Кирил Христов пише първия порно роман

Кирил Христов остава в сянката на големите титани на символизма като Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, но въпреки това оставя по-специална диря в нашата литература. В негово лице лириката получава най-жизнерадостните си творби, непомрачени от песимизъм и меланхолия. Заради хедонистичните му строфи го наричат бисерен лирик на развихрената страст. 

Ражда се на 23 юни 1875 г. в Стара Загора. Завършва военноморското училище в Триест, после и право. Расте в културно семейство – бащата е комитата Христо Генчев - Букурещлията, който се смята за един от най-начетените в града. Майката Ана е от най-богатия род - на Хаджи Йоргов. За жалост, момчето остава пълен сирак още преди да стане на три годинки.

С отглеждането и възпитанието му се заемат  вуйчовците му - проф. Стефан Киров и генералът от опълчението Георги Абаджиев. Още като ученик Кирил показва дързък и опак нрав. Вече 16-годишен, демонстрира характер, който в по-късни години вечно го замесва в конфликти. Докато живее с единия си вуйчо на ул. „Солунска“ в София, в същата сграда след сватбата си се премества да живее Иван Вазов „Вазов беше на балкона си, над нашия двор. Аз отидох във вуйчовата библиотека, отворих едното крило на прозореца, който е на няколко метра под балкона и почнах пламенно да декламирам „Борба“ от Ботйов. Санким: „Това е поет, не като тебе!“. Вазов ме изслуша докрай, после стана и си влезе…“, разказва поетът, за когото класикът е обикновен „дърдорко”.

Емоционалният младеж издържа в морското училище на Триест само година, след което се посвещава на литературата. От Италия му остава южняшката виталност, чувствеността и разкрепостеността. Скита се постоянно от Апенините до Германия, пак се връща, все на път. Не го свърта на едно място, не го влекат установените неща. Дори когато се сближава с кръга „Мисъл“, си позволява да се опълчи на д-р Кръстьо Кръстев, подиграва се на Пенчо Славейков, обижда Яворов…

Животът и творчеството му следват девиза „Жени и вино! Вино и жени!”. Страстите му бликат в еротична поезия и романи. През 1920 г. скандалния с откровеността си „Тъмни зори”. Завършени през 1926 г., но непубликувани приживе остават „Бездна” и „Бели дяволи”. От 1922 до 1938 г. е в изгнание за по 8 години в Германия (Лайпциг) и Прага. За да си осигури условия за литературен труд, той постоянно се молил за синекура и опитвал да получи народна пенсия.

Истински скандал сътворява романът му „Тъмни зори”, в който се описва сексът между ученик и вдовица. Текстът е смятан за първия порнографски в нашата литература. Еротичният роман Кирил Христов твори усамотен във вилата на П. Зашев в Костенец. Книгата се приема като порнографска и заради скандала искат конфискацията ѝ. Самият Христов заявява, че да пишеш в България за сексуалните преживявания е все едно да споменаваш за въже в къщата на обесения.

Даже Иван Вазов не посмява да излезе в защита на Христов. Настроенията срещу „Тъмни зори” се поразсейват чак след намесата на министъра на просвещението Стоян Омарчевски. Показателно е, че второто издание на „Тъмни зори” е чак от 1991 г. Кирил Христов пък пише и други, далеч по-еротични текстове, но не посмява да ги публикува приживе. Някъде по това време картината „Първата целувка” от Петър Морозов прави сексуална революция. Посрещната на нож, тя е тиражирана като пощенска картичка и тайно се предава от ръка на ръка. И нейният сюжет се смята за порнографски. Понеже в кръчмите клиентите са предимно мъже, репродукцията в рамка на „Първата целувка” била окачвана във всяка кръчма на Царство България.

В „Тъмни зори” сладострастният писател без свян и превземки разголва нагона на мъжа и жената. Централни герои в романа са вдовицата Младена, хазяйка на ученика Асен – син на известен адвокат. Двамата прекарват първата си любовна нощ след смъртта на съпруга й Никола в неговата стая, където спи малката й дъщеря Славка. Днес романът няма как да скандализира читателя, дори изглежда наивен. Отвъд видимия сюжет обаче има доста подтекст, който превръща творбата в класика. Романът се чете най-вече от гимназисти. Понеже форматът му бил удобен - 8,6 х12,5 см., го слагали в джоба скришом.

Срещу блюстителите на фалшивия морал в предговора на романа авторът пише: „Прочее трябва тутакси да призная, че никога не съм бил привърженик на оня формален, външен морал, който е тъй отвратителен, особено в изкуството. Романът „Тъмни зори” претендира да бъде една във висша степен морална книга, но не в традиционния повърхностен смисъл на думата. Това не биха съгледали само хора, чийто очен ъгъл е много малък за цялото. Те няма да ме разберат, ако им кажа, че аз не мога да прескоча ония неща, които биха засегнали тяхното византийско целомъдрие – често по-нечисто от самия порок, без да осакатя цялата си работа. Те нито подозират, че човечеството – особено по-слабата му половина – дължи своята глупост най-вече на ония полови прояви, около които мисълта и приказките на повечето хора се въртят всеки ден, всеки миг, но за които никой не желае, не може да търпи да се пише… Но не за тях – лицемери, които всъщност търпят и вършат в живота най-големи чудовищности, стига само тия да не бъдат вадени на показ – написах аз „Тъмни зори”, а преди всичко за себе си”, изповядва се писателят. И заключава, че е готов да посрещна хулите, които биха му отправили за книгата.

Висок 1,93 и изключително елегантен, Кирил Христов омайвал дамите на седем езика и поразявал с културните си познания. Писателят е доста привлекателен за жените, сам подвластен на нежния им чар. Прочува се като авантюрист, хедонист, женкар. И това не е случайно – поетът е твърде чувствителен към нежната половина от човечеството и не го крие.

„Видя ли някоя хубава жена, първата ми мисъл е: не е ли грехота да бъде тя само на едного? И то на някой глупец? Хубавата жена трябва да бъде като небето, морето, планините - разбира се, само под едно условие: ако не е преди всичко моя.”, признава страстите си поетът.

„За поета жената е муза, дядо ми не прави изключение и до сетния си дъх й е бил подвластен. Затова реших да събера най-известните му любовни стихотворения с такива, които се преиздават за първи път, и да кръстя книгата именно на онова, което му е донесло най-много хули. Обвинявали са го, че е символист, еротичен поет и какво ли не още. А Елисавета Багряна твърди, че дори само с „Жени и вино! Вино и жени!” да си беше останал, без да напише нищо повече, Кирил Христов пак щеше да е голям поет”, разказва внучката на лирика Невена Христова.

Знае се, че една от големите му любови е омъжена красавица, на която се знаят само инициалите „В. Б.” Изпепеляващ е и романът със съпругата му Невена Палашева, макар и общата им история да завършва почти зловещо. Македонката с черногорски корени е била едно от най-красивите момичета в града, поетична, пеела и свирела на китара. 

Когато 17-годишната омайница гостува на д-р Кръстев на вилата му в Костенец, се запознава с вече нашумелия като поет Кирил. Двамата тръгнали на разходка в гората и веднага усетили страстта помежду си. Завистливи връстнички, на които поетът не обърнал внимание, побързали да осведомят роднините й в Кюстендил, които насъскани го обвинили, че изложил щерка им. Наложило се да се сгодят, но по-късно развалили годежа и всеки поел по своя път. След 2 години Кирил Христов прочел в чешко списание за красивата българка с черните очи, която като учителка била с колеги в Чехия и Германия. Веднага й писал, а малко след това последвало предложение за брак. Тъй като е наясно, че семейният живот не е за ортака му, самият д-р Кръстев се намесва и заедно с познатите му от кръга „Мисъл” дори го качват на влака за Сливен, за да го отделят от изгората. Христов обаче слиза в Чирпан да й телеграфира. На гишето работи Пейо Яворов, който онемява от случката. Както по-късно ще разказва, за първи път вижда жив поет. „Ами, жив, бях си умрял от любов!”, казва Кирил Христов. Въпреки всичко Кирил и Невена се женят, а кумове са Антон Страшимиров и жена му. Оказва се, че съратниците му са прави - семейните ограничения не се понравили на поета и макар и женен, си останал гуляйджия, често пирувал до зори, а пламенната черногорка беснеела вкъщи.

След един бурен скандал Кирил съобщил на тъща си да прибере дъщеря си в Кюстендил. В рода на жена му обаче разказват, че истинската причина за свадите в семейството била поетесата Санда Йовчева, която почнала всяка сутрин да посещава Кирил Христов в дома на семейството на ул. „Добруджа” №9. Двамата се затваряли в кабинета му уж писателят да поправя стиховете й. Когато на съпругата й писнало да я правят на маймуна, един ден взела децата и си отишла окончателно, като го зарекла: „Ако ме търсиш, ще застрелям и себе си и децата”.

В следващите години двамата не се виждали, но така и не се развели. Общували само с писма. Всъщност Палашева е единствената жена, избягала от Кирил Христов. Ядосан и отчаян, че не му дава развод, Кирил й посвещава стихотворението „Безумно ледено сърце”, чието първо заглавие било „Безумно глупава жена”.

Невена до края на дните си работи като учителка в кюстендилското село Гърляно. За съжаление умира млада - когато един ден пренесла сина си през придошлите води на ледената Струма, заболява и умира едва 28-годишна през декември 1912 г. Малко преди смъртта й Кирил Христов отива в Кюстендил и там двамата се видели за последно.

След раздялата с жена си Кирил Христов е в Прага, където се настанява при пастор Молна. Влюбва се в най-малката му дъщеря, когато самият е на 55, а тя на 29. Женят се. Кирил Христов нарича Ноеми „вярната душа”. И наистина, тя остава с него до сетния му час.

Поетът умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб на 69 години.

Свадлив е, лепва всякакви епитети на съперниците по перо, нарича ги говеда 

Кирил Христов има доста свадлив и труден характер и обича да оплюва и врагове, и тези, които не му се нравят. Постоянно се замесва в остри разпри с писатели и критици и води често безсмислени войни.

Един от най-обруганите е „приятелят” му Иван Вазов, пише историкът Константин Гълъбов. Дневниците на Кирил Христов остават истинската скрита история на литературния ни живот от началото на 20 век – в тях той срива ореола на писатели и политици, които е познавал.

Отначало Кирил е д-р Кръстю Кръстев и останалите от кръга около списанието „Мисъл”. Но през 1901 г. се скарва с наставника си заради менторство над писателската му работа и намесата в личния му живот. Знае се, че критикът се опитва да предотврати брака му с учителката Невяна Палашева. Кирил Христов започва да го обижда в сатири като „Наука” и „Доктор Ставри”, в „Сухак” пък жертва е Пенчо Славейков. С него също се е през 1901 г. заради коментарите към първия том от съчиненията на Алеко Константинов.

Пенчо обявява имената на героите от фейлетоните, а Кирил се ядосва, като смята, че Щастливеца е искал дискретност. Писателят е приятел с Алеко на бохемска основа. През 1903 г. със Славейков си разменят нападки в предговори. Тогава друг негов покровител – Иван Вазов, пише в „Избрани стихотворения” на Кирил Христов, че авторът им е истински поет, докато на Пенчо Славейков нямали божествения огън.

През април 1905 г. Кирил Христов разкрива първоизточника на поемата „Фрина” от Пенчо Славейков – руснака Всеволод Крестовски („Литературна клептомания” – вестник „Ден”). Нарича го „обиколил всички литературни панаири” и „уличен джебчия”. Ответният удар идва от Яворов. В „Мисъл” от януари 1906 г. символистът уличава Кирил Христов в „присвояване на чуждо благо”, като взима част от поемата „Фантазия” на руския поет Николай Мински. Неговата „Стълпотворение” била „грехотворение”, имало и заемки от „Заратустра” на Ницше. А общо поезията му била по три-четири калъпа от христоматиите.

Истина или не, след 15 години Кирил Христов преработва поемата под ново заглавие - „Богоборци”, от която изхвърля 114 стиха. А с Пейо се сдобряват уж през 1909 г. и се напиват с пелин. Комитата му пише от Париж през 1910 г. и му донася дар вълчи кожух. Но в началото на 1906 г. Кирил Христов отново атакува злостно автора на „Две хубави очи”, като във вестник „Ден” намеква за цигански произход на Яворов („Посмали, манго...”) По-късно в дневника си отрича Яворовия талант. Научил за смъртта на Пенчо Славейков през 1912 г., написва памфлет срещу покойника. Отпечатва го много по-късно – в списание „Българска мисъл” през февруари 1941 г., с което предизвиква кампания срещу себе си.

През 1920 г. Боян Пенев се оттегля от юбилейния комитет на Вазов, за да не вижда заядливеца, извършил „толкова подлости от най-долен характер”. Според критика Кирил Христов няма място при честните хора. През 1940 г. пък вандалът се гневи на литературния историк Петър Динеков заради антологията му „Българска лирика”, в която той, Иван Вазов и Стоян Михайловски ги няма. Заради негова епиграма срещу Елин Пелин („хитър шоп”) Пелинко не успява да стане член на Академията на науките и изкуствата.

Христов нямал задръжки - противниците си нарича „говеда”, а останалите - „прости момчета”, според литературния историк Константин Гълъбов. „Приятелят” му Иван Вазов - един от най-здраво обруганите - не бил „боева натура”, а скрит „в атмосферата на своя византийски егоизъм”. Нарича го самопоклонник, след 2-3 десетилетия книгите му щели да идат при Георги Раковски, Любен Каравелов и прочее. Фамилията Вазов пък произхождала от „айваз” (баща му е Минчо Айвазът) – християнски слуги за работа, която мюсюлманските презирали, с хитрост и покорство те натрупвали състояние.

На тържеството за „вдетенилия се поет” му било жал за Вазов и срамно за българската литература¸ в речта му имало толкова „аз”, а той е „обикновен дидактически дърдорко”, „никога не е разполагал със средствата на художник”, „не ни е показал, че разбира какво е поезията”. Вазов бил „малък поет”, който „ще умре като човек и като поет почти едновременно”. Литературоведа проф. Александър Балабанов пък нарича „смахнато човече, по вид и черти на характера дърт маймуняк”.

Скандалджията не пропуска да очерни и политици. Цанко Церковски, по неговите думи бил селски поет, но като министър при Александър Стамболийски се правел на будала и бързо натрупал грамадно състояние.