си.

Вкъщи ти спиш и остават няколко часа вечер. Голямата част от ежедневието ние сме тук, в театъра. И ако не си създадем това място, така че да идваме на работа с усмивка и с желание да играем, то тогава няма смисъл.

Преди дни Силвия Лулчева каза: „Толкова съм щастлива, че отивам на работа с желание, не може да си представиш.” Представете си иначе да има разправии в трупата, да се делят на групички, театърът да е разделен, да има нехаресване между персонала, между артистите, между службите. Ако се спазват принципите, за които ви казах, наистина всяко нещо ще е на своето място. И наистина като дойдеш да работиш с желание, а не с мъка да си казваш: „Боже, този вечер трябва да играя.” Това е отвратително, наистина. Преживявал съм то. Ние живеем в един ад, да не се лъжем, последните две години са истински ад. Не знаеш кой ще управлява, как, избори след избори, единият плюе другия, пандемии, войни. И ти това да го пренесеш и там, където живееш, там където е любовта ти и сърцето ти – няма смисъл. По-добре си подредим къщата, другото не зависи от нас. Но тук сме оазис.

- Вие винаги сте заемали политическа позиция. Имало ли е върху вас натиск от страна на властта преди или сега заради това, че защитавате определени политически идеи?

- От властта не, но съм имал опити за влияние.

Интернет пространството не го коментирам, защото там има цяла система от платени тролове. Не обвинявам никого – и аз да се занимавам с политика и аз по някакъв начин щях да се опитам да имам сфери на влияние и да влияя. Но някой да ми е изисквал нещо, освен да се опитва да влияе – не. Но това са нормални неща. Когото и да питате веднага ще ми сложи някаква емблема или дефиниция.

Разбира се, никога няма да бъда комунист и искам това да е ясно. Всички останали неща, които са извън тази област на мисленето бих ги приел и ги съдя на базата на това по какъв начин някой си е свършил работата.

Не заставам зад никой, ако той не си е свършил работата. Всички много говориха срещу Вежди Рашидов навремето. Но Вежди беше министър, който положи неистови усилия да си свърши работата. Никой не е идеален, включително и ние. Но в желанието да се очерни забравихме даже какъв художник е той, което беше ужасяващо.

Александра Сърчаджиева и Калин Сърменов в спектакъла "Всички обичат Гари" на режисьора Андрей Аврамов. Снимка: Антон Даскалов

- Как ще коментирате предложението на правителството БВП за култура да бъде намален от 0,6% на 0,4% в близките години, при положение, че по време на преговорите за съставяне на сегашната управляваща коалиция партиите дори обещаваха този процент да бъде покачен на 1%? Смятате ли, че правителството и Министерство на културата имат някаква стратегия за българската култура?

- Това е най-страшното нещо, което ни се е случвало в новата история на България. Тези момчета дойдоха с големи лозунги, но всички идват с лозунги. Не съм видял един, който да дойде без лозунги. Всеки лагундри, колкото може. Въпросът обаче е, че ако ти се отнасяш по този начин към културата, към образованието и здравеопазването този народ няма бъдеще. Това са три приоритетни области.

Колкото и да им се иска на всички да ми обясняват за икономиката, един народ може да издържи и с икономика, която не е на това ниво, но без здравеопазване, образование и култура няма как да издържи нацията. И след като т.нар. Промяна в момента не го разбира това е много тъжно. Не знам на какво се базира. Сигурно има някакви обективни причини, но не мога да повярвам, че няма обективни причини и просто ей така за културата се дава 0,4%. Имаше големи думи за 1%.

Според мен след едно такова решение, ако сме един народ, който живее разумно, трябва да приключим и всички да излезем и да кажем: „Дотук бяхме.” Но ние не го правим.

Има хиляди оправдания за това, че сме такива. Културата е надстройка. Ние не сме база. Образованието е база, възпитанието е база. Ние се възпитаваме и образоваме вкъщи и затова са важни първите седем години. Ако ние като общество не обърнем внимание на семейството, ако не обърнем внимание на училището, ако не обърнем внимание на тези първи седем години в детските градини и след това в училище, какво тогава искаме.

Идват младежи на театър и аз трябва да ги уча, че не трябва да си лепят дъвката на предния ред и да идват по къси гащи и с джапанки. Подобно облекло в Сатиричния театър е забранено, но има хора, които вдигат скандал как така не ги пускаме. Даже върнахме студенти от НАТФИЗ, които дойдоха по къси гащи. После те пък писаха писма и се оплакваха от нас. Не може да дойдеш на театър с къси гащи и по джапанки. Точка!

Значи никой в училище не ги е научил. Сега преподавам в Театралния колеж „Любен Гройс” и по същия начин се сблъсквам с подобни проблеми. Виждам нивото на възпитание, то е страшно. Притеснява ме ниското ниво на възпитание. И това е голям проблем и обществото ни не го разбира. На всичкото отгоре го и неглижираме.

Ще споделя за един разговор с Владислав Горанов, когато говорихме за киното. Той каза нещо вярно: „Добре, направете поне филми, които да имат боксофис и да имат зрители.” Какво се оказа – ние правим кино, което само ние си гледаме. Има само петима зрители в салона, претендираме за голямо изкуство, никой не ни обръща внимание, а след това защо никой не ни дава пари. И аз да съм ще кажа – колко милиона искате за кино – пък направете филм с гледаемост. 35 години минаха през това време.

Разговарях наскоро с един лекар и той изведнъж цитира „Адио, Рио” (филм на режисьора Иван Андонов, чиято премиера е през април 1989 г., б.а.) Представяте ли си за последните 35 години докъде сме стигнали, че цитираме филми от соца. Цитирай нещо от днес. Наскоро похвалих в интернет един сериал, на който се оказа, че продуценти са Иван и Андрей – „Мен не ме мислете.” Браво, ето едни хора, които са си свършили работата. Обади ми се Андрей и ми благодари. Аз му казах: „Всички трябва да знаем, че вие сте си свършили работата. Защото вие сте в конкурентна среда и наистина си вършите работата.”

- Като театрален директор имахте ли някаква комуникация с министъра на културата Атанас Атанасов?

- Не.

- Имахте толкова много премиери от Нова година насам – не дойде ли поне на един спектакъл?

- Не. Нито един път не е дошъл, нито един път не сме се видели. Исках да имаме някаква комуникация с Министерство на културата. Проблемът е, че методиката за финансиране, по която работим, беше променена и тя изтече през март. За да продължим ние трябваше да имаме стратегия. Сега големите театри в София бяхме на конкурс за директори. Ние не се срещнахме с министъра и стратегия няма. Доколкото разбрах, пак никой не ни е уведомил, че ще бъде продължена до юни.

Но това е много спешна задача, която в Министерство на културата не разбират и неглижират, а трябва да се действа бързо, защото на следващия ден, в който ние спрем да работим по сегашното изменение на методиката, всички театри ще фалират. Няма нито един, който да може да издържи финансово на ритъма. Надявам се сега, след като минаха конкурсите в най-кратки срокове това нещо да се промени и да започнем някаква дискусия. Нито министърът, нито някой друг от министерството е искал среща с мен.

- Вие имате опит и в пиара. Как разчитате видеото на министър Атанасов от служебния му кабинет, с което по странен начин той благодари за поздравленията по случай рождения му ден? На следващия ден пък обясни, че това било начин да привлече вниманието към българската култура.

- За мен това е прозрачна пиарска формулировка, която той извади след този гаф и меко казано е наивна. Никой не му повярва. Можеше и по-крайни неща да се измислят и да се влезе още повече в привличането на внимание. Това са първокласнически неща. Имам чувството, че сме в училище за особен вид развитие и това ни се предлага. Що се отнася до самото видео – първо това е абсурдно да бъде начин на комуникация. Има една институционалност, която е в основата на държавността. Колкото и на някого да не му харесва, колкото и ти да си свободомислещ, колкото ти да си лежерен, има институционалност, която държи основата на държавността. Разрушим ли го това нещо, ние няма да имаме държава. Това означава абсолютен погром.

На всичко отгоре на следващия ден след излъчването на видеото пиарите сложиха министъра да говори пред един герб, което също беше доста нелепо. Надявам се тези хора доста бързо да се вземат в ръце и да се огледат малко и да разберат, че всъщност ние имаме натрупан доста опит през годините и е обидно да ни лагундрят с такива евтини неща. Много моля всички да действат и да работят, защото то няма за кога. Юни месец идва, ако наистина тази програма действа до юни.

- Вие бяхте един от малкото театрални директори, които успяха да вдигнат значително заплатите в Сатирата. Какво предстои сега?

- Благодаря много на държавата и за мерките, които се взеха с промяната на методиката. Благодарение на тази промяна ние минахме през тези тежки две години и успяхме да задържим и качеството, и да задържим екипите, което е най-важно. Разбира се може да се желаят още хиляди неща, но за мен, че направеното съществува под тази форма, е много добре. Оттук нататък аз не съм оптимист обаче. Смятам, че нещата тепърва започват да стават сложни в театрите и ако хората, които взимат решения в министерството не си дават сметка, това ще бъде много пагубно. И ще дойдат времена, в които ние ще се борим за всеки зрител. Икономическата криза ще продължи, тя няма да свърши утре. Политическата нестабилност също е налице, България се клати непрекъснато, войната ще допринесе за това и дълбоко не вярвам в свършването на ковид-19.

Лесно махнахме маските и всички ограничения, но съвсем скоро трябва да разберем, че трябва да свикнем с този вирус, той няма да си отиде бързо. В театъра не съм спрял нито една мярка. Разбира се не мога да карам хората да носят маски, защото за тяхното махане има официално решение, но продължаваме да дезинфекцираме, продължаваме да имаме различни потоци на движение на зрителите. Защото продължаваме да се разболяваме. Онзи ден паднаха две представления, защото колега се разболя.

Нещата, които изброих не ме правят оптимист. Напротив – песимист, но песимизмът не трябва да бъде желание за абдикиране. Напротив, наличието на песимизъм трябва да бъде стимул за много работа. Защото когато ти си песимист за бъдещето не значи да легнеш и да се завиеш с едно одеяло и да плачеш по цял ден, а да работиш от сутрин до вечер. От миналата година досега сме направили 13 премиери. Единствената формула да се запази светлината в тунела е работа. Без работа не става. Ако бяхме седнали вкъщи страхливо да седим и да ревем, човек губи перспективата, в него започва да се натрупва усещането за безнадежност. Работата ни спаси.

- Върна ли се публиката в Сатиричния театър?

- Аз много уважавам статистиката. Тя показва, че в София средностатистически театрите работят между 30 и 35%, което е опасен знак, за който ние трябва да внимаваме. Сатиричният театър работи при средна пълняемост около 60% в момента, което ни дава възможност за някакъв вид спокойствие. Но ние скоро няма да заработим на 100% в истинския смисъл на думата. Да, ние пълним представления, имаме баланс, но средната ни пълняемост не е повече от 60%. Аз обаче се радвам на тези 60%. Навлизаме в летния сезон, на хората започват да им харесват повече птичките, отколкото нашите гласове на сцената, което е нормално.

- „Всички обичат Гари“ – един спектакъл с ваше участие, който се радва на успех сред зрителите. Вие чувствате ли се обичан в Сатиричния театър, а какво пък бихте казали на недоброжелателите си?

- Когато излезе резултатът от конкурса за директор, в интернет колегите от театъра качиха снимки от спектакъла и написаха много хубави думи как всички обичат Калин, за което им благодаря. Авторът на пиесата е непознат за България. За пръв го поставяме. Ноел Кауърд е едно от сериозните имена в английската драматургия. Той е и сър, погребан е в Уестминстърското абатство редом до Шекспир, Байрон и Шели. Това е автор, който е изграждал през годините в онова общество естетика и естетически ценности и критерии. Ние не го познаваме като автор и той дойде при нас, благодарение на режисьора Андрей Аврамов и на моя милост.

Срещайки се с този автор открихме една нова страница за Сатиричния театър. Аз казах на Андрей, че не искам да играя, но тогава той каза: „В такъв случай аз няма да правя тази пиеса.“ И затова се съгласих.

Пожелавам на всички, включително и на т.нар. недоброжелатели, да доживеят един ден, ако могат да ги обичат по този начин, по който моите колеги. Едно е да искаш, друго е да можеш.

"Актьорите и екипът на Сатирата поздравяваме директора на театъра с преизбирането му! Калине, обичаме те!!!!" - с този текст и с тази снимка от спектакъла "Всички обичат Гари" трупата на Сатиричния театър поздрави Калин Сърменов във фейсбук с преизбирането му за директор. Той отвърна на колегите си с думите: "Заради ВАС, всичко си заслужава!!! Поклон!" Снимка: Антон Даскалов

- Когато се присъединявате към трупата на Сатирата Георги Калоянчев не ви говори една година. Това беше ли стимул за вас да се докажете и да се впишете в трупата?

- Не мога да кажа, че беше стимул, но беше изключително притеснение. Защото този колос да не ти обърне внимание беше за мен ужасно притеснително. Аз не знаех защо не ми говори, защо не ме поздравява, защо е това подминаване. Той даже не усещаше, че местя въздуха като влизам в гримьорната. И след това бях много щастлив, когато се срещнах с морала и професионалните ценности, които това поколение изповядваше. Калоянчев произнесе знаменито изречение: „Какво искаш бе, да стана с теб приятел преди да разбера колко струваш.“ Това е много хубав урок за мен. Ти първо си подреди приоритетите, не на първо място да станем приятели.

На първо място е Театърът, професията. Разберем ли се на професионално ниво, можем после да станем най-първи приятели. Но там не се ли разберем къде е смисълът от нашето съществуване? Това е велико. И това се опитвам да го направя в момента в театъра – да обясня, че на първо място е театърът, на първо място е това, което правим всички заедно, а след това е абсолютно всичко останало. И всичко останало трябва да бъде подчинено на това. Не мога да сложа себе си преди театъра. Аз на това бюро не седя. Това е моят личен лаптоп иначе и компютър нямам. Ти като седнеш на директорското бюро и някак си слагаш една бариера между теб и всички останали и почваш да смяташ, че си нещо по-голямо от другите.

Талантливата трупа на Сатиричния театър е готова за нови предизвикателства

- Връщайки се към премиерната постановка „Криворазбраната цивилизация“ смятате ли, че продължава лутането на българина между Европа и Ориента и докъде ще ни доведе това?

- До едно голямо неразбиране на света, за съжаление. Сега гледам как от известно време в нашите среди се прокрадва една идея, която е много опасна – идея за смяна на системата на финансиране на т.нар. делегиран бюджет. Въпросният Ориент ни прави непрагматици. Изведнъж в България незнанието и непознаването започва да се превръща в категория на можене, на знание. Ти като не знаеш нещо значи си човек, който знае нещо. Не знам и затова знам. Но не е така. И светът очаква от нас някакви други неща.

И сега много се страхувам, че тази ориенталщина, от която ние не можем да се измъкнем, взима връх. „Европейци сме ний, ама не все дотам“, е казал Алеко. Това е много точно казано и то винаги ще си остане така. Хем искаме, хем не. Хем искаме да правим нещо, но хем чакаме някой да ни даде.

Борбата в момента е не да има делегиран бюджет, за който да се бориш да изкарваш повече пари, а да имаш една уседналост, в която да дойдат едни хора да ти дадат едни пари и ти да си спокоен. Аз не искам това. Аз искам да имам възможност в една среда да се боря, да се доказвам и да си изкарвам сам парите.

- И все пак имате ли вяра във възкресението на българския дух?

- Винаги съм вярвал в него, иначе няма смисъл. Въпросът е как. Големият въпрос в изкуството е не какво, а как. Ние сме царе на „какво“. Виждал съм прекрасни пиеси, направени с ниско ниво на професионализъм и едни прости пиеси, направени на толкова високо ниво, че човек гледа и се възхищава. Надявам се да разберем най-накрая как да съхраним българския дух, как да го развиваме. Българинът е талантлив, с отношение към емоцията, само че не знаем как да го развиваме. Ние станахме четвърти в света по футбол и до ден днешен не разбрахме защо сме станали.

Първата ни работа като видим някого е да го оплюем. А кой е талантливият – ние не знаем. Преди време отидох в една страна и там ми казаха, че имат седем души, които са номер 1 артисти – две жени и петима мъже. И го артикулират точно, а това означава, че критериите са ясни. Ние нямаме критерии. Трябва да знаем кои са номер 1, кое е лидерското мнение.

Нашите медии и особено телевизиите, за да могат да напомпат рейтинга на дадено предаване представят госта си като „великата, невероятната, изключителната – и изведнъж се появява някаква незнайна героиня, която се фаворизира.

Много пъти съм споделял, че няма бъдеще без памет. Няма бъдеще без това, върху което стъпваш. А младите не знаят нито кой е Николай Бинев, нито кой е Кольо Анастасов. Другото, което ненавиждам е да се върнем назад и да започнем да ровим. Цялата ти енергия отива там, а енергията е една. Аз като дойдох директор в Сатиричния театър ме приканиха да направя ревизия. Не, не искам да правя ревизия. Ако има неща, които са много фрапиращи тогава - да. Но иначе енергията искам да я дам за нещо друго. Какво ни помага да ровим назад? По-добре нека да градим.


Снимки: Агнес Методиева